Не мога да понасям колегите си

Това най-често се случва! Като прочетох, даже се учудих, че някой е заел толкова твърда позиция и не е дал шанс една лъжа да тръгне напред. Наистина мислено си казах "евала!"
Иначе ви споделях за вечно отсъстващите при проблем. Все не са били, все не са разбрали.. И наистина! - много има да го мисля и не знам как да го измисля, че в нагорещяване на ситуацията, някои хора са в отпуск, болни са, имали са ангажимент извън работата, не са били там, не са разбрали как е станало, не могат да вземат отношение, не могат да помогнат, не са били там, абе не са били там!

Няма какво да се пазя. То стана ясно на всички, просто я избягвах максимално. Само по служебни въпроси и гледах да говоря с нея в присъствието на други хора.
Не ми е зависел хляба от нея.
Да Есме, евала. Затова я обичам тази жена и с нея и досега си поддържаме отношения.
Малко са такива хора.
Но съм била в ситуация почти всички да са срещу мен. На същата работа. Психология на тълпата, какво да правиш.Но така е като има злобни интриганти и лъжкини. А шефката си нямаше хал хабер кой какво прави и се влияеше на клюки и слухове. А бях всеки месец на първо място по производителност. Абе като има колектив от 13-14 жени и става страшно. Не винаги. Била съм в колектив с 40 жени и беше страхотна работна атмосфера.
Даже имаше нещо като другарски съд. За абсолютни глупости и лъжи.
В интерес на истината въпросната не беше на страната на другите. Мълчеше си.
Абе дълга история. 2-3 ма бяха възмутени, но колко удобно си мълчаха.
Като им метнах молбата за напускане и то в напрегнат момент, разбраха каква огромна грешка са допуснали.
И се почна едно подмазване, молби да остана. Шефката почна да се опитва да вменява вина, как съм напускала кораба и съм ги изоставила. Викам - алоуу, хайде да слезем на земята, не се дръж като наранена любовница. Тук съм доброволно и мога да напусна по всяко време, не дължа никому нищо, особено на такъв колектив.
Имаше и разследване от горе защо напускам, разбра се за "съда" и привикаха шефката. Върна се разревана.
После се почнаха подмазванията.
6 месеца след напускането ми се изреждаха да ми звънят как им липсвам, едната пък рече, че сега осъзнавала колко работа съм вършила.

Да, де! Това имах предвид под пазене. Общуваш, колкото да общуваш и когато няма как да не обсъдите нещо служебно. Може би при ситуация избираш да има някой около вас, за да не й е спокойно, ако реши да послъже.

И точно тази за психология на тълпата споделям в темата.
Множеството не винаги се сформира от идеални единици. Има си и то своите вътрешни проблеми.

Кофти хора има навсякъде. Това е факт, аз не съм виждала организация и екип, където всички да са бели и добри.
Има си интриганти, подмазвачи, изкукуригалници (в хубавия смисъл на думата), натегачи, подмазвачи, клюкари, фикуси... всичко, както е в света - шарено.

Обаче - от нас зависи как се оценяваме сами себе си и какво сме склонни да търпим.
Едни хора - търпят и нон стоп мрънкат. Други - чакат, оглеждат се и при първа възможност се махат от кофти среда. Трети - се борят да постигнат нещо. Четвърти са пасивни - оглеждат се, но са нерешителни и нищо не правят. Ако отговаряме за нещо - то това е за самите себеси, съжалявам, ама животът ме е научин, че е на практика невъзможно да превъзпитаваш възрастни хора, нито пък светът е длъжен да се наглася по нас.

От пост едно, това се опитвам да кажа на авторката - да си гледа, да си мисли и да си оцени ситуацията от собствената перспектива. Да се очаква, че колективът ще се нагоди по нейните изисквания е пълен абсурд. Ако се трови - да намира работа и да се маха. Да си прецени и да действа, толкова.
Независимо дали е млада, стара, джен Зи, Алфа, каквото там - животът е един и не трябва да се живее в нещастие.

Интересна тема. Аз съм напускал работа, даже две, заради неприятни колеги, даже бих казал шефовете ми. Какво да се прави. Има такива ситуации. Няма как да ги промениш, ако не си над тях в йерархията или не си много важна за компанията. Ако си под тях - съветвам те да не си тровиш нервите и да напускаш. Просто няма смисъл. Напускал съм места, в които всичко ми беше наред - естеството на работата, работното време, пари, само заради един идиот. Няма кво да се прави. Пази си нервната система.

Да се напуска заради един идиот е също много идиотско. Не го казвам с лошо, не се обиждайте, но не е правилен начин на действие.
Трява да се научим и с идиоти да работим. Или ако трябва да се оправяме с тях.
На всяка работа има идиоти. Не върви да напускаме заради тях.
Не може да се позволи на един идиот да има контрол върху нашия живот.

Интересно ми е ако ти е шеф какво ще направиш.

Примерно шефът ти има мега дразнещо поведение, предизвикателно, нахално, обидно. Какво точно ще направиш.

Разбира се освен вариантът, който и аз съм пробвал - да работиш над възприятията си и настройката си и приемането на нещата вътрешно.

Но то това тогава става за всяка ситуация - може жената, която я бие мъжът й, да я учим на психическа устойчивост.

Но външно какво ще направиш - ще говориш ли с шефа на твоя шеф, ще се скараш ли с някой, ще сезираш ли някого и какви мислиш, че ще са резултатите, ако нов служител клепа шефа си.

Не се заяждам, сериозни са ми въпросите.

Особено ако си в изпитателен срок и този, който те е наел и интервюирал, е този същия.

Не е баш така. И аз два пъти съм напускала работа заради идиоти, НО - шефове идиоти. Едната беше жена, от най-гадните олд скуул комунистически лелки, навикнали да им се подмазват и ИЗИСКВАЩИ да им се доносничи. Това беше първата ми работа, бях много млада тогава. Бях потресена, когато веднъж ме извика и поиска да съм й кажела какво говорят колежките в стаята, свързано с нея.  WTF? Казах, че всеки си работи и не се говори много, нито за нея и й станах омразна. А се виждаше кои са й любимки и отношението към тях и останалите беше от небето до земята. Напуснах.

После попаднах на друго място с шеф мъж - огромен гад. Само те дебне, за колко време си пил кафе, за колко време си обядвал, ако си тръгнеш баш в 17.00 ч (до тогава беше раб. време) те гледа накриво, че не си поостанал,  непрекъснато те критикува, ами беше ми противно да ходя на работа, направо физически се отвращавах. И там напуснах.

И оттогава, за щастие, нямам проблеми. Колеги/колежки в сегашната ми работа много не ме вълнуват, но шефовете са ОК и не ми тровят живота. Оценяват работата, разбрани са, това ми стига.

Futbolero_B, същото правя. Като по-млада си мълчах, но живота ме научи да не търпя.
Просташко, грубо и грозно поведение отдавна не търпя нито от колеги, нито от началници.
Не си мълча. Мълчанието и да се търпи такова нещо означава да ти го сипват още.


И това ми се е случвало.
Отдавна не търпя погазване на елементарните си трудови права.
Пресичам такива неща.

Елора, аз хубаво ще ги пресека, мога, разбира се, да му се опъна. Но самата обстановка става непоносима. Все пак това са 8 часа всеки ден с тая гад. Ми това трови, буквално. Дето се казва - в работа се прекарва повече време, отколкото в къщи.
Не мога да вирея в подобна токсична среда, товари ме психически.

Ти добре ще се опънеш. И като си от 2 дена, ще си литнеш и ще дойде следващия. И каква ще е разликата - в единият случай ако сам напуснеш и предварително си намериш друга работа, ще имаш работа, а в твоя случай - няма да имаш. А ако работата ти те изхранва и ти плаща сметките и кредитите - кво правиш.

Зависи как се опъвате
Зависи и  къде почвате работа. Още на интервюто трябва да сте разбрали нещичко за фирмата.
И на втори ден мога да се опъна и на 3-та година. Даже на интервю си казвам изикванията. Разпитвам.
На всички ни работата ни плаща сметките и храната.
Защо решихте, че моите доходи са от небето?
И на изпитателен срок един искаше да ме накара да съм идвала час по-рано и 1 час по-късно, а събота да работя. Негово беше решението да съкрати другата колежка още в началото като видя ,че съм по-добра и да сложи мен на почти две места само за 150 лв увеличение. Ок, поех нещата и се справих.
И после ме вика и ми вика това да работя извънредно.Тоест да имам един почивен ден. Отказах. Той дори заплащане не предложи. Наглец. След отказването веднага ми предложи някакви кирливи 70 лв на месец. Само повдигнах вежди, усмихнах се и отново казах не.
Като казах, че работното ми време е 8 часа. Не желая и не считам за нормално да работя за 70 лв 10 часа пет дни и даже и съботата. Вдигна на 100 лв. Казах му че няма смисъл и не съм съгласна. Имам договор и работя по него. И искам нормално работно време.
Почна да обяснява как много работа и поръчки имало. Викам това ще се свърши в определеното ми работно време. Ще преценяваме коя поръчка е по-важна, даже аз мога да го свърша.
Не ме махна.
Може и още примери да давам, но няма смисъл.
Понякога живота ни учи и сами трябва да узреете.

А понякога така си намерила. В масовия случай нещата стават на принципа на варената жаба .... но ти само от твоята камбанария разсъждаваш. Много често - всичко е шест при договорките и после почват да загряват бавно котлона - тук това, там онова и докато се усетиш - си на онова черното, дето на интервюто не са ти го казали. Не разсъждавай бинарно, черно бяло, в масовия случай нещата са сиви.

Няма значение какво съм намерила.
Аз си отстоявам правата и принципите.
В един момент печеля, в друг губя.
И съм отказвала да изпълнявам определени задължения и да, освобождавали са ме след два дни.
И какво от това? Не съжалявам за това въобще.
Ти си този, който сам се навира в котлона, аз не се навирам в котлони. Вече. Тоя филм съм го играла с котлоните.

Ти си топ. Ето сега и питащата ще те слуша и ще стане топ.