В момента чета ... 99

Не виждам някой да е размишлявал за душевността на българина. Т.е. няма бла,бла. Аз разбрах, че kukumelska търси да ѝ препоръчат нещо българско. Много тук питат за препоръка за определен вид литература и им отговарят. Вярно, че не е уточнила. Аз ѝ препоръчах Милен Русков, защото в по-новата българска литература няма такъв образ като бае Славе. Доколко изразява българската душевност от това време и на коя част от населението, е друг въпрос.

Кой автор стои като типичен за българската душевност!? Аз не се сещам? Кажете вие, може да съм пропуснала нещо.

Това беше въпросът.
Не виждам да се иска препоръка, но който иска да препоръчва, който иска да казва каквото иска.

В момента чета две книги : "Вдовицата" /Джон Гришам/ и "Пасажер 23" /Себастиан Фитцек/.

... че то от времето на изследването на Ив.Хаджийски, трудно без "под условие" може да се определи (или пък "набеди"?) автор, че е пре-разказвач или психолог на нашата душевност.
И аз си мисля за Русков. Но пък бих жанрово "разтегнал" усещането на читател за разказваното - ако/дали носи духа и психологията на душевността ни. И така стигам до Г.Мишев, до Михал Вешим..., дори понеже, със сарказъм и хумор  приемам повече нещата. Отколкото (да речем) през мутренската разговорност (макар - реална от времето си) на Калчев. А сред най-актуалните автори (било кандидат-Букъри; било "бащи" на сериали) етно-елементите не са равнозначни с "бит и душевност" - тъй че, такива автори (за мен) липсват.

BTW и конкретно за четене в момента. Леко разочарование с
Балдачи - Мъжът от влака в 6:20 (ориг. 2022)
Попадна ми в читалището и си рекох да я грабна. Тук героят е бившия военен и рейнджър Травис Дивайн. Не е да "не се чете" и ще си я довърша. Но ми е някак безинтересна, а си има убийства и чудене - не само кой, но и защо. Въпреки ребуса в сюжета, не е трилър - повече (само) крими, има си герои от света на Уолстрийт и армията. Пряката реч е малко, има дълги пасажи с обяснения (които бих сложил в кавички - като "размисли" на дадения в момента "мислител"), няма напрежение и водещият персонаж ми е някак инфантилен. Още някъде към 40-50-та стр. се питах не кой е злодеят, а "ама това Балдачи ли е?".
ПП. 60 стр. по-нататък: интригата се заплита, следващо убийство... Разказът преобладаващо тече в първо лице и не знам дали и в това има "бъг", но чета вяло.

Аз се потопих във съвсем нов за мене жанр. Такива измишльотини, и фантасмагории, като костозмиорки, востери, лъвоплами и  чудовища, не предполагах, че хората четат. Иначе историята се развива интересно, но определено не е моя жанр.
Става въпрос за "Щит от врабчета" на Девни Пери.

След Юси Адлер, Улсен все едно попаднах на друга Вселена.

Като мисля за българската душевност, само Димитър Талев ми идва наум. Книгите на Русков ми харесват, но в него има доза ирония и за бае Славе не съм сигурна, че олицетворява българина от онова време. Българите са били много различни и тогава. Някои са били интелектуалци и т.н.

И като стана дума за фантасмагории и чудовища, прочетох "Огън и кръв" на Мартин в очакване на 3ия сезон на "Домът на дракона". Мисля, че това е книга само за върлите почитатели на вселената на Мартин. Написана е като хроника вместо като художествена проза. Диалози като цяло липсват и повествованието е суховато, но пък затова в изобилие имаме цял куп герои--първостепенни, второстепенни, третостепенни (и редица други, които не си струва човек да помни изобщо), дракони, и местности.

Прочетох я, но може би щеше да е по-полезно да прочета хроника за истински исторически период. При всички случаи въображението на Мартин е завидно.

Започнах "Игра на криеница" на Свайструп. Предпоставката е интересна, но мисля, че книгата е по-дълга отколкото би трябвало. Някои от описанията на бита и размислите на героите ми досадиха.

Ако говорим за съвременни български автори, предпочитам тези, които са излезли от цървулите и потурите и поставят в центъра на търсенията си по-фини и надскачащи народното самосъзнание теми. Които се интересуват от съвременния свят и мястото на съвременния човек в него, а не търсят само корените. Такива са Георги Господинов, който макар да е гордост за България, спокойно се съотнася и към съвременната европейска проза, Елена Алексива, Яна Букова, Теодора Димова, Константин Трендафилов, Здравка Евтимова, Александър Чобанов. Със сигурност и други, давам само пример. Ако пък се търси автентично звучене от минали времена, тогава Бойка Асиова, Добри Станчов, Кармен Мишу, сигурно и Милен Русков попада тук, аз още не съм чела неговите книги, както и подкатегорията "селски реализъм", която се радва на огромен читателски интерес и тук спадат Виктория Бешлийска, Боян Боев, Боян Йорданов, Ивелина Радионова, Розмари Де Мео и подобните им.
Отделно имаме автори на криминалета, фентъзи, поетични и хумористични книги, които също по някакъв начин отразяват българската душевност, защото няма как да е иначе, когато авторите са българи.

Подписвам се под горното мнение.

Приключих "Терез Ракен" на Зола и много ми хареса. Препоръчвам
Сега съм приготвила "Осъдени души" на Димов, че съм я позабравила, а и съм я чела супер отдавна. После пак мисля да се върна на Зола. Какво бихте препоръчали? Изчела съм почти цялата руска класика и за мен тя си остава номер 1.Французите нещо съм ги пропуснала на младини и сега смятам да поправя грешката  

Георги Божинов. Според мен "Калуня-каля" е една от най-красиво написаните български книги.

Ще бъде вероятно август, че книгите ми останаха в България. Аз си взех цялата му поредица, има за Париж, за Ню Йорк, Дъблин и за Китай. Даже сега видях, че е излязла втората част на Дъблин. Иначе снимки пуснах в две теми.

Не съм "етикетирала" Господинов, чета го с удоволствие. Той влага повече усилия в търсенето на форма и красота на изказа, отколкото в искреност към себе си, героите и читателя. И ме дразни, че е стерилно политкоректен. Повече щеше да ми харесва, ако беше или фен на ес, или фен на рашките (ами страстна натура съм).
Талев ми е любим, Милен Русков също го харесвам. Талев е хванал духа на времето си. Ама отдавна Калуня-каля също е уникална, Кармен Мишу я харесвам, но тя не пише за "днес". Всички, които изброих, пишат за миналото. От съвременните книги "Ангели небесни" на Владо Даверов беше за мен близо до попадение, но имаше едно преекспониране на трагедиите на младежите. После отчаянието остана малко непреживяно, неосмислено и извън възможността на автора да смели камъните на народните съдби.
Теодора Димова с нейните книги е много интересна, Лиляна Михайлова също, но и двете не са в "полза на мнозинството" - уникални като ярък стил, въздействащи, толкова.
И да споделя какво имам предвид: когато чета европейска проза , мога да усетя корените и; дори да не знам кой е авторът, мога надеждно да определя базата му. Никога не бих сгрешила за корените на Фланаган, Франзен и Себастиан Бари, дори грам да не знам нищо за автора, освен името - веднага бих разбрала кой на какво е стъпил.
За нашите автори такава специфика няма. Всички са страхотни психолози, страхотни и ярки индивидуалисти с уклон или към космополитното, или към миналото.
Б***, идентичността ли си изгубваме като народ?

п.с. За да съм форумно коректна: Чета Тесният път към далечния север. Хванала ме е за гърлото.

Тесният път към далечния север е превъзходна. Прекрасно е, че получи ново издание. От Ричард Фланаган съм чела и Смъртта на речния водач, но не ме грабна толкова.
Приготвила съм Живо море от сънища наяве, която е съвсем прясна и имам големи очаквания.
Ще е след Остайница и Писмата.
*
Добавям само:
Относно Господинов… по-искрена и лична книга от Градинарят и смъртта… той не е писал. А и не се сещам през последните 2/3 години друг български автор да го е правил.


Калуня-каля не съм я чела, което отчитам като пропуск. Благодаря за подсещането. Ще си я поръчам.

Тая тема със социалния натиск не ми се захваща, но поезията на Рене Карабаш преди години ми бръкна в сърцето. Та може да се прежаля и за Остайница.

След Калуня-каля ми се прииска да прочета всичко от този автор, което намерих-повечето разкази като Черешови води. Направи ми голямо впечатление описанията му.