Скандинавска литература - тема №2

Нямаше нужда да бяга в друг свят, понеже този, в който се намираше, често беше непонятен. Никога нямаше да излезе на глава с хората, които използваха насилие, за да управляват други хора, никога нямаше да спре да издирва тези, които си позволяваха да поставят собственото си съществуване по-високо от това на другите. Но знаеше, че човек може да се помири със себе си. И със събитията, които съставят живота му. (комисар Е.Гренс) И на неродената си дъщеря щеше да каже това, което беше възнамерявал отдавна, че хората съществуват дотогава, докато има други хора, които вярват в тяхното съществуване.

След като датският и шведският съдебен процес срещу Л. и Р. също бяха приключили с присъди, съответно за пет и осем години лишаване от свобода и обезщетение за К. и Л. , което не стигаше дори за адекватна терапия, за да могат евентуално да се възстановят – Еверт Гренс за пръв път в живота си изпитваше одобрение към американската практика отделните обвинения да се натрупват в обща присъда, която в случая на О. възлизаше на 384 години затвор.

... шантави и немислими, а всъщност, математически логични; нещастни в себе си и носещи щастие на други. В множеството брилянтни или опустошено-луди сканди-инспектори (вкл. и предишните и́ рожби – Хендстрьом и Фалк) „Монк в рокля” и Менталиста ми останаха в паметта и чаках година, преди да подхвана „Култът”. Сега ми е ясно, че последната от трилогията („Мираж”, 2023, прев. у нас 24-а) може и да крие жесток към любимците ми завършек. Затова няма да бързам.
Да знаете, че (харесвам и това – когато авторите го правят) след финала виждаме героите да се отпускат в човешко-семейното си амплоа, а изведнъж, след погребенията и разрешените фамилни драми идва ко́дата на романа: онзи финал, който обяснява първия и те кара да се съмняваш какво те чака нататък във времето.

Ако не бъркам, у Тилие имаше разни ребуси, задачи и (извън бележките под линия) препоръчително по-високо ниво обща култура, за да вникнеш в загадките на създателя. „Култът” поне не е толкова кървав и стряскащо натуралистичен – макар жертвите отново да са деца. А ако не бях гледал Монк по телевизията, щях да се чудя как криминалист с такива комплекси (или заболяване?) може да е толкова добър в работата си. Но и това е заложено от авторите – да преодоляваш личните си страхове и фиксации, докато разкриваш злодеите. И без ужаса от мръсотия и микроби, във вътрешния свят на Мина, самообречено самотен, живеят не по-малко чудовища от онези – примерно – в героинята на С.Бьорк. Винсент…, ами добре е, когато професионален фокусник ти разправя как героят му прави фокусите си. Извън шегата – той ми е особено симпатичен. Най-малкото, защото се предполага, че работата му е да предлага забавление и смях. Без да предполагаш каква трагедия е да потиснеш собствените си кошмари, „излизайки” на сцената – нещо отвъд тренинга на тяло и ум.
Сюжетът е добре скроен, има фалшива нишка, има динамика и тиктакащо време, което изтича. Разбира се всеки читател е със своите си вкусове: без да е непременно Топът на романите от „напоследък”, книгата ми допадна, държа ме в напрежение (и даже отново ме накара да поровя в Нета за някои от задачките-закачки, които играят роля в действието; отделно – покрай една „лекция” на помагаща специалистка там – и за сектите в съвременна Швеция).
Атмосферата не е потискащо-мрачна (този път по страниците е горещо лято); ако не играете шах – достатъчно е да знаете, че фигурата на коня прави ходове само като буквата „Г”; а в какъвто и чужд дом да се озовете – трябва да си събуете обувките.

Нищо такова. Все пак – само от един роман (осигурих си и втория) не мога да реша дали наградите (такива, каквито са печелили и Несбьо, Егеланд, Алст) не са оценка наистина за едни кратки, неразтеглени излишно престъпления и герои – които често говорят нормално и в момента не вършат нищо престъпно. Не, не е скучно или тривиално. Просто, има страници, в които си върви животът им. Който може да е нашият, или на съседа. Имам малки несъгласия с няколко несъответствия в превода (щом аз – дето от години вече не се хващам да чета литература на чужд език съм се почудил или подразнил, значи видими са).
Направиха ми и впечатление използваните от автора (т.е. описани, представени ни) детайли в развитието на фабулата. Ще се пошегувам: не е като описание на обяд във френско кафене от книга на Хемингуей. А една думичка, предмет, състояние – вмъкнато в изречение, към което се връщаш след няколко минути/страници, защото вече си усетил, че там може да е „заровено кучето” (за не-русисти: „ключът от бараката”). А си четеш, има действие – но не е убийството; персонажите се движат насам-натам, говорят си. Ще се повторя умишлено: на някого може да му дойде твърде тривиално, да му липсва постоянното напрежение. Щом говорим за психиатър, пишещ кримки и чакаме психари да лудуват из книгата. Не е точно така.
Затова пък последните 30-тина страници са вихрени, шеметни, кървави, страшни – и май типични за изперкалите сканди-самотници, живеещи някъде из полярния пущинак в порутени къщета и ближещи раните от детството. В сегашния случай – не са обаче асоциални единаци, а устроили се в обществото, защото то е средата за избор на жертви. Друг вид типизация има и при водещото ченге. Той – по-точно – не е основният разследващ герой, но закъде без полицията. Подсещам: норвежката (за разлика от шведската, да речем) даже не носи оръжие навън, а в разните залавяния се викат спецчасти. И, както поне при още няколко автори от Севера, ченгето на Топа на случаите е професионалист с голямо его, надувка, нетърпяща възражения. Заради когото ще… Но гнили ябълки има навсякъде.