Има една тревога, която рядко се назовава открито.
Тя не крещи. Не тропа по масата. Не изглежда като проблем.
Стои тихо вечер, когато детето заспи, а майката остава будна и гледа в тавана с мислите:
„Дали днес направих всичко както трябва?“
„Ами ако се разболее?“
„Дали не пропуснах нещо важно?“
Тревожната майка обикновено не е свръхстрога и не е студена. Тя е внимателна, ангажирана, мислеща. Проверява, обмисля, анализира. Понякога трудно оставя детето при други хора. Понякога преживява всяко боледуване като личен провал. Винаги мисли една крачка напред. Има поне два резервни плана. Не се отпуска напълно, дори когато всичко е спокойно.
Отвън това изглежда като отговорно родителство. Често околните я възприемат като „идеалната майка“. Отвътре обаче нервната ѝ система работи на високи обороти почти без почивка.
И тук идва важният въпрос – какво усеща детето?
Децата не се учат само от думите и обясненията ни. Те се настройват по вътрешното ни състояние. Ако родителят живее в постоянно напрежение, детето несъзнателно започва да възприема света като място, което не е напълно безопасно. Понякога това се проявява в повишена тревожност, в страхове или в трудност при отделяне. В други случаи детето става свръхконтролиращо или твърде зависимо.
Тревожността на майката се предава не чрез намеренията ѝ, а чрез начина, по който гледа, реагира, диша и говори. Детето е като огледало – то улавя и отразява вътрешното състояние на родителя.
Нормално е да се тревожим за децата си. Любовта винаги носи и страх.
Проблемът не е в самата тревога, а в това, че понякога тя постепенно започва да управлява ежедневието ни – да ни държи нащрек дори в спокойни моменти, да ни кара да мислим за най-лошото и да превръща вината в постоянен фон.
В такива моменти фокусът често се насочва към детето – „то е тревожно“, „то е чувствително“, „то има проблем“. А понякога детето просто резонира с нашето вътрешно състояние.
Какво може да направи една тревожна майка? Първата и най-трудна стъпка е честността към себе си – да признае, че зад грижата стои страх. Да започне да различава реалната опасност от въображаемата. Да си даде право на подкрепа. Защото когато майката е вътрешно спокойна, тя създава сигурност, която никоя възпитателна техника не може да замени.
Понякога най-добрата грижа за детето започва от това родителят да има пространство, в което самият той да бъде чут и подкрепен. Когато тревожността се превърне в постоянен фон и започне да влияе на ежедневието, разговорът със специалист може да помогне не просто да се намалят страховете, а да се възстанови вътрешното усещане за сигурност – и за родителя, и за детето.
Антоанета Геогиева,
Психолог и психотерапевт
Своите въпроси към мен можете да задавате в тази тема
Виж целия пост
Тя не крещи. Не тропа по масата. Не изглежда като проблем.
Стои тихо вечер, когато детето заспи, а майката остава будна и гледа в тавана с мислите:
„Дали днес направих всичко както трябва?“
„Ами ако се разболее?“
„Дали не пропуснах нещо важно?“
Тревожната майка обикновено не е свръхстрога и не е студена. Тя е внимателна, ангажирана, мислеща. Проверява, обмисля, анализира. Понякога трудно оставя детето при други хора. Понякога преживява всяко боледуване като личен провал. Винаги мисли една крачка напред. Има поне два резервни плана. Не се отпуска напълно, дори когато всичко е спокойно.
Отвън това изглежда като отговорно родителство. Често околните я възприемат като „идеалната майка“. Отвътре обаче нервната ѝ система работи на високи обороти почти без почивка.
И тук идва важният въпрос – какво усеща детето?
Децата не се учат само от думите и обясненията ни. Те се настройват по вътрешното ни състояние. Ако родителят живее в постоянно напрежение, детето несъзнателно започва да възприема света като място, което не е напълно безопасно. Понякога това се проявява в повишена тревожност, в страхове или в трудност при отделяне. В други случаи детето става свръхконтролиращо или твърде зависимо.
Тревожността на майката се предава не чрез намеренията ѝ, а чрез начина, по който гледа, реагира, диша и говори. Детето е като огледало – то улавя и отразява вътрешното състояние на родителя.
Нормално е да се тревожим за децата си. Любовта винаги носи и страх.
Проблемът не е в самата тревога, а в това, че понякога тя постепенно започва да управлява ежедневието ни – да ни държи нащрек дори в спокойни моменти, да ни кара да мислим за най-лошото и да превръща вината в постоянен фон.
В такива моменти фокусът често се насочва към детето – „то е тревожно“, „то е чувствително“, „то има проблем“. А понякога детето просто резонира с нашето вътрешно състояние.
Какво може да направи една тревожна майка? Първата и най-трудна стъпка е честността към себе си – да признае, че зад грижата стои страх. Да започне да различава реалната опасност от въображаемата. Да си даде право на подкрепа. Защото когато майката е вътрешно спокойна, тя създава сигурност, която никоя възпитателна техника не може да замени.
Понякога най-добрата грижа за детето започва от това родителят да има пространство, в което самият той да бъде чут и подкрепен. Когато тревожността се превърне в постоянен фон и започне да влияе на ежедневието, разговорът със специалист може да помогне не просто да се намалят страховете, а да се възстанови вътрешното усещане за сигурност – и за родителя, и за детето.
Антоанета Геогиева,
Психолог и психотерапевт
Своите въпроси към мен можете да задавате в тази тема
