Хайде на театър - №19 🎭

Не бях гледала Стефка Янорова на сцена, но за мен се справи чудесно. Цинизъм, апатия, чак към лека мизантропия, вдигнати като стени, зад които тлеят дълбока болка и самообвинения. Сериозната съпротива срещу това да се признаеш за уязвим, слаб, скърбящ, самотен. Мен ме развълнува, заради общи тревоги, които близка приятелка има напоследък, далеч от калибъра на пиесата, слава богу, но все пак по сходна линия.  

Разбирам защо спектакълът е такъв, но бих предпочела да го прочета под формата на къс разказ. Щеше да има по-добър ефект, ако пътят между това за какво ни се говори и това за какво всъщност става дума, беше по-кратък, не да ми оставят 2 минути накрая да преосмислям всичко.

Наскоро заведох приятелка на "Чамкория" - зрителите явно си мислеха, че са на стендъп. Подвикваха, говореха си на нормален тон, смееха се с цяло гърло, по едно време пляскаха след всяка шега, Захари Бахаров чак направи лека забележка, че не е нужно да е толкова често. Понеже съм гледала представлението преди, усещането този път беше, че чупеха плавния му поток, накъсваха го, той забравяше докъде е стигнал или трябваше време да влезе пак. Също, някои не можеха да постоят малко в моментите на тишина - хихикаха се, говореха. А тишината е сложена нарочно и исках да имам възможност да си преживея емоцията - ами, трудно. Звънящите телефони дори не ги коментирам, много бяха.

За снощното "Червено" - някакъв примат с бейзболна шапка (за което по принцип не бих се заяла, но да отбележа), си бъркаше в шумолящ пакет с нещо и си хрупаше невъзмутимо. Направихме му забележка и спря с това, но той и дамата му говореха почти на нормален тон, тя самата коментираше в пространството също на нормален тон, и от време на време го придърпваше да го прегръща и целува. Последното лично на мен не ми пречеше, защото не бях точно зад тях, но знаете как е видимостта, когато седалките не са амфитеатрално разположени - опитваш да гледаш между две глави. Имаше двойка, която влезе 10 минути след началото на представлението (защо са ги пуснали?), вдигнаха хора, за да седнат и после също говореха на нормален тон. Някакъв човек седна на нашия ред в последния момент, имаше 3-4 празни седалки, по средата на представлението се измести точно до мен и си присвои подлакътника. Не че столът е мой, нищо не му казах, но трите седалки от другата му страна бяха съвсем празни. Телефонът му звънна по едно време. Във всеки момент, в който имаше музика, се говореше оживено от поне две места. Та, нищо чудно, че не можах да вникна в представлението. Осъзнавам, че част от проблема си е мой - разсейвам се от звуци, светлини, миризми, обаче да хрупаш на театър? Минава ми границата. Както и спокойно да си пушиш iqos в киното (случка от уикенда).