ЗА или ПРОТИВ настаняването на възрастни хора в старчески домове

                          В интерес на истината средствата се топят доста бързо в такива моменти. Операцийка 3000, тук-так още 2000... После за медицински персонал ежемесечно, а и консумативи още... Поради липса на изброените средства много хора в провинцията мрат като мухи.

А ситуация, в която въпросният възрастен, болен собственик на апартамент отказва той(апартамента) да бъде продаден?  Личен пример- бабата на мъжа ми и мъжа ми са собственици на апартамента, в който живеем в момента. Като получи първия си инсулт(в деня в който родих) предложихме й да продадем апартамента(3стаен) да й купим гарсониера и да й осигурим необходимите грижи от медицинско лице. Отказа на мига.Не можело, ние сме били длъжни да я гледаме, а не някой друг. И какво стана- мъжа ми търчеше като изоглавен по цял ден да й пазарува, пере, готви и т.н, отделно на работа, отделно и на нас с детето да обърне внимание и грижи.  Е извинявам се, явно не съм добре, но това не го разбирам.Какъв ще бъде коментара за тази ситуация?

Шут към старческия за такива!...Изобщо не настоявам за грижи от децата на всяка цена, или пряко волята на самите старци, тезата ми е просто, че ако човек има собствени средства и имущество, заслужава адекватно доглеждане и помощ, не в старчески дом. 

Ама защо го приемате като изритване настаняването в дом. А не го приемете от по-добра гледна точка - компания, грижи, разнообразна храна, въздух, двор. А и настанен в дом не значи забравен, може всеки ден да го посещавате.

Защото, когато не ни е до главата е по-лесно да се правим на мили добри и ощипани. И да цъкаме колко е ужасно да захвърлиш родителя си в старчески дом. Там не знам дали знаете, но старците ги готвят в казан със зеленчуци. И на обед хранят с тях останалите.

Е аз от тази гледна точка пиша- за въпросното настояване грижите да се полагат от нас, а не от друго лице. Може и да не е станало ясно от предишните ми постове. В цялата ситуация не ми е толкова проблем финансовата страна на нещата, а емоционалната.  Както и да е. Разбрахме се

Селтакис, няколко години работих като социален работник и повярвай ми, тези мизерни картини са много разпространени в страната ни, нагледала съм се на такива, за цял живот ми стигат. Идея си нямаш колко много неудачници има, които не просто жилище, а и съвсем нищо си нямат. Живеят по квартири докато работят и могат да плащат, а после като вече не могат - живеят където им попадне и търсят социален патронаж. Има страшно много такива хора.
И децата им са горе долу на тоя хал. И по техни си причини не щат да се гръмнат, а си го водят мизерния животец, че някои даже си го и харесват. Свят голям, хора всякакви. Нали сега не предлагаш бедните да бъдат изтребени, щото са мизерници и са излишни.
От моя опит в тази работа какво видях - когато старците са със всичкия си и са на крак и могат поне да се самообслужват - тоалетна, баня и т.н., дори да са физически немощни, обикновено децата им си ги гледат в къщи - пазаруват им ако живеят отделно, носят им храна, чистят им, купуват и дават лекарства, плащат сметки, водят ги на прегледи и по болници. Ако те не успяват, пращат някой от внуците да ги наглежда всеки ден, но не ги настаняват никъде, стоят си в къщи. Страшното става когато вече не могат да стават, или не дай Боже, загубят разсъдъка си. Тогава започват да търсят домове, връзки и т.н. защото не всеки може да се справи с такъв болен, а и не всеки има тази възможност - физическа и финансова. Понякога някои  болни стават и много агресивни и хората се страхуват от тях, често и с право. Не ми се впуска в подробности със случаи от практиката, но има и доста пострадали от такива болни. Виждала съм и как наслдениците се отказват от наследственото жилище, само и само да вземат дядото с шизофрения в домът. Ама от там пък също не го искат. Накрая го докараха с една кола и го оставиха пред социалната служба, социалните работници да му берат грижата. Дори наличието на имоти не беше фактор да си го гледат в къщи. Случват се и такива неща. Така че, хайде да не разсъждаваме еднозначно, при едни старци става да си останат в къщи, при други - не се получава. Това обаче не прави децата им нито много добри и всеотдайни в единия случай, нито пък лоши, безотговорни и безсърдечни в другият. Всичко си е според конкретния случай, както и всеки човек си има различен потенциал за справяне с трудности.

Аз обичам майка си и баща си и винаги бих се грижила за тях. Не защото ще получа апартамент/кола/пари, а защото ги обичам. Ако не бяха те, сега нямаше да съм тук и да пиша това. Ако една майка е готова да влезе в огъня заради детето си, защо и то да не е готово на същото? Нима благодарността е осъдителна? Защото аз бих нарекла гледането на стар и болен родител благодарност. Признателност за всичко, направено за теб, висш пример за себеотрицание. Никой не избира кога и от какво да се разболее. Никой не иска да губи ума си, да носи памперси. Мисля, че грижата за възрастен родител е естествено продължение на хода на живота, своеобразно изкупление за безсънните нощи, прекарани от него край креватчето на детето, терзанията когато то е било болно, грижите и възпитанието, които са го превърнали в мислещо същество. Родителят е човек, който цял живот е давал за теб. Всичко. Човек, който ще се бори за теб без значение срещу кого. Човек, на чиято любов ти си плод. За мен това е предостатъчно основание да се грижа за своите родители. Така преценявам за себе си, така е в моето семейство. Отново казвам - не обвинявам никой за нищо. Не гледам в чуждото канче. Оттам и прословутият ми позитивизъм.

Little Queen- ясно е от къде идва твоя позитивизъм. Както казах, дано го запазиш с годините. Не ти пожелавам един ден да разбереш защо в момента мнението ти не съвпада с това на много хора тук.

а има ли изобщо в БГ домове или хосписи - общински или частни - които са с прилични битови и медицински условия? предполагам частните не са по джоба на повечето бг семейства.

както unknown lady обяснява, всеки случай е различен, затова е трудно да се разсъждава хипотетично за или против  

Себеотрицание. За себе си, да, макар че едва ли можеш да си представиш примерно 10-15 г. пълно себеотрицание за да гледаш болен родител имащ нужда от 24ч. грижа. Да, спираш работа, оставяш децата на самоотглеждане, или в най-добрия случай, се стига до нахранване и толкоз. Няма почивки за децата, няма дълги разходки. Защото представи си идеята, че нямаш пари да наемеш човек да те отменя. Пък и как да имаш, като не работиш всъщност. Излизаш за часове и се прибираш. Той/тя, паднал/а в тоалетната и лежи до коша с отпадъчна тоалетна хартия. Прибираш се, чака те полиция, предния ден докато си била на магазина се е обадил/а в полицията, че го/я биеш и взимаш парите. Обяснения, писмени. Сутрин ставаш и първо трябва да нахраниш него/нея, защото иначе започва да вика и после разправя, че му даваш да яде. Децата ще нахраниш после. Има неща, които не може човек да си представи, когато не се е сблъсквал.
П.П. И това е да кажем, една стотна от възможните ситуации. Пък когато ти се редят ежедневно... стигаш до успокоителни. И себеотрицанието става в отрицание, на всичко и всички около теб, в името на родителя. А един нормален родител, не би искал това за детето си.

Според мен на всичко се намира решение стига да иска човек .
При нас в момента с баща ми 83г с исхимичен инсулт от две години и 6м е на легло труп само едната ръка си движи .Основно майка ми го гледа защото той не допуска никой друг да го обслужва.БИЕ ,ПСУВА ВИКА така е но няма начин .
Ние пък съответно помагаме със средства всеки месец пращам пари не по малко от 300 лв  за да се купува всичко необходимо за него.
Децата ми и те когато имат възможност дават пари за него ,че с тези пенсии до никъде не им стигат    Тъй че човек когато има желание всички от семейството се включват кой с каквото може да помагат и се получава ...

Да, чудесно е когато има близки, които да помагат. Обаче го има и варианта да сте сами. С две малки деца и близки, които не ги инересува. Ооо, това с псуването и биенето ми е познато. И още мноого неща също. Не знам, но най-категорично се изказват хората които не са имали подобен проблем. Отстрани изглежда друго, съгласна съм.

Ами за пореден път казвам и повтарям ,че всеки рашава проблема по своя си начин .Всичко бих направила за да не е в дом това е моето мнение 
Колкото до двете малки деца пак съм казала че съм била в тази ситуация и двама сме гледали на легло с една заплата . Всеки прави това което мисли че е добре за болния.Аз мисля че това е най добрия начин да  е в дома си болния.

Аз също, просто изказвам мнение. Съжалявам, но не съм чела абсолютно всеки пост, не знам твоят случай. Казвам че най-категорично се изказват хора, които не са се сблъсквали с това. Говоря съвсем общо, не конкретизирам. Аз минах през това с почти непознат за мен човек. Свекър ми никога не ми е бил близък, нито аз на него. На практика сме си чужди. И все още (след почти 4 г. в дома), смятаме че там е в пъти по-добре за него. Трябваха 2г. на съпруга ми, за да се убеди сам в това. Аз бях наясно след първите няколко месеца. Когато и съпругът ми стигна до това, и беше сигурен, че така е най-добре не само за нас, а и за баща му, го заведохме.