Моите бяха за една седмица купон за завършването, 2-3 неща са ми ги спестили, чак като се прибраха ми казаха.
Аз много внимавам , винаги съм внимавала да не ги фрустрирам с моите страхове, че имам такава майка, но те също истинктивно го знаят.
Като хванат автомобилите сега, умирам права, докато не ми кажат , че са стигнали...
Като са далеч, ме хваща параноята...
...но това са си мои проблеми, които колкото и да третирам, знам, че са много дълбоки.
Тревожността не е еднопластов проблем.
В психологията това се нарича илюзия за контрол, а в момента, в който детето се качи на самолет или кола, и замине на стотици километри, тази илюзия се разпада.В съзнанието ни при липса на контрол, мозъкът ни попълва белите петна с най-лошия възможен сценарий. Това е неговият примитивен начин да ни подготви за най-лошото.
Упражненията са с визуализации и афирмации- вместо да се панирам върху “пътят е опасен“ »» “детето ми е разумно и внимателно“.
Приемането, че светът е по-голям от нашия обсег, е най-големият акт на любов към порасналото дете , но и към самите нас.
Миналата година имаше същия проблем. Какъв е смисълът периодично да пишеш едно и също, след като не четеш какво ти предлагат?