Защо някои имат такъв живот, а други... такъв живот.

Както и да се върти и суче - инфарктът изисква спешно лечение. Няма "чужда", няма "своя" гледна точка...

Аз не разбрах примера с инфаркта. Жената извикала линейка, той отказал да ходи в болница, съответно нещата са се усложнили. Напълно очаквана развръзка. Изобщо не виждам защо жена му трябва да изпитва вина. Каквото се е изисквало от нея, тя го е направила - повикала е линейка. Оттам нататък отговорността е на медиците и на човека с инфаркта, който все пак е възрастен индивид, който е с ума си.

Моето дете е от еднорозите. На 1.6 години и аз го оставях да се държи сам на люлките. Обаче той проходи на 1.3 месеца, когато беше напълно сигурен, че е стабилен и няма да падне. Дотогава се държеше за мен, или се подпираше по мебелите. Няма нито едно падане след като проходи. Беше изключително предпазлив и разумен във всяка ситуация. И досега е такъв. Характер! Имах приятелка тогава, чиято дъщеря на 4 години беше като камикадзе. Не можеше да я остави и за секунда без надзор, тя просто нямаше инстинкт за самосъхранение. Баба й например категорично отказваше да я гледа, макар че беше лекар и гледаше другите си внуци. Искам да кажа, че децата са различни и всеки познава своето дете. Майката с детето на 1.6 години вероятно знае, че то ще се държи здраво и мнението на околните няма никакво значение за нея.

Изобщо, почти всичко в живота май наистина е въпрос на късмет. Късмет да се родиш в определено семейство, държава, с определен външен вид, качества и таланти, което би ни дало предимство пред другите. Мисля, че стартът е от основно значение. Не че няма хора стартирали от нулата и стигнали далеч, но това пак е въпрос на късмет - оказали са се на правилното място в правилното време.

Действията са различни.
Ако е дошла линейка, и е установено спешно състояние, пациентът се закарва в болницата и се предприемат действия. При пациент в съзнание въпреки всичко се иска неговото съгласие, никой няма да го върже с въжета насила в болницата. Съгласие за интервенции се иска от роднини само при определени обстоятелства.

+1
 И аз не разбирам, защо се коментират чужди животи. Първо, никой не знае точното положение на нещата. Второ, няма никаква гаранция, че нещата биха се развили по-благоприятно. И в крайна сметка е безсмислено да се осъждат чужди решения и разнасят във форума.
Това е от гледна точка на медицината. Човек сам решава дали иска или не! Има хора, които не искат преливане на кръв, химиотерапия, и т.н. Това си е лично решение.

Има оздравели и без химиотерапия (отказали такава), но със запушени артерии и сърце, останало без кръвоснабдяване - няма (на ръба на пълно запушване се оказа мъжа й). Можеха да настояват за другата болница, много неща може. Просто в живота ми много случаи са завършвали фатално и чак тогава хората получават "просветление", падат всички задръжки и безсмислени колебания, и остава само цената на човешкия живот, но късно. Както и да е. Относно детето - на 1г и 6м всяко здраво дете е в състояние физически да стои стабилно и да се държи за люлката. Въпросът е, че на тази възраст винаги може да действа импулсивно и да тръгне да слиза, а не че не може да се държи. Спокойно, никой не й е давал съвети на тази майка, тя е точно от този тип на безгрешните и убедените, че никой няма право да им дава съвети.

И в края на краищата какво толкова като умре?

Значиии, последно по личните сърдечно-съдови казуси--категорично решението си е на пациента и това е. Баща ми отказа, години си ходи със запушени калцирани кръвоносни съдове, прединфарктен (и по принцип след инсулт и инфаркт) и от спешен по-спешен. Отказва бе, дреме му. Кой е виновен? Кому да вменим вина?
От позицията пък на възраст за внуци площадските и детскоградинските мерения кое дете с коя майка какво правят и соченето кое е правилното, кои са грешните, а кои безгрешни само едно ще кажа - и това ще мине, и по-лошо ще дойде, но ще ви е по-лесно ако не се вторачвате в чуждите решения.

То да си винаги убеден в правотата си не е свързано с майчинството (просто на мен това са ми най-пресните примери в момента), черта на характера е, имаш го цял живот, освен ако съдбата не ти натрие носа. Но на такива хора рядко се случва. От там и тръгна коментирането на точно този тип от мен в тази тема.

Майка ми 5 пъти отказа да влезе в болница. Ама какви ли не номера правеше. Примерно стане нощеска и скрие папката с документите. Един път успяхме да я вкараме за един ден, вечерта е избягала.
Баща ми пък прищрака и спря да си пие лекарствата за диабет.
Миналия ноември и двамата си отидоха. В края на краищата, мисля че така си пожелаха.

Не можем да налагаме нашата правота, решения и контрол над другите след 18 г възраст, колкото и да ни се иска.

а да ти е хрумвало, че правотата изглежда различно през призмата на различните хора?

Леле Rockstar съболезнования. Как се справяш с всичко  ? Аз дори и при явни грешки на някой все нося чувство за отговорност и вина. И пак си е автогол, защото наистина не можеш да накараш човека да направи нещо правилно, само защото ти искаш така. Т.е. всеки си отговаря за себе си. Възрастни сме. Хубаво е дори да не разбираме избора на другия да го приемем. Може за него нещата да са степенувани различно по важност.

Това важи само, когато има някакъв баланс, а не само вреда, или съотношението полза-вреда/риск са или горе-долу равни, или е неясен казус и не може да се предвиди.

Не ме питай, че ако си призная колко и за какво се чувствам виновна по отношение на родителите си, сама ще се разпъна на кръст.
Гледам да се съсредоточа върху проблемите на другите хора, за които трябва да се грижа сега, включително мен самата и да не мисля за миналото, че ако започна с - ама това можеше да го направя така, ама брат ми можеше онака, ама майка ми, ама баща ми, ама децата, ама развода - ще се побъркам.

Мен пък точно съдбата(по скоро опита де) ми е изградила такава черта на характера. Доверявам се на интуицията, опита и знанията си и това, че някой е решил, че не съм права си е лично негов проблем. Той не е по-запознат с детайлите, касаещи мен и детето ми от самата мен. Позитивното от чужия съвет е друга гледна точка, а от следването му - удоволетворението на даващия го. На мен обаче ми е приоритет да си реша проблема, а не да доставям удоволствие на хората!

Едно от най-важните качества в тоя живот е способността да вземаме решения. Те естествено идват като сме убедени в правотата си, наречена още увереност. Според мен, това не е вродено, а се придобива.
Виждала съм моите деца да се колебаят с месеци преди да вземат решение и да изпускат възможности.
Тъй че, ако човек не може да вземе решение и се попипва не знам колко време, най-вероятно е да сгреши.