Тъгувате ли по младостта, когато посещавате места, на които сте били преди

  • 2 123
  • 68
# 60
Параход Heart
Просто нямаше как , да го кажа по-добре!
За мен, чувство на безпричинен радостен възторг - sense of wonder, изчезна  след младежките ми години.

Мисля, че много хора търсят целенасочено щастието, но нямат дефиниция за това, което търсят.
Скрит текст:
Виж целия пост
# 61
Скрит текст:
Тази тема е за хората, които не са първа младост и съответно знаят от първо лице какво е да ти е мъчно за отминалите дни.
Миналата седмица бяхме на море, на място, на което ходим... като изчислих - от 28 години.
Аз вече не съм същата и ми става мъчно.
Не броя външните загуби, макар че и те имат тежест, старая се много (и в момента съм на диета, която чудо! работи) и вече се възприемам като пораснало момиче.

Мъчно ми е за много неща, които са се случили и не са се случили. Вървях по брега и ми беше празно и скучно отначало, все едно вече няма с какво да ме изненада живота. После се сетих за нещата, които имам да правя и че са по-интересни, доходоносни и са в моя контрол - за разлика от младежките години.
Но ме обзема една болка необяснима, сякаш каквото и да предстои, едни сладки дни на надежди, скитане, предстоящи житейски milestones (като семейство, кариера и тн) са много или малко, постигнати, предрешени и даже приключили.

Случва ли ви се периодичното (напр всяко лято) посещаване на някакво място да води до същите емоционални борби и у вас?

Чак емоционални борби - не. Има места, на които се връщаме на някакви периоди, нормално е там да са настъпили промени - малки, големи, приятни, неприятни... Отчитаме промените, спомняме си, разказваме на детето ни и това е.
Мъчно и болно ми е единствено за място, на което сме живели с мм - в момента е разрушено от война, краят ѝ не се вижда, съответно не бихме могли да го покажем на нашето дете, а то би искало. Но дори някога там да има мир, няма как да позная и една улица, така че... по-добре да останем със спомените от онова време.
Виж целия пост
# 62
Мъчно и болно ми е единствено за място, на което сме живели с мм - в момента е разрушено от война, краят ѝ не се вижда, съответно не бихме могли да го покажем на нашето дете, а то би искало. Но дори някога там да има мир, няма как да позная и една улица, така че... по-добре да останем със спомените от онова време.
Eто това е наистина повод за тъга.
Виж целия пост
# 63
Аз тъгувам за хората, които си отидоха. За баща ми много мисля напоследък. Няма го вече 16 години. Може би това е характерно за остаряването.
Виж целия пост
# 64
В момента съм на едно дълго гости на майка ми и баща ми, които Слава Богу са си ОК.
Ей сега с детето ми тръгнахме през едни съседни квартали, квартал, в който живееха баба ми и дядо ми, после друг - в който живееше първия мъж в живота ми, трети - в който се вихрехме на детска дискотека. Изобщо, все едно се върнах 20-30 години назад.
Ами много мъчно ми стана. Мъчно ми е, че вече не съм млада. Сигурно, ако бях доволна и щастлива от живота си в настоящия му формат, навярно нямаше да обръщам внимание, но тъй като не е така… Ме заливат някакви такива меланхолии.Cry
Виж целия пост
# 65
В много редки случаи изпитвам носталгия към миналото. По-скоро музика, вкус, мода ме връща в тези времена, отколкото места, на които съм ходила. Те днес са много променени.
Най-мъчно ми е, че хората, с които съм била вече ги няма, а тези, които ги има, не общуваме. Станали сме си непознати, чужди.
Виж целия пост
# 66
Имах бедно детство с малтретиране, изолация и липса на перспективи. Почти няма какво да ми липсва от този период. Странно е, но всичко, което хората приемат за даденост за мен е достатъчно да изпитвам щастие от доста години. Просто едни общоприети за даденост условия за съществуване и покой. Ей тъй, вълни на щастие защото това е свършило. Вятър, храна, тишина, щастие.
Виж целия пост
# 67
Грам не тъгувам, понякога ми става приятно ако посетя място с хубави спомени или се присетим с приятели за отминали случки, но нямам желания да ги преживявам отново.
Мъчно ми е единствено за прекрасната фигура, която вече нямам от 3-4 години, толкова. Simple Smile
Виж целия пост
# 68
Тъгувам за детството и безгрижието, за младостта не. Често мислено съм на места, където съм била като дете, има много топлина и любими хора.

Но почнах да се усещам, че ще трябва да свиквам с външното остаряване. Не толкова с промяната на фигурата, колкото с промяната на лицето. Някак си трябва да се науча да се справям със суетата и с преглъщането, че вече изглеждаш по друг начин.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия