Най-голямото любовно разочарование

Охо, тия дни вървя и си пея! Леко ми е на душата! Върша си моите неща, планирам разни нови неща и не чакам оня само да обещава, нищо да не прави, че и накрая да се муси, че аз съм си свършила работата.
Спя по-добре, имам апетит, имам настроение, топ съм!

Не съм имала много мъже в живота си, но отношенията с всички са били разочарование. Последното ми отвъртя такъв шамар, че ме прати на дъното, останала без въздух. Боря се, да го преживея. Изборът беше мой. Истината е, че никой вече не пази чуждото сърце.

Трябва сама да пазиш сърцето си, няма кой друг. Както е в училище, на работа, вкъщи, навсякъде човек внимава да не си взима беля на главата.

Точно преди да срещна ММ излизах с момче, което зад гърба ми излизаше с мои познати,а пред мен изтърси,че най-добрата ми приятелка е жената-мечта за него като визия.Тя го отсвири,аз също.Май не е било чак толкова голямо разочарование.И всъщност май трябва да му благодаря, защото заради него си бях направила регистрация в Елмаз, където се запознах с ММ...

Годините са притъпили болката, но разочарованието беше първата ми сериозна връзка. Може би защото за мен беше първа бях много всеотдайна. Усещах, че нещата не са както трябва, че не съм много щастлива, но се страхувах да остана сама. Когато си "крайно нуждаещ се" другият винаги го усеща. Имахме уговорка: Той искаше ако се разделим в един момент да си останем приятели. Аз исках ако хареса друга да дойде да ми го каже в прав текст. Е той се оказа бъзльо, така че и аз не спазих моята част от сделката. За 30 години май съм го мяркала 2-3 пъти. Винаги се завъртам и минавам на другия тротоар. Така, че нямам идея какво му се е случило.Понякога съм си мислила, че това е глупаво, че човекът ми е направил услуга - явно не сме били един за друг и ако го срещна пак трябва да си говорим нормално като хора вече на възраст. После си давам сметка, че това е само от глупаво любопитство, съчетано с надежда, че му се е върнало по някакъв начин. И си казвам, че нито искам да го виждам, нито да го чувам, нито да мисля за него. При следващите ми връзки се научих аз да ги разочаровам

Има жени си падат по кофти типове, и въпреки ентусиазма да се прехвърля вината за което на кофти типовете че ги има, това ми звучи просто като оправдание да продължава да се настъпва една и съща мотика всеки път с очакване на различен резултат. От там съвсем логично следват разочарованията, понякога много на брой.

Да, аз си падам по кофти типовете, по лошите момчета, по емоционално недостъпните, по забранените и т.н. Винаги са ме привличали такива мъже, нормалните са ми се стрували ужасно скучни.
След години терапия - горе-долу ми стана ясно, че това всъщност е детска травма и съответно съм си програмирала точно такива връзки да ми се случват, просто защото това за мен е познатото, нормалното и обичайното.
И разбира се, получава се нещо като куплет от една моя любима песен:

“She was given the world
With every chance to excel
Hang with the boys and hear the stories they tell
She might act kind of proud
But no respect for herself
She finds love in all the wrong places
The same situations
Just different faces
Changed up her pace since her daddy left her
Too bad he never told her
She deserved much better”

Тъй че - аз съм допуснала да се заобикалям с идиоти, аз съм ги поканила и съм ги приветствала с отворени обятия, виждайки и знаейки какви са, ама не, те са интересни, прекрасни и чудесни. Не знам как съм могла да съм толкова наивна, наистина.
И си казвам - то аз за какво да се сърдя, че някой се е държал с мен като с парцал, като аз съм го позволила? Да се сърдя и на себе си - ми да, сърдя се, ама и това не е особено конструктивно. Не казвам, че напълно съм се “излекувала” от всичко, което ми се е случвало, но първата стъпка от процеса е осъзнаването. Не съм стигнала още до момента, в който прощавам на тях и прощавам и на себе си, приемам всичко просто за урок… Но реално това е нещото, което трябва да се случи.
Нито желая на някой някакви лоши неща, нито искам да имам нещо общо с тях. В това отношение - кармата си знае. Счупените хора рядко стават изведнъж цели, рядко познават и някакво истинско щастие. За мен за нарцисистите и себеподобните им други токсични елементи няма по-голямо наказание от това да са такива, каквито са.

И аз за тая песен се сетих, между другото. И подозирам че повечето момичета, които си падат по лоши момчета наистина тати никога не им е казвал, че заслужават повече (ако изобщо има баща в картинката).

Моето разочарование съм самата аз. Никога не съм харесвала лоши момчета. Но....... не умея да изграждам отношения.  Не умея да поставям ясни и навременни граници. Не умея да се защитавам. Не умея да предявявам изисквания. Липсват ми наличните механизми за всичко това. Т.е. представата ми за отношения се основава единствено на честно и коректно вземане-даване за даден период от време. Имам и огромен проблем с доверието. Никога няма да повярвам, разбера, осъзная, че някой може да ме харесва заради самата мен. Не мисля, че някой някога ме е обичал. Просто съм била полезна.
Така бях отглеждана - най-скъпият ми човек (майка ми) рязко се дистанцира от мен, лиши ме от любовта си и започна да се отнася много зле с мен още като бях на шест. Никой никога не ме е защитавал, изслушвал.
След всичко, което се случи в живота ми, най-добре се чувствам сама.
Нямам потребност вече да съм полезна.

Първият мъж в живота ми се оказа и най-голямото ми разочарование. Не знам нарцис ли е, има ли причина за поведението му, каква е, вече за него не мисля и не се чудя, отговор няма да намеря. Но това, което узнах за себе си като човек ме съсипа. Оказа се, че съм изключително податлива и уязвима на манипулации, че нямам никакви граници и самоуважение, че нямам проблем да пренебрегна и загубя себе си, да ме въртят на малкото си пръстче, да го осъзнавам, но да продължавам. Че вярвам на думи повече, отколкото на действия, че ме е страх да отстоявам себе си, че съм обсесивна, въобще не мога да преценя реално ситуациите и т.н. После разбрах и защо. Не съм благодарна за този опит, не съм го възприела като урок, само съжалявам, че го придобих и че продължи толкова време тази връзка. Нищо положително като последствия няма, но човек живее с изборите си.

А при мен беше обратното - всичките ми гаджета бяха страхотни момчета - кротки, много възпитани и луди по мен. И се ожених за единственото л@йно, което срещнах в живота си. Всички ми говореха, че не е за мен, дори баба му се чудеше. А дори не бях някаква лудо влюбена и заслепена. Сега, като си замисля, дори не мога да си обясня как точно се случи. Ама то, като е писано…. Но пък имам чудесно момче, което за щастие изобщо не прилича на баща си

Лейди,нали казват че противоположностите се привличали-явно затова.Да ти е живо и здраво детенцето,пък другото минало -заминало...

Няма полова обусловеност в това да си падаш по погрешния човек - питайте майките на пораснали момчета. Момчешкото разочарование също е много драматично, върви с лоялност, идеализъм, с погрешни изводи, които отнема години да с оправят. Филма за редпилърите го показа - лоши семейства, беднотия и хоп - жените виновни.

Разбира се, има и достатъчно кофти жени, които да вгорчат живота на много мъже.

Аз снощи се забих да анализирам заедно с ИИ някои схеми на поведение на бившия. Ммм да, пак съм попаднала на гаден типаж. Просто номерата бяха съвсем нови и затова не успях да се усетя. Викам си - той е различен, този път ще стане. И - разочарование.

Ако за всичките “той е различен” бях получавала някаква символична сума, спокойно бих си направила една екскурзия до Италия с тези парички .
Нови номера, различни лица и накрая е ясно кой плаче…