17-годишно момиче със суицидни мисли в следстие на мобинг в училище

Бих предпочела детето ми да си живее с антидепресанти (ако се налага), ама да е живо и здраво и устроено в обществото. Има леки варианти, не всички лекарства съсипват животи. Някои помагат. Но в България всички сме предубедени към тях и това ни лишава от възможността да помогнем понякога. Защо тичаме на лекар, ако страда тялото, а когато страда душата, не правим понякога нищо?

Защото слушаме пълни аматьори да ни съветват - ето защо.

Ако детето е наистина от спектъра, е хубаво да се знае. Най малкото ще престанат да го тормозят да има социален живот. Много аутисти стигат до тотално изтощение, опитвайки се да се впишат в средата

Точно се обвинява майката. А за бащата дори не се говори, сигурно пак майката е виновна. А да, и е виновна, че има нов мъж и да се раздели с него. Това с почивката и разговорите по женски е бягство, от проблема и реалността, в никакъв случай не се разрешава така проблем. Вярно е, че вече почти всеки втори е изкарван от спекъра и с психически проблем, и понякога това потиска още повече, и кара човек да се чувства странен, различен и изолиран. Но ако всичко написано е вярно, няма как целия свят да е причината, нито почивка в чужбина да го оправи.
А сина на авторката, който бил щастлив е съвсем различен случай, не жертва на мобинг, а явно самият той проблемно дете, което не е учил и вдявал капка, отделно хулиганските изпълнения са го забавлявали, затова е бил и щастлив. При момичето е съвсем разлчино, и не звучи като депресия, в която не е чута от майка си какво иска. И да, след почивката отново си в реалността, където не е център, където има и други хора и майката няма да бъде винаги до нея. Дори е странно, че за 17 годишна девойка наричаме детето, детето. Вероятно като всеки човек и майката е грешила, няма как да знаем в какво. Аз съм за смяна на психолога и да ходи цялото семейство.

Фил, моят коментар не беше към теб, не мисля, че ти обвиняваш. Разместиха се малко коментарите, докато го напиша просто

Антидепресантите са лекарства, в случая са изписани от лекар. Специалистът е преценил, че са необходими, но потребители не виждали детето, смятат, че няма нужда от лекарства, защото някой си нещо, някога си. Моля ви, ако се случи нещо с това дете, кой ще поеме отговорност? Майката, която не е дала лекарствата, нали?

+1. Два случая в близкото ми обкръжение - семейство и приятели. Нормални деца, нормални семейства, без скандали, без тормоз, майка и баща заедно и в добри отношения...

Няма виновен и отговорен. Децата НЕ са такива, каквито ги направят родителите, а каквито се родят; а за самоубийствата най-често няма пряко отговорен, то си е в човека. В много случаи вероятно може да се помогне, да; но не бива да се търси вина ни в семейство, ни в училище, ни в учителката в случая в община Батак, ни за Петя Дубарова е виновен социализмът. Вътре в човека си е. Много тийнейджъри минават през същите драми, но не помислят да се самоубият. Да не дава Господ. Ако семейството има късмет детето да го усетят, да му помогнат, нищо по-добро от това, ако няма...

Въпросът не е да търсим отговорен, а се види как да се помогне, как да се облекчи психическата тежест за момичето.
И да се знае, че не всичко може да се предвиди.

Понякога, в желанието си да помогнем, правим по-големи поразии. И ги правим дори като родители. Пиша това като майка.

Следя една програмистка, която много акуратно говори за ИИ. Разказва също, че на почти 40 е била диагностикирана като Аспергер. Малко след дъщеря ù. И първото, което почнала да прави е наново да се люлее. През цялото ù детство са ù забранявали и сега намира, че музика в слушалките, кубче на Рубик и да се люлее я зарежда, успокоява и някак си отморява. И че да се прави на нормална за да се харесва било най уморителното нещо в живота ù

Разбираемо. Обаче пък, след като в Х училища се повтаря едно и също, остава вината да е в майката/семейството или в гените. Което е пак до голяма степен майката/семейството.

Обаче пък ако не беше диагностицирана като Аспергер, начинът за справяне щеше да е коренно различен, така излиза. Как пък не, бих казала.
Няма природна граница Аспергер - норма. Местят я все повече навътре към нормата.
Не е "диагностицирана" като дете по всяка вероятност не поради нечий пропуск, а защото критериите за диагноза са били други - не са били избутани толкова абсурдно навътре в нормата.
Иначе е самата истина, че е уморително да се правиш на какъвто не си.

И аз познавам родител, много близка приятелка, дъщеря и имаше всичко вкл. почти завършаше готина специалносто , която и пасваше и беше пълна с приятели. Толкова много дойдоха на погребението. И все пак знам и проблемите им и знам и конфликтите. Понеже ги знам. Затова не мога да кажа, че някой прави такова нещо във вакуум. Има толкова много аспекти.  Разбира се че не може да отговаряш за всичко, да предвидиш всичко, да се раздадеш 100% . Все и ти искаш малко от 100% за себе си. Всеки трябва да има съвестта да разбере другия. Двустранно е.
Със сигурност при Петя Дубарова и края на живота и и какво е довело до това има много неизвестни на нас неща. Но не е станало защото всичко е било мирис на рози и лунна светлина и тя просто се е събудила една сутрин и си е казала - я да пробвам нещо ново и стига само стихотворения ! Не за социализма.

Не дочетох последните страници от темата. В училище бях жертва на жесток тормоз, който започна буквално първите дни в училище, в седми ме докара до суицидни мисли, в гимназията нещата се пооправиха, но още имах проблеми. При мен тормозът започна по много банален начин - баща ми е чужденец, фамилното ми име е "екзотично", винаги прави впечатление, а израснах в град, в който имаше само българи и цигани и чуждото ми име правеше страхотно впечатление. Та, първите подигравки към мен започнаха именно заради произхода и името ми. Веднага се оплаках вкъщи, но за съжаление, майка ми и баба ми не реагираха достатъчно адекватно и започнаха с коментарите как аз трябва да се гордея с името и произхода си (WTF? защо? какво толкова?), а останалите деца ми завиждат. Само че останалите деца изобщо не ми завиждаха, ами направо си ме мислеха, за по-нисша от тях. В пети клас ме преместиха в друго училище, уж за да престане тормозът. Ядец! В новото училище бях още по-тормозена, някои от момчетата буквално ме биеха всяко междучасие. Вкъщи отново нямаше достатъчно адекватна подкрепа, на всичко отгоре родителите ми се разведоха, когато бях именно в 4-5 клас, а две години по-късно баща ми замина да живее на другия край на света и така и не се видяхме повече (почина в началото на декември). Неговото заминаване допълнително ми смачка самочувствието. Все пак, как да вярваш, че си стойностен човек, когато собственият ти родител те е изоставил? Баща ми беше насилник. Няма да навлизам в подробности, но тормозът му и влошената обстановка вкъщи ме направиха много неуверена и срамежлива и това беше като спусък за насилниците в училище. Години по-късно още се боря с комплексите и досега не съм особено социален човек, трудно допускам хора до себе си и трудно завързвам приятелства. Не на последно място - от години съм убедена, че съм невронетипична. Имам дискалкулия и диспраксия, силно подозирам и СДВ (не съм диагностицирана официално). Едновременно с това съм с интелект над средния, което допълнително дразнеше простаците в училище. Тази невронетипичност със сигурност е повлияла на отношенията ми с хората, защото брат ми, който също беше тормозен, реално е с много по-добри социални умения от мен.
Пиша този ферман, защото съм убедена, че има проблем в самото семейство на въпросното момиче. Не е възможно тя да има проблеми навсякъде до степен, че дори и децата от приятелски семейства да не я искат за приятел. Подозирам обаче, че родителите нямат капацитета да погледнат себе си и семейната среда, за да видят какво се случва там и затова се фокусират само и единствено върху детето, но причина има и докато тя не се намери и не се отстрани - положението ще е все така.
С написаното НЕ твърдя, че жертвите си заслужават тормоза и насилниците не могат да носят отговорност, защото са били "предизвикани". Твърдя, че насилниците усещат слабите места на хората, знаят кого ще наранят най-много и се възползват.

Добре де, съвсем сериозно питам- кой има отговорност за децата?
Не е ли майката на първо място!
Не изключвам бащите, но кой има по-голяма чувствителност, и по-често е по-отдаден на отглеждането?
Аз даже бих казала, че по закон са отговорни -родителите са длъжни да осигуряват физическо, психическо и нравствено развитие. Неглижирането на сериозно психично/неврологично състояние се квалифицира като родителско неглижиране по Закона за закрила на детето.


Acid_Burn, ,казала всичко , както и  най-важното - децата надушват различните...

Тоест, всеки, на когото му се самоубие дете или например не намира емоционално спокойствие в училище, е виновен за неглижиране?

Не винаги има виновен, даже и по небрежност. Не всичко е предвидимо.

Защо мислите, че хората с проблеми се справят? На мен ми се струва, че голямата част изобщо не се справят, но си мълчат. Мълчанието се възприема от околните като знак, че нещата са Ок, а те всъщност не са.

Зависи кой какво разбира под справяне. Не се справят в смисъл  - никога случилото се не се изтрива от съзнанието и винаги се отразява. Обаче има начини да се отрази и надграждащо. Едно си загубил друго изградил . Това четох наскоро. Много хубава философия.