17-годишно момиче със суицидни мисли в следстие на мобинг в училище

Тук има, според мен, доста недоизказани неща.
Подобен тип конфликт имаше при голямата ми дъщеря. 20 пъти съм я питала дали иска да я преместя, какво се случва - тишина. Около 5-6 клас едно момче се беше опитало да ѝ съблича анцуга - свекърва ми беше попиляла словестно дядо му - о, чудо, не му и хрумна повече да твори подобни простотии. Отново зимата, в 6 клас, група нейни съученици се опитваше да я преследва и да я плаши - баща ѝ я чакаше всяка вечер. Ония келеши се бяха опитали да го заплашат и него, той само спокойно попита дъщеря ни - знаеш ли им имената (така че да чуят) и тихо, ама да чуят и те ѝ каза - ако искаш да извадим тетрадка, да ги запишем, да не забравим някого и мятаме раницата и отиваме в Районното да подадем оплакване. На другия ден, бяхме двамата при класната ѝ, с ясна заявка, че ако училището не вземе незабавни мерки, ще вземем ние, като потърпевши ще са всички, включително и учители и директорка. О, чудо, незабавно спря и това. Не съм ревала, не съм се тръшкала, но с баща ѝ бяхме твърди и безпардонни и ясно показвахме, че няма да търпим тия тъпотии и минута и гамените сами се отказваха.
Тя отказа да ходи на психолог, но ясно разбра, че трябва да споделя, дори и да е тя виновна. Следяхме ситуацията отблизо, внимателно я насочвахме, докато се удпокои. При нея проблем се оказа, че тя иска да е приятелка с точно определени деца, не точно тартори, ама някаква групичка. С много приказки осъзна, че не стават така нещата.
Не ѝ беше леко и в 7 клас, аз там вече поставих няколко тормозещи учителки на мястото им, а класната ни твърдо ме подкрепи, та избута.
Около малката, пак имаше две гаменчета, там вече стигнах до директорката. Ясно си ѝ рекнах право куме в очи какво мисля, класната ѝ се опита да настрои клас и учители срещу нея, също я заплаших и информирах, че това е последният разговор с нея, да се готви за официализирани оплаквания до директор, РУО и медии. Същото казах и на директорката, както и ясно обясних, че очаквам да вкара ред в училище и тормозът моментално да спре. Е, не спря, но бащата на единия гамен получи обаждане от съпруга ми, в който ясно и цветно се обясни какво следва - оплакване в полицията за тормоз, както и официални оплаквания до всички институции. Последният, рабира се, се опита да омаловажи случващото се като детска работа, но му казахме, че нашето дете ходи със страх на училище заради неговото и да вземе незабавни мерки, ако не иска да си го прибира от районното. Заради тия гаменчета се наложи с малката да работи психолог, не я препоръчвам, защото не мога да определя доколко намесата ѝ беше полезна. Психоложката твърдеше, че е много ранима и трябва да ходи поне по веднъж седмично. Е, поговорих с дъщеря ми (13г) и тя каза, че очаква друго и не ѝ помага, ама ако може парите да ѝ дам за психолога за мол. Е, не стана баш така, но и тя разбра, че е винаги може да говори с мен и баща си и дори и да е виновна, ако знаем, винаги ще ѝ помогнем.

Рев не помага! Само твърдост и много разговори с детето и ходене по специалисти докато не се реши проблема. Писмени оплаквания до класен, директор и искане за вземане на мерки. Много разговори с детето.
Ако има нужда от психолог - ходи се на психолог. Ако има от психиатър 1-2-5-10 ако трябва, докато се постави диагноза и се предприеме лечение, ако няма нужда - още по-добре. Никакви насилени запознаванки с тоя и ония, това, според мен, вреди. Детето трябва да знае, че има пълната подкрепа на майка си и да знае, че тя света ще обърне, за да помогне. И още нещо: едно писмено оплакване трябва да бъде обработено. Ако не бъде -  все пак остава следа, задължително се подава с входящ номер. След 2 седмици, колкото мисля, че е срока, се пуска ново. Бас ловя, че след 3-4 оплакване, ще бъдат най-малкото привикани класен, психолог и учители, зорко да се проследи какво се случва в училище и поне ще се види кой какво прави и къде трябва да се работи. С устни разговори и ревове - не става, трябват действия.

Това е едната страна, но ако няма тормоз в чист вид, какво точно ще промени жалбата. Ще накара някой да и е приятел ли? И има ли нужда човек от такова приятелство?!?

Само, че тук не става дума за 2-3-5 гаменчета, а за дете,което никога не е имали приятели, нито в училище, нито извън училище.

В заглавието на темата пише вследствие на мобинг - аз предлагам да се преборим с това първо, а за приятелствата след това ще мислим.

Именно, при реална агресия може да се действа твърдо, но при мек тормоз? Ако имаме изолация и изключване от колектива с кого да се действа твърдо?

Предполага се, че има друг колектив. В случая няма. А защо няма, на този въпрос трябва да си отговорят. Не е задължително да е първа дружка с класа си.

Именно, спасението е в друг колектив. Казахме да се запише на спорт. Не с деца, а в група с възрастни тийнейджъри в последни тийн години. Те контактуват различно, след тренировка често пийват биричка и си говорят. Лесно е човек да се инфилтрира, дори само да слуша първоначално, после да се намеси в разговора... Едно гадже също няма да навреди

Според моите наблюдения спортът помага на тия, дето въобще нямат нужда от помощ.  Напротив, добавя още една конкурентна среда, или  поводи за нехаресване на себе си, ако не се справяш особено добре с него.. Който е спортен тип обикновено си личи от малък и отдавна да се  е включил. Както и да е, не съм специалист, ако иска да я запишат.


Обръщам внимание, обаче, че в случая говорим не за капризи, липса на приятелчета, или нещо, което ще се оправи, ако момата изведнъж се разхубави и най-готиното  момче я покани на бала и други опции в стил американска нискобюджетка, а за тормоз.  Та нека да се започне оттам, за да може  момичето спокойно да си завърши училището, за което е държала приемен изпит и за което след само една година я чака професионална матура. Затова трябва да може да отиде на училище без никой да я бие по физическо и да и снима гащите, да отива БЕЗ страх и да си учи.

Съветите на Слънчезара са чудесни и показват как човек може да се справи с омаловажаването, мързела и нежеланието на хората, на които им се плаща за това през работното им време да не допускат деца да отиват със страх на училище и да четем постове като на една от другите ни съфорумки как е бита от няколко  момчетата почти всяко междучасие. Докато класната и другите учители са били с удобно извърнати очи, а  родителите и не са пожелали да се възползват от правото си да подават жалби и да защитят детето си.

Пък за приятелчета, гадже и биричка има време, стига да си жив и здрав. Някои хора си живеят даже и без такива.

Да, далеч не при всички колективният спорт помага
Аз спортувам редовно, но никога не ми е понасяло екипните дисциплини. А ако детето е от спектъра, това съвсем ще го закопае

По-добре антидепресанти, отколкото да се отрови с алкохол, наркотици или да си посегне с подръчни средства (въжета, ножове, бръснарски ножчета и т.н.).
Кой после ще е виновен не знам.

За антидепресанти също не мога да се изкажа, това е медицински въпрос. Въобще, всички аспекти на психиатричната експертиза не са от нашата компетентност тук. Затова пък имаше достатъчно примери как трябва и не трябва да постъпват родителите в случай на училищен тормоз над децата им. Който е и институционален проблем и за който се усвояват средства, провеждат се обучения и се отчитат дейности.

Моето дете също е завършило училища по изкуствата. И макар такива училища да са общо взето едно от местата, където по-различните деца биха могли спокойно да съществуват поради естеството на обучението, което извежда на преден план индивидуалните способности, те също не са пристан на спокойствие. Но всяко дете би могло спокойно да си ходи на училище, да си прави нещата, да си минава през етапите и да си получи дипломата и без да се оглежда като диверсант откъде ще му дойде, АКО учителите и ръководството си гледат работата.
В класа на дъщеря ми имаше момче, което изобщо не говореше с другите деца. Цял гимназиален етап си изкара, без да каже и десет думи.  Първо го мислеха, че се надува, после, че е срамежлив, после не знам какво, но там се следеше за дисциплината, една дума никой не му е казал накриво, оставиха го да си съществува както си намери за добре.  Това е предостатъчно за да избута човек в тоя зверилник, който представлява образователната ни система.

Като човек, който лично се е сблъскал с училищен тормоз - по мое време, нямаше определения тип мобинг и т.н. - това продължи от 1-ви до 6-ти клас вкл., взимам присърце историята.
В моя случай, най-вече помогна силната и стабилна подкрепа от баща ми, както и моята силна непримиримост ( имам го в характера си), към това да бъда жертва и живота ми да е скапан. В последствие, в началото на гимназията, сменяйки училището и средата, си поставих цел - да не допускам подобен терор, от целия клас, та даже от който и да е индивид, към себе си - още 5 години. Отделно от баща ми и с негова подкрепа, но чрез моя инициатива, записах бойни и-ва, в 9-ти клас.
Не казвам, че в този случай точно тези неща ще имат същия/по-добър ефект, а и аз никога не съм бил в състояние да имам suicide мисли, но спорта определено може да помогне, стига и самото дете да го иска!

Мойте обикновено казваха: "Ти си ги закачала нещо, не може така да те бият без нищо, мен защо никой не ме бие". И си ядях бой за добър ден, буквално. Дядо ми един път не повярва на мен и на още едно момиче, което беше с мен, че съседско, познато и на него момче просто ни срещна, заби ми два тупаника и избяга. Свидетел имах и не ми повярваха. И на мен ми се е случвало да шамаросвам по-малко дете, като се скараме, но тук нямаше скарване.
По-късно в училище класната се оплакваше, че "вашите родители все ви защитават, никога не приемат, че може и вие да сте сгрешили", това по повод други някакви разправии в класа, а аз кипях от възмущение, защото за моите обикновено аз бях сгрешила нещо.
Не е същото като случая от темата и не помага, само казвам.

А на мен баба ми казваше : A  ти не можеш ли да го набиеш ?

Iris04, искам да поясня, че тормозът, за който пиша, се случваше в началото на 90те, когато просто не се говореше за тези неща. В интерес на истината, класната се опитваше да помогне, говореше, караше се, но резултатът беше за 2-3 дни и после тормозът отново започваше. Колкото до майка ми - тя беше толкова смазана от бедността и многото работа, че наистина нямаше сили да се занимава И с това. Да, не беше права, но родителите не са свръхчовеци. Така или иначе - това беше между мен и нея, по времето, когато почина, отдавна ѝ бях простила, защото на цялата ни бедност тя беше човекът, който не престана да купува книги, не престана да ни плаща уроците по пиано и солфеж само и само да растем по-различни от простаците наоколо.