Обноски, етикет, поведение в офиса, личен стил - потърсете съвет от Ана Динкова

  • 1 149
  • 26
# 15
Може би е най-добре да започнем с повече конкретика и реални ситуации: какво по-точно ви вълнува, кое ви е най-интересно или най-нужно в момента?

Интересува ме конкретно какво трябва да бъде поведението на една дама в различни ситуации и на различни места. Това да е вежлива и усмихната е ясно. Интересува ме интеракцията с хора при различни поводи - как се очаква да реагира, да стои и говори.

Благодаря за уточнението, то помага, но въпросът все още остава доста широк, защото поведението на една дама зависи силно от контекста: дали говорим за официална вечеря, бизнес среща, гостуване, театър, сватба, първа среща, професионално събитие, разговор с непознати, конфликтна ситуация или ежедневна комуникация.
Може би е добре да започнем от една важна основа: когато говорим за „дама“ и „господин“, не говорим просто за външен вид, възраст, социален статус или набор от заучени маниери. Говорим за човек, който умее да присъства с уважение към другите и към ситуацията, но винаги и към себе си.

Една дама не е непременно жена, която винаги говори тихо, никога не възразява или се съобразява с всичко. Дамското поведение не означава пасивност, превзетост или липса на позиция. Напротив, една дама може да бъде категорична, да поставя граници, да отказва, да защитава мнението си и пак да го прави с такт, спокойствие и уважение.

Същото важи и за начина, по който си представяме външността на една дама. Тя не изглежда само по един-единствен начин, не носи непременно определен тип дрехи, аксесоари или прическа, нито се побира в предварително зададен шаблонен образ. В днешно време да бъдеш дама не се определя основно от външни белези, а от отношение, възпитание, такт, адекватност, съобразителност и уважение. Стилът може да бъде различен, личен и съвременен, но важното е да бъде уместен, поддържан и в хармония с човека и ситуацията.

В най-общ план поведението на една дама се води от няколко принципа: адекватност към средата, уважителен тон, дискретност, умение да изслушва, владеене на реакциите и способност да поставя граници с финес. Различно е поведението в различните ситуации, затова и насоките, които етикетът ни дава винаги се разглеждат през конкретния контекст на всяка ситуация.

Например, ако една дама получи комплимент, тя не го отхвърля неловко с „О, не, нищо особено“, а го приема спокойно с „Благодаря“ или още по-елегантното „Благодаря, много мило“. Ако трябва да откаже покана, не е нужно да се оправдава прекомерно, достатъчно е да каже любезно и ясно: „Благодаря за поканата, но няма да мога да присъствам.“ Ако попадне в разговор, в който не е съгласна, тя може да изрази различна позиция без нападателност: „Разбирам гледната ти точка, но аз виждам нещата по друг начин.“

Затова бих предложила да тръгнем по ситуации. Можем например да разгледаме как се държи една дама при запознанство, на официална вечеря, в бизнес среда, когато е гост, когато е домакин, когато трябва да откаже, когато получи комплимент или когато е поставена в неудобна ситуация.

Кои са поводите и ситуациите, които са ви най-интересни? Това ще ми помогне да развия подробно темата.
Така темата ще бъде много по-полезна и практична.
Виж целия пост
# 16
Кои са поводите и ситуациите, които са ви най-интересни? Това ще ми помогне да развия подробно темата.
Така темата ще бъде много по-полезна и практична.

Повече ме интересуваше етикета като правила. Т.е. не общи черти като "дискретност, умение да изслушва, владеене на реакциите", а какви са правилата на поведение при различни обстоятелства. Не искам да посочвам, защото не искам да ограничавам, но примерно асансьор, хранене и прочие. Има много правила, които ние, простолюдието, нарушаваме без да подозираме.
Виж целия пост
# 17
Кои са поводите и ситуациите, които са ви най-интересни? Това ще ми помогне да развия подробно темата.
Така темата ще бъде много по-полезна и практична.

Повече ме интересуваше етикета като правила. Т.е. не общи черти като "дискретност, умение да изслушва, владеене на реакциите", а какви са правилата на поведение при различни обстоятелства. Не искам да посочвам, защото не искам да ограничавам, но примерно асансьор, хранене и прочие. Има много правила, които ние, простолюдието, нарушаваме без да подозираме.


Разбрах, заемам се, но първо искам да направя едно много важно за мен уточнение: „простолюдие“ не е дума, която съм съгласна да използваме тук. Правилата на етикета не са „собственост“ на аристокрацията. А аристокрация в истинския ѝ смисъл в България, по обективни причини, нямаме.

Нямам никакво намерение да деля хората на „тези, които знаят“ и „тези, които не знаят“. Защото може най-елегантно облечен и привидно вежлив човек на най-висока позиция да не знае как правилно да поздрави, да води среща, както и най-образован такъв да не знае къде да си сложи телефона, как да се облече за официален повод и т.н.

И обратното, може човек, израсъл без никакви светски претенции, да има толкова естествен такт, че всеки да се чувства добре в компанията му.

Етикетът не е предписание само за определени хора, нито претенция за класа. Това е набор от писани и неписани правила, които се учат, а всичко, което може да се научи, лесно може да се превърне в навик.

Започвам от асансьора, защото е най-кратката серия правила.

Първо се слиза, след това се влиза: изглежда логично, но в ежедневието всички сме виждали бутане, изпреварване и други грозни гледки. Обикновено, когато чакаме асансьор, заставаме отстрани на вратата, така че да можем да направим път на излизащите, и след това влизаме.

Кой излиза първи: този, който е най-близо до вратата при отварянето. Ако сме в дъното и трябва да слезем първи или преди останалите хора, спокойно и любезно казваме едно от следните неща:
• Извинете, аз слизам тук.
• Мога ли да помоля да се разминем?
• Може ли да се разминем, слизам на този етаж.
Не си проправяме път мълчаливо, нито се извиняваме многократно, едно „извинете“ в кратко изречение е достатъчно.

Кой влиза първи: този, който е най-близо до вратата. Не най-възрастният, не шефът, не жената, а този, който стои пред вратата. Изключение: ако пред нас има някой, който задържа вратата и с жест показва да влезем, тогава можем да влезем пред него, като благодарим за вежливостта.
Не се блъскаме, следваме идеята на „опашката“ и който е наред пред вратата на асансьора, влиза. А когато асансьорът се запълни – чакаме следващия.

Задържане на вратата: ако виждаме, че някой върви към асансьора и е на близко разстояние, задържаме вратата – с натискане на бутона за задържане или с ръка, в зависимост от вратата/асансьора. Или казваме „заповядайте“, или го показваме с жест.
Ако обаче човекът е на другия край на коридора и явно трябва да стигне до нас с малък спринт, не сме длъжни да чакаме и да бавим всички останали. Това не е признак на грубост, а на съобразителност със ситуацията.

Поздравяване: в асансьора се поздравява винаги: „добър ден/вечер“ на влизане; „довиждане“, „лек ден“, „хубав ден“ на излизане. Независимо дали хората в асансьора са ни познати, непознати, колеги, съседи. Поздравяваме.
Усмивка и кимване също работят, ако в асансьора има само още един-двама души и виждаме, че са забелязали поздрава ни – и вероятно отвръщат със същия или пък ние отвръщаме на тях.
В офис сградата нещата стоят малко по-различно: там хората се познават или поне се разпознават. Там поздравът е още по-задължителен, защото мълчанието с познат или полупознат е по-неловко и невъзпитано от мълчанието с непознат.

Телефонният разговор: препоръчително е да се избягва. Ако телефонът ни звънне точно когато влизаме, най-доброто, което можем да кажем, е: „Ще ти се обадя след минута, влизам в асансьор“ – и да прекратим разговора. Ако разговорът е по-важен, не влизаме в асансьора, провеждаме разговора и викаме нов. По две причини: разговорите в асансьорите често прекъсват и това е мъка за отсрещната страна, а и никой от останалите пътници не е длъжен да слуша разговорите ни, независимо колко интересни или важни са те.

Разговорите изобщо: ако сме с колега/приятел и с нас има други хора, разговаряме нормално, но умерено, и следим темата да не е такава, която принципно не подхожда за публично място: конкретен работен казус с елемент на чувствителна информация, прекалено личен въпрос и т.н. Не е нужно да замлъкнем напълно, но темите „какво направи шефът на срещата“ и „еди-коя-си пак се е облякла ужасно“ са за насаме.

Накъде гледаме: обикновено хората или си гледат върховете на обувките, или числата над вратата, или пък забиват нос в телефона. Напълно нормално е, но не е задължително. Можем просто да реем поглед свободно, без да е нужно да поддържаме зрителен контакт или да търсим теми за разговор. Ако случайно срещнем погледа на непознат, леко кимване или половин усмивка върши чудесна работа.

Личното пространство: асансьорът е малко пространство, но това не означава, че трябва да стоим по-близо до другите, отколкото е необходимо. Ако има място, разполагаме се така, че да оставим максимално възможна дистанция. Не заставаме лице в лице с непознат, не се навеждаме над чуждо рамо, не четем от чужд телефон и не се вторачваме.
Когато асансьорът е пълен, разбира се, личното пространство става по-скоро символично, отколкото реално. Тогава просто стоим спокойно, не се бутаме, не въздишаме драматично и не превръщаме ситуацията в малка театрална постановка за градския живот.

Бутоните: ако стоим до таблото, е любезно да попитаме за кой етаж са останалите и да натиснем вместо тях. Ако сме отдалечени – молим някой да натисне бутона за нашия етаж вместо нас.
Ако има достатъчно пространство, още при качване натискаме бутона за нашия етаж, минавайки покрай таблото, и влизаме навътре, правейки място на другите.

Няколко допълнителни насоки

Парфюмът: както в офиса, така и на всяко публично място – особено малко, каквото е асансьорът – силният парфюм в затворено пространство е мъчение. Нанасяме парфюм у дома, никога в асансьора, не точно преди да влезем, не „за освежаване“ по пътя нагоре към офиса.

Храна и напитки: избягваме да влизаме в асансьора с отворена храна, особено ако има силна миризма. Сандвич, кафе, супа, дюнер, баничка – всички те имат своето място в живота, но това място рядко е затворена кабина между третия и осмия етаж.
Ако носим напитка, внимаваме да е добре затворена или да я държим стабилно, така че да не я разлеем върху себе си или върху друг човек. В асансьора няма достатъчно място за маневри, изненади и кафе върху чуждо палто.

Когато сме с куфар, количка или голяма чанта: внимаваме да не блокираме вратата и да не заемаме цялото пространство. Ако кабината е малка и багажът ни е голям, изчакваме следващия асансьор или се нареждаме така, че другите да могат да влязат/излязат нормално. Ако все пак сме вътре с обемен багаж, се наместваме така, че да има място и за другите.

Когато сме с деца: ако сме с дете, следим то да не натиска всички бутони, да не препречва вратата и да не тича навътре-навън, докато другите се качват или слизат. Децата се учат на поведение в такива ситуации именно чрез нас – не с дълги лекции, а с кратки обяснения и пример.
Можем спокойно да кажем: „Първо изчакваме хората да слязат“, „Сега правим място“, „Натискаме само нашия етаж“. Така етикетът не звучи като наказание, а като нормална част от общуването.

Когато сме с домашен любимец: ако влизаме в асансьора с куче, държим повода късо и заставаме така, че животното да не блокира вратата и да не се приближава към другите без покана. Не всеки обича животни, а и не всеки е длъжен да участва в спонтанна среща с мокър нос върху панталона си.
Ако асансьорът е малък или вече пълен, по-добре е да изчакаме следващия. Ако някой изглежда притеснен, правим крачка назад, прибираме животното по-близо до себе си и не обясняваме, че „то нищо не прави“. Това може да е вярно, но не отменя чуждия дискомфорт.

Безопасност: етикетът никога не е по-важен от безопасността. Не задържаме вратата с тяло, крак, ръка, чанта, чадър или друга героична жертва в името на това някой да не изчака тридесет секунди. Ако вратата вече се затваря, използваме бутона, ако е удобно и безопасно. Ако не е – оставяме асансьора да тръгне.

Също така не претоварваме асансьора и не настояваме да се качим, когато очевидно няма място. Ако има технически проблем, странен шум, заседнала врата или прекалено много хора вътре, изчакваме следващия или използваме стълбите, ако това е възможно. Не е нужно да се натъпчем като чорапи в куфар.
Виж целия пост
# 18
Четох, че за асансьора влиза първи мъжа, за да натисне копчето за етажа и по тази причина отново излиза първа жената.
В държави като Япония спазването на разминаването отляво е толкова силно, че дори при навалица дясното пространство на ескалатор/пътека се оставят свободни. Предполагам, според откъде се движат автомобилите, това би следвало да важи и за асансьорите.
Всъщност въпросът ми не беше само за асансьорите, не знам това впечатление ли оставих.
Нещото, което мен ме дразни е, че не се спазва предимството на излизащия. Може би в асансьор е очевидно, но трябва да се спазва и за сгради.
Виж целия пост
# 19
Всъщност предимството на излизащия е универсално правило, което виждам, че масово се нарушава, особено в ГТ или когато хората "бързат". Възпитанието и културата изискват освен всичко, да си прецениш правилно времето, а не да тичаш, запречваш врата, буташ хора и подобни изпълнения.

Хубава тема, благодаря ви Ана! Много от написаното от вас ми изглежда елементарно и интуитивно, но, уви, всеки ден се уверявам, че това изобщо не е така.
Виж целия пост
# 20
Четох, че за асансьора влиза първи мъжа, за да натисне копчето за етажа и по тази причина отново излиза първа жената.
В държави като Япония спазването на разминаването отляво е толкова силно, че дори при навалица дясното пространство на ескалатор/пътека се оставят свободни. Предполагам, според откъде се движат автомобилите, това би следвало да важи и за асансьорите.
Всъщност въпросът ми не беше само за асансьорите, не знам това впечатление ли оставих.
Нещото, което мен ме дразни е, че не се спазва предимството на излизащия. Може би в асансьор е очевидно, но трябва да се спазва и за сгради.

Благодаря за коментара и за допълнението, много ценни уточнения.

Да, разбирам напълно какво имате предвид. Всъщност темата не е само за асансьорите, а за едно по-общо правило: предимство има този, който излиза,  било то от асансьор, сграда, помещение, транспорт или друго ограничено пространство. Това е едновременно въпрос на етикет, удобство и чиста практичност.

За мен обаче е по-полезно темите да се разглеждат през конкретни ситуации. Например: как се ползва асансьор, как се сервира маса за официален повод, какво подаряваме, когато сме поканени на вечеря, при близки приятели, роднини, със специален повод или без повод. Когато има конкретика, правилата стават по-лесни за разбиране и прилагане в ежедневието, вместо да звучат като сух списък от „трябва“ и „не трябва“.

Относно Япония, когато говорим за етикет в други държави, е важно да имаме предвид няколко неща. Има най-грубо казано национален и регионален етикет, както и сериозни културни различия. Понякога правилото на теория е сходно, но заради местната култура, навици и обществена среда има нюанси, изключения или по-строги ограничения.

Например в Япония дори поведението на ескалаторите има регионални особености. В Токио и в по-голямата част от страната хората обикновено стоят отляво и оставят дясната страна свободна за преминаване. В Осака обаче често е обратното, стои се отдясно, а се минава отляво. Това е силно установен навик, който хората следват почти автоматично. Най-добрият подход за посетител е просто да наблюдава потока и да се съобрази с него.

И тук идва по-големият въпрос за етикета и добрите обноски. На теория всички знаем много от правилата. Знаем, че излизащият има предимство. Знаем, че не се влиза, преди другият да излезе. Знаем, че не се спира по средата на вход, врата или коридор, сякаш сме декоративна саксия с мнение. Но в забързаното ежедневие често забравяме, объркваме се или се влияем от средата около нас.

Малко е като феномена на счупения прозорец: когато видим, че дадено правило масово не се спазва, започваме несъзнателно да приемаме това поведение за нормално.
Виж целия пост
# 21
Всъщност предимството на излизащия е универсално правило, което виждам, че масово се нарушава, особено в ГТ или когато хората "бързат". Възпитанието и културата изискват освен всичко, да си прецениш правилно времето, а не да тичаш, запречваш врата, буташ хора и подобни изпълнения.

Хубава тема, благодаря ви Ана! Много от написаното от вас ми изглежда елементарно и интуитивно, но, уви, всеки ден се уверявам, че това изобщо не е така.

Благодаря за милите думи и за точния коментар.

Наистина, предимството на излизащия е универсално правило, но и едно от онези правила, които сякаш най-често забравяме точно когато най-много ни трябват, в градския транспорт, на входове, в асансьори, изобщо в забързаните моменти. А „бързам“ не би трябвало да е оправдание да се бута, препречва или изнервя цялото човечество наоколо, колкото и драматично да закъсняваме.

Особено важен ми се струва този акцент: много от правилата в добрите обноски и социалния етикет наистина изглеждат елементарни и интуитивни. Повечето сме ги чували десетки, да не кажа стотици пъти. Истината обаче е, че едни неща пренебрегваме, други забравяме, а за трети много често се водим от средата.

И точно затова е важно да говорим за тях отново. Не защото са сложни, а защото са лесни за пропускане в ежедневието. Ако искаме средата около нас да стане по-внимателна, по-спокойна и по-уважителна, първата стъпка е да започнем от собствените си навици. Малките жестове създават общия тон.
Виж целия пост
# 22
Иска ми се да повдигна една много елементарна на пръв поглед тема, която обаче често създава неловки ситуации: Кога и как поздравяваме? И кога как използваме обръщения като „дама“, „госпожица“, „госпожо“, „жената“, „леличката“?

На теория звучи просто. На практика, невинаги е така.

Когато се обръщаме лично към някого, най-неутралните и учтиви форми са „госпожо“ или „госпожице“, според ситуацията и контекста.

В по-официална среда все по-често се предпочита „госпожо“, защото не поставя акцент върху семейно положение или възраст. Въпреки това много хора все още интерпретират обръщението „госпожо“ като предназначено само за омъжени или по-възрастни жени. Затова младите жени понякога се обиждат или поправят отсрещния, че са „госпожици“, а всъщност не би трябвало.

Когато приветстваме група хора, напълно уместно е да кажем „дами и господа“. В този случай „дами“ е част от официално обръщение и звучи естествено.

Но когато говорим за конкретен човек, е добре да внимаваме.

„Жената“ е приемливо, когато описваме някого в ситуация, в която трябва да стане ясно за кого говорим: например „жената с червената рокля“, ако наоколо има още 50 жени и трябва някак да не посочваме с пръст като на пазара.

„Попитай госпожата на касата“ – а не „жената на касата“.

„Леля“ или „леличка“ обаче е уместно основно когато говорим за личните си роднини, които действително са ни лели. В останалите случаи звучи фамилиарно, снизходително или просто неуместно.

Жената на касата не е „леличката“.
Жената в автобуса не е „леличката“.
Непозната жена на улицата също не е „леличката“, освен ако семейното дърво внезапно не е избухнало в изненадваща посока и не е пуснало нови разклонения.

И още нещо: „мадам“.

Признавам, когато вляза в заведение и ми кажат „Заповядайте, мадам“, или когато сервитьор ми поднесе питие или ястие със същото обръщение, за момент се чувствам като героиня от странен комедиен филм или като да влизам в бардак с драматична биография, пера на капелата, завеса на входа, червени копринени тапети и полилеи с копринени шалове по таваните.

Не съм сигурна, че това е ефектът, който се цели.

Разбира се, намерението обикновено е добро. Човекът отсреща се опитва да бъде учтив. Но добрите обноски не са само в това да използваме „по-специални“ думи. Те са в това да подберем правилната дума за правилната ситуация.

Може би човекът отсреща се колебае: „Това сега госпожа ли е? Ако ѝ кажа госпожо, да не се обиди? За госпожица май е прекалено възрастна… Давай да стрелям с ‘мадам’.“

И ето така, от желание за учтивост, понякога се озоваваме в сценка от евтина оперета.

Етикетът не е театралност. Не е и състезание кой ще прозвучи най-изискано. Той е умението да покажем уважение, без да поставяме другия човек в неловка роля.

Затова ми е любопитно: Кое обръщение ви звучи най-неуместно в ежедневието: „мадам“, „леличка“, „жената“, „госпожице“, „госпожо“ или някое друго, което заслужава специален приз за социална неловкост?
Виж целия пост
# 23
... предимство има този, който излиза,  било то от асансьор, сграда, помещение, транспорт или друго ограничено пространство.

Всъщност тук искам да добавя едно изключение. Не знам по етикет ли е, но когато пред вход има оживена артерия, предимство има потокът, а не този, който го сече. Наблюдавам този парадокс - разни камикадзета изскачат от врати на магазини, без да се огледат. Вървящия по тротоара няма време да реагира, той няма видимост какво се случва зад стената и изведнъж със замах от нея се засилва врата и някой скача с едно "извинявайте/пардон". Тук следва да има логиката, че когато сечеш някому път, трябва да изчакаш. Когато съм на главната улица (затворена за коли), срещам хора да я секат, сякаш искат да бъдат блъснати. На английски език има една дума, която няма точен превод, но е нещо като "самотитулован" - претендиращ да притежава права, каквито няма.
Виж целия пост
# 24
Аз имам малко по-прозаичен въпрос на тема дрескод - как да се обличаме елегантно, ако сме plus size?
Знам, че определени дължини и кройки отпадат, за да не изглеждам гротескно, но ми е адски трудно понякога хем да изглеждам стилно, хем да не съм ходещо клише тип "черно-тъмносиньо-бяла риза". Или "черно-тъмносиньо-тъмно-нещо-си" за рокля.
Особено ми е трудно през лятото, защото не искам да изглеждам като леличка, искам да нося рокли или пола и блуза, както и на събития с business casual дрескод, защото имам чувството, че саката след един размер ги скрояват като палатки без никакъв силует.
Надявам се въпросът ми да не звучи объркано.

П.П.: Ана, обожавам твоите съвети както за етикет, така и за храна, вино и подредба на масата.
Виж целия пост
# 25
Скрит текст:
... предимство има този, който излиза,  било то от асансьор, сграда, помещение, транспорт или друго ограничено пространство.

Всъщност тук искам да добавя едно изключение. Не знам по етикет ли е, но когато пред вход има оживена артерия, предимство има потокът, а не този, който го сече. Наблюдавам този парадокс - разни камикадзета изскачат от врати на магазини, без да се огледат. Вървящия по тротоара няма време да реагира, той няма видимост какво се случва зад стената и изведнъж със замах от нея се засилва врата и някой скача с едно "извинявайте/пардон". Тук следва да има логиката, че когато сечеш някому път, трябва да изчакаш. Когато съм на главната улица (затворена за коли), срещам хора да я секат, сякаш искат да бъдат блъснати. На английски език има една дума, която няма точен превод, но е нещо като "самотитулован" - претендиращ да притежава права, каквито няма.

Ние, хората, така като гледам глобално, може би с изключение на някои култури, основно азиатски, сякаш забравихме, че живеем в общности. А общественият договор би трябвало да ни налага ако не винаги да спазваме етикет, то поне да бъдем съобразителни.

Истината е, че в ежедневието си, почти всеки път, когато изляза от вкъщи, виждам и се сблъсквам с такива ситуации, в които се питам: как е възможно, къде сбъркахме като общество, този човек тази сутрин ли е излязъл от гората? Всеки сам за себе си, всеки с правото си, всеки груб, сърдит, кисел, бързащ, блъскащ...
Дали ще се врежеш в движението и с вратата на сградата ще „отнесеш“ човек на улицата, дали с размах ще отвориш вратата на обществена тоалетна, дали ще дърпаш вратата на тоалетна кабинка в заведение, без преди това да почукаш…, истината е, че промяната започва от индивида.

Но в общество, в което хората са изнервени и оцеляват трудно, как приоритизираш ведростта, възпитанието, съобразителността и грижата към другия пред собствената си нужда да се чувстваш център на вселената, винаги ти да си правият, често като компенсаторен механизъм?

И този въпрос е голям и води дълга тема след себе си. Но накратко: да, правилата за движение не са само за превозните средства. Те се отнасят и за хората, и за основните пешеходни потоци.
Виж целия пост
# 26
Скрит текст:
Аз имам малко по-прозаичен въпрос на тема дрескод - как да се обличаме елегантно, ако сме plus size?
Знам, че определени дължини и кройки отпадат, за да не изглеждам гротескно, но ми е адски трудно понякога хем да изглеждам стилно, хем да не съм ходещо клише тип "черно-тъмносиньо-бяла риза". Или "черно-тъмносиньо-тъмно-нещо-си" за рокля.
Особено ми е трудно през лятото, защото не искам да изглеждам като леличка, искам да нося рокли или пола и блуза, както и на събития с business casual дрескод, защото имам чувството, че саката след един размер ги скрояват като палатки без никакъв силует.
Надявам се въпросът ми да не звучи объркано.

П.П.: Ана, обожавам твоите съвети както за етикет, така и за храна, вино и подредба на масата.

Към този въпрос мога да се включа и аз и да бъда съвсем съпричастна, защото през последната година, покрай хормоналните промени преди 50-те, качих килограми, които ме поставят в една особено сложна категория. В повечето магазини реално няма дрехи за мен, евентуално влизам в най-големите размери в Zara, за ориентир, и то невинаги, не във всички модели и не във всички кройки. В малкото plus size магазини, които съм виждала/посещавала, всичко е прекалено голямо, а качеството е под всякаква критика. Всъщност само един магазин за дамски plus size дрехи ми допада като материи и кройки - Marina Rinaldi. От една страна обаче, повечето им дрехи започват от 50-и размер - големи за мен, а от друга, цените им за мен попадат по-скоро в категорията „дрехи за специални поводи“, не за ежедневието.

И да, категорично: дрехите в по-големи размери много често са скроени ужасяващо. От една страна, ясно е, че идеята е да станат на повече типове тела, но все пак, сякаш наистина са шити на принципа на чувала.

Ако трябва да съм честна, не мисля, че темата е само до дрескод. По-скоро е до наличност на нашия пазар и качество като цяло. Последните години ми е много трудно да си намирам дрехи, които ми харесват в България. Съотношението цена-качество в световен мащаб е скандално, бързооборотната мода съсипа стандарта за облекла, а изборът тук ми се вижда малък и тъжен. Хем имаме много магазини, на уж големи глобални брандове, хем повечето са пълни или с едно и също, според тренда на месеца/седмицата – защото вече няма сезони, всичко, навсякъде се зарежда нонстоп, или пък магазините на родните марки, които в повечето случаи са пълни с ужасяващо ретро-лелински кройки, абсурдни десени и почти изцяло полиестерни материи.

Допълнително, дрехите в по-големи размери сякаш още по-често са ушити от лоши материи, основно изкуствени. Рядко виждам красиви поплинени ризи в голям размер, добре скроени поли, хубави панталони, рокли с мисъл за тяло, а не просто с добавени сантиметри и широчина навсякъде. Напоследък, освен лен и памук, тук-там вълна за зимните дрехи, основно при плетивата, рядко намирам качествени материи в масовата конфекция, независимо дали говорим за plus size, или за стандартна номерация.

Тоест, ако от едната страна имаме дрескода: кога, къде, по какъв повод, в какъв формат, в каква атмосфера, в кой часови диапазон и с каква степен на формалност трябва да изберем облеклото си, от другата страна идва много по-трудният момент: намирането на самата дреха. Не просто какво би било подходящо, а къде изобщо да го намерим налично, добре скроено и от прилична материя, на цена, която можем да си позволим.

Имам няколко приятелки, които с годините и килограмите започнаха да пазаруват дрехи основно при пътувания в чужбина или, за по-специални поводи и по-елегантни дрехи, да шият при шивачи по мярка. Но и двете решения не са лесни, нито като време, нито като бюджет, нито като организация.

Много ми е трудно да дам съвсем конкретна насока така общо, без да имам визуална представа как изглеждаш, какви са пропорциите ти, кои цветове харесваш, кои ти отиват и какъв тип дрехи обичаш. Защото, когато кажем „рокля“ или „пола“, това са само категории. В тях има огромна разлика между кройка, дължина, материя, талия, ръкав, деколте, линия на рамото и цялостно излъчване.

Но мога да споделя моето решение, надявам се да бъде от полза.

Стремя се да купувам само естествени материи или поне материи, които стоят добре върху тялото. През лятото залагам основно на памук и лен и нямам никакво притеснение от намачканите ленени дрехи, намирам го даже за шик, стига самата дреха да е чиста, добре поддържана и комбинирана добре с аксесоари.

За мен ключът при plus size е не да се крием, а да работим с пропорциите. Не всичко трябва да е широко. Ако долната част е по-свободна, горната може да бъде по-прибрана или поне с по-ясна линия. Ако роклята е по-флуидна, добре е да има някаква структура, хубаво рамо, добре оформено деколте, колан, вертикален шев, цепка или линия, която води окото.

Замених част от полите с панталони с широки крачоли, така че да създават онова флуидно усещане на дълга пола, но с повече удобство и движение. Нося ги с потник и риза, или с меко сако без подплата и без подплънки, така че целият силует да е по-лек и свободен, без да изглежда безформен.

Спрях да нося миди поли, защото при мен режат крака на лошо място и изглеждат ужасно. Предпочитам или по-дълги поли, или панталони с добра дължина, които падат красиво. При нужда отгоре комбинирам с ризи, туники, по-дълги жилетки, шалове или меки сака.

За business casual според мен сакото не е задължително да бъде класическо, твърдо и „офисно“. Дори напротив, след определен размер много сака започват да стоят тежко, квадратно и като палатка. Затова бих търсила меки сака тип риза, ленени сака, дълги елеци, добре скроени ризи, по-структурирани жилетки или горни дрехи, които дават завършеност, но не добавят излишен обем. Понякога една хубава риза, панталон с широк крачол, добри обувки и бижу вършат повече работа от лошо скроено сако.

При цветовете също не мисля, че plus size означава задължително черно, тъмносиньо и бяла риза. По-скоро бих търсила дълбоки, спокойни: масленозелено, керемидено, екрю, тъмна пудра, шоколадово, графитено, мастиленосиньо, бордо, охра, тъмна слива. Монохромните комбинации също работят много добре, но не е нужно да са черни. Може да бъде цял силует в нюанси на бежово, синьо, зелено, шоколадово и да изглежда много по-интересно и елегантно. Тон в тон за мен работи много по-добре от контраст. Аз не съм голям фен на силните контрасти като черно-червено, така че монохромната комбинация намирам винаги за по-елегантна – независимо от дрехите и повода.

Другото, което според мен много помага, са аксесоарите: обеци, брошки – на които аз съм фен, колиета, добре подбрани удобни обувки, качествена чанта, правилният грим, хубав маникюр, шал, колан, очила. При по-семпли дрехи тези неща повдигат цялото излъчване. Понякога не дрехата сама по себе си прави тоалета/цялостния вид, а начинът, по който е довършена, аксесоарите към нея – виждам в TikTok и Instagram има много видеа с разликата между wearing и styling.

И може би най-важното: елегантността – независимо от размера, според мен идва от това да сме добре облечени, адекватни на повода и ОК със себе си. Добра материя, правилна дължина, чист силует, аксесоари обувки и спокойствие в комбинацията, това за мен работи за всеки силует.

И като казвам ОК със себе си – има предвид да се чувстваме добре в това, което носим, да намерим баланса между удобство и елегантност и да успеем да покажем кои сме чрез личния си стил.

И за финал, благодаря за милите думи. Значат много за мен!
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия