Тъгувате ли по младостта, когато посещавате места, на които сте били преди

Понеже малко се превърна в тема за Черноморието, да споделя моето конкретно мнение.
Като дете обожавах нашето море и честно казано, мирисът на море за мен е именно неговия. Едва, когато почнах да пътувам извън БГ, разбрах, че моретата не миришат така, а това е някаква миризма, която е на водорасли.
Тъй че всеки път, когато се случи все пак да отида на нашето Черноморие, тази миризма ме връща в детството ми. Уви, морето от моето детство го няма, а това, което виждам изобщо не ми харесва.
И почти не е имало място, на което да не съм била, но уви, просто не е моето вече.
Дори и на местата, които не е свръхпрезастроено и нагмежено, пак седи проблема с обслужването, с кофти храната и със стомашно-чревните вируси и други екстри като цистити и подобни.
Около Ковид няколко пъти отидохме на нашето море, единият път цъфнах на втория ден със зверски цистит. Вторият път - брутално разстройство. Последният път духаше такъв невъобразим вятър през август, че реално не се седеше навън, не разрешаваха да се влиза в морето, надуха ме, получих плексит и по спешност си се прибрах в София, за да отида на All Inclusive в неврологията на една частна болница, където условията бяха по-добри, отколкото в хотела, в който бяхме отседнали. Храната гарантирано беше по-добра.
Та… предпочитам сладките ми детски спомени от летата на Черно море да си ми останат там, защото новите ми спомени са ужасни, а следващи нямам намерение да си създавам.

На морето тъгувам, че в края на терасата сутрин не седи майка ми и никога повече няма да седи там. След смъртта и не идва и баща ми. Тъгувам, че ме болят краката, кръста, очите, врата и всичко останало.

За друго не тъгувам.
Никога не съм се радвала на единствено безгрижни времена, за да тъгувам по тях. Отървала съм се от много излишни хора през годините, от излишни тревоги и стрес, синът ми порасна, радвам му се и не жалея, че не съм и аз на 18, не мисля, че бих имала сили отново за толкова простотии. Сега ми е ок, като изключим някои болести, с които вече свиквам, защото от тях поне не се мре.

Хубава тема, ще се върна да изчета всичко. Изпитвам носталгия по младостта, най-вече по '90-те, по места, събития. Има миризми и цветове, които ме връщат много назад в годините. Кадри от филми, книги могат да отключат всякакви далечни спомени. Имах и период, за щастие кратък, в който изпитвах буквално физическа болка по места и събития, които знам, че едва ли ще видя и преживея пак. И, не, не мога да кажа, че съм имала изключително щастлив живот и само щастливи спомени, но явно съм такъв тип човек, че спомените ми носят някаква опора.

Не тъгувам по младостта. Каквото съм могла, съм направила, както съм могла, така съм се забавлявала. Гледам сега да се забавлявам на мах, защото времето свършва, не теоретично и за всички, а за мен лично. Така го усещам.
Но имам едно чувство за принадлежност към местата на детството ми - нашия квартал, нашата градинка, и аз вече не съм там, а са някакви други хора и като гледам това, ми се струва, че те нямат право да бъдат там, както аз. От друга страна това място се е променило по лош начин и всъщност е много добре, че ме няма там, да се ядосвам, като гледам какви са ги направили.

Не тъгувам по миналото. Радвам се, че имам възможност да бъда отново на места, на които съм била преди. Чувствам се в хармония с възрастта си, не съжалявам за пропуснатото, наслаждавам се на това, което имам.

Имахме имот, в който живееше близък, който не искаше да го безпокоят - и съответно не ходехме там доста време. Почина човека и се наложи. Подразниха ме промените и мен, все едно съм някакъв арендатор, дето са му посегнали на имота , говоря за къщи, сменили собствениците си, дразни ме КЪДЕ ПАРКИРАТ улових се, че ги оглеждам тежко и възмутено

Но съседите, които са оцеляли и помня от едни 40+ години, ми беше чак мило да видя, при условие, че има история със спорове, с иронични коментари, с възмущения, пречещи животни и тн; имахме в съседство едно котило луди сестри и брат, същите маймуни са. Почувствах се като в сериал - нали има момент към 4-ти сезон, един жест може да те разсмее, защото образът е надграден ситуационно. Започнах да се замислям живот и здраве, че там ми се иска да остарея/като дойде време за пенсиониране, всичко е познато и близко, дори караниците. Почувствах се все едно миналото дава сила.

Прекрасна тема, Хейзъл да не си Рак?
Аз като един Рак постоянно имам носталгични моменти, спомени от миналото, но не като тъга, а по-скоро като
По следите на изгубеното време.

Дори писането във форума е вид носталгия за мен.
Обичам миналото и то ми дава сили, винаги помня хубавите неща, даже в най-тежките си и черни периоди, осъзнавам колко са ме калили и колко сила са ми дали.
Обичам да се връщам на места от миналото, дори и за да ги виждам напълно променени, за да усетя потока на времето - the world moves so fast - това не ме напрага, а напротив зарежда ме.
Ние ходим всеки август на нашето море, по традиция всяко лято правим по две морета - ами аз примерно много обичам Поморие - харесва ми точно лудницата, гмежта, това лято съм си обещала Слънчака. От младостта най-ми липсва онова непредсакуемото, купонджийското - така при мен се развива кризата на средната възраст - та за това се потя и във фитнеса до премала - не искам да пусна още полите на младостта.
Танцува ми се още.
Само едно нещо не знам защо за мен винаги е същото - селото ми - не само, че не се изпразва, а се изпълва постоянно - дългите летни ваканции, купищата със сено, обелените колене, глъчката на деца с велосипеди, магията на Балкана сякаш си накрая на света, а си реално само на 50 км от София - пълно е. Къщи се строят, лятото се пръска по шевовете - реката се оглася от детски глъч, колелата са нови и хубави, не нашите очукани балканчета - но децата са същите. И за това там съм се спретнала да го оправя старият плетак или да го съборим.
Дъщеря ми обожава да ходим там, да се рови в старата къща, в стари снимки на род отдавна изгубил се из гънките на живота - гледам я и виждам себе си. Искам и внуците си да виждам там.

За Черноморието - ходехме някога на военни лагери (деца на военнослужещи от цялата странна в техните бази по морето) на Дружба (Свети Константин и Елена).Доста години Дружба не се променяше - алеята, магазините, механите, ресторанта на кораба, зеленината - беше като замръзнала някъде там и ходенето в района ми беше като машина на времето.
Последните 7-8 години започна промяна, която трябва да призная, че от малкото, които се случват поЧерноморието естестически красиво - всичко е в един цвят, стил, дори детските атракционни са в изчистено бяло. Та трябва да призная, че съм приятно изненадана.

Chuby за още искащите да танцуват милениъли направиха партитата тип Please leave by 10 или  детска дискотека. Не си сама Много сме.

Напоследък повече ме стряска мисълта, че всъщност не тъгувам, поне не така, както съм очаквала. За мен значението на местата е избледняло с времето, вече не предизвикват същите чувства. Понякога малко ме притеснява преходността, колко бързо и неусетно става. Как една емоция измества всяка друга и всичко в крайна сметка избледнява, колкото и да сме вярвали, че ще се запечата завинаги. Тъгата ми може би е единствено за изгубената невинност, чистият бял лист, който е стоял пред мен, преди да изживея каквото съм изживяла тогава.

Вълшебство аз съм X-gen - та не знам дали мен ще ме пуснат на дискотеката
На Обзор като бяхме преди три години в комплекса имаше дискотека всяка вечер и ний семейно тримата си се въртяхме до премала - като млада обожавам да танцувам и мисля, че и сега досато танцувам - дали на хоротеките, ансамблите или просто у дома не мога да остарея, поне истински, отвътре

Chuby Gen X, милениъли - няма face control Само под 18 не допускат, нищо, че партитата са от 18ч. до 22ч.

От 25 години съм в чужбина.
Много години не се бях замисляла за носталгията, може би по ковидно време беше за пръв път, защото иначе нашите/ майка ми повече/ идваха при мен за по 2-3 месеца всяка година, а свекърва ми живееше тук.
После тя се прибра в Бг, и за пръв път тогава, усетих и ММ сантиментален, но на мен все още ми беше... не съвсем.
Оттогава, като че се засилва, но е единствено и само носталгия по близките, и то защото ги виждам как се променят, с бързи темпове

 За младостта , за отминалите времена... нямам никаква носталгия.
Не живея в миналото, даже ненавиждам опити да се повтаря ситуация, изживяване, случки.... мисля, че винаги е неуспешно.

Аз, когато живеех в чужбина, преди повече от 20 години изобщо не тъгувах за България и дори не исках да се връщам, ама така се стече живота тогава. Днес пък не съжалявам, че се върнах. За това и не разбирам как хората в чужбина тъгуват за България, домът и щастието е там, където си се устроил.

На 50 съм и съм имала богат, разнообразен, интересен живот, не без своите трудности и препятствия, но не и без триумфи и кефове. Затова е естествено да изпитвам носталгия, обръщайки се назад, само че не ми я причиняват толкова места и физически обекти. Мисля главно за хора, които вече не са в живота ми - както покойници, така и изчезнали по други причини, - както и за преживявания, моменти, събития. И най-вече тъгувам за онова чувство на безпричинен радостен възторг - sense of wonder - което с годините и опита идва все по-рядко и даже никога.

И много ме дразни лигавенето, че "50 е новото 30" и "най-доброто тепърва предстои". Лицемерие на хора, пропилели най-хубавите си години, или просто отказ да приемат остаряването с неговите физически, умствени и емоционални промени.

Не съм стара , в разцвета на силите си съм , единствената носталгия кояно ме натиска е родната ми стряха . В семейството ми дойде снаха с непоносим характер , изпитвам ужас тръпки в нейно присъствие и затова ходя много рядко там . Ако се случи да отида винаги се връщам в лошо настроение. Тормози и родителите ми , които заради брат ми и угаждат ,- те живеят в моя роден дом , който след време усещам , че за мен ще бъде с вечно затворени врати. Това ме мъчи още от сега .