Аз пък тичам след най-малкия ми син. Внуците са на 1500 км, та и да искам, рядко имам възможност да тичам след тях.
И в парка тичам редовно.
Виж целия пост
И в парка тичам редовно.
Тъгувате ли по младостта, когато посещавате места, на които сте били преди
- Публикувана: 10 юни 2026, 10:50 ч.
- Последно мнение: 16 юни 2026, 11:45 ч.
# 135
15 юни 2026, 09:12 ч.
# 136
15 юни 2026, 10:47 ч.
+1
От както имам дете и все си мечтая за внуци - в мечтите си съм готина, спортна баба и разбира се готвя страхотни манджи на двора.
На мечтаната ми нова селска къща, в някое още по-диво село, дето ще идват да търчат по гората
Виж целия пост
Бих тичала след внуци, това са най-хубавите спомени на човека - от детството, баби, дядовци, безгрижие, сладолед, братовчеди. Дай боже да съм здрава де, ако някога ми се наложи. Като бяха малки децата и тичах след тях бях в топ форма.
+1
От както имам дете и все си мечтая за внуци - в мечтите си съм готина, спортна баба и разбира се готвя страхотни манджи на двора.
На мечтаната ми нова селска къща, в някое още по-диво село, дето ще идват да търчат по гората
# 137
15 юни 2026, 11:26 ч.
Ехе, браво на вас, аз се надявам децата да имам сили да изгледам 
Това млада / стара баба, готвене, къщи за спомени, ама хич не ми минава през акъла. Гледам и младите хич не са се затърчали да раждат рано. Като му дойде времето, ще се радвам и ще видим как ще е.
Виж целия пост
Това млада / стара баба, готвене, къщи за спомени, ама хич не ми минава през акъла. Гледам и младите хич не са се затърчали да раждат рано. Като му дойде времето, ще се радвам и ще видим как ще е.
# 138
15 юни 2026, 16:08 ч.
Олей, аз се чудя дали ще успея да устискам, докато хлапенцето ми стане на 18 г., това с внуците ми се вижда като някакъв абсолютно далечен мираж. Ама сега като се замисля, хич не ща да се занимавам повече с памперси, пюрета и някакви такива подобни. Специално за тази ми част от младостта хич не искам и да си припомням нищо, защото бях с много тежка следродилна депресия, детето ми беше със здравословен проблем, после почнах аз да боледувам много и така.
Радвам се, че е на 10 г. и вече може да си се гледа сам. И че имаме нормална комуникация и разбирателство (или поне така се надявам).
Ако трябва да уточня за коя младост тъгувам - то е за времето преди да родя.
Виж целия пост
Радвам се, че е на 10 г. и вече може да си се гледа сам. И че имаме нормална комуникация и разбирателство (или поне така се надявам).
Ако трябва да уточня за коя младост тъгувам - то е за времето преди да родя.
# 139
15 юни 2026, 18:49 ч.
Ще тичаш, ако можеш.
Пожелавам ти да си млада баба и да насмогваш на внуците!
Ако имаш дъщери, става. Ако ще си баба свекърва обаче, внимавай! Това е сигурна рецепта да не видиш повече внучетата, поне докато не навършат пълнолетие.
Ех, не четете правилните теми (свекървенските), не четете...
Виж целия пост
Да са живи и здрави,и успешнни, да ни дадат внуци,пък никое тичане не ме плаши 
Ако съм наблизо, и ми ги дават, ще тичам с най- голямо удоволствие!
Ако съм наблизо, и ми ги дават, ще тичам с най- голямо удоволствие!
Ще тичаш, ако можеш.
Пожелавам ти да си млада баба и да насмогваш на внуците!
Прилично-неприлично ..., внуците най- обичат на баба манджата! Особено, ако дава и забранени от мама неща 
Ако имаш дъщери, става. Ако ще си баба свекърва обаче, внимавай! Това е сигурна рецепта да не видиш повече внучетата, поне докато не навършат пълнолетие.
Ех, не четете правилните теми (свекървенските), не четете...
# 140
15 юни 2026, 21:54 ч.
не чета, вярно е.
Дъщери имам, ще се подмажа на зетьовете, и ей ти го...
Всичко с времето си!
Мила, сега си добре, събирай сили за пубертета- не е далеч. После малко се влошава още- когато ги напъне и ученето в гимназията..., но после ще е леко
Виж целия пост
не чета, вярно е. Дъщери имам, ще се подмажа на зетьовете, и ей ти го...
Всичко с времето си!
Мила, сега си добре, събирай сили за пубертета- не е далеч. После малко се влошава още- когато ги напъне и ученето в гимназията..., но после ще е леко
# 141
16 юни 2026, 07:45 ч.
Срещата със себе си от бъдещето.
Така наричам аз носталгията, която изпитвам връщайки се в родния ми град, стария апартамент, асансьора с характерните звуци, характерните картинки, които "рисува" старата мозайка в коридора, търся ги с очи още....реката - Дунав, неизменният символ на вечността.... Да, някои дървета ги отсичат, строят нови грозни сгради, но въздухът е същият - пропит с детство и младост.
Казвам "Здравей!" на малката Аз и с усмивка й разказвам на ум през какво ще премине, с какво ще й се наложи да се пребори и ще успее. Какво ще я нарани, обаче това й е дало увереност и е разперила смело криле... И радостите й разказвам... А после тя ми споделя нелепите си "проблеми" на тинейджър... Държа живота си като книга - там ме връща ароматът на посетените и потънали в прахоляци от времето места...
Виж целия пост
Така наричам аз носталгията, която изпитвам връщайки се в родния ми град, стария апартамент, асансьора с характерните звуци, характерните картинки, които "рисува" старата мозайка в коридора, търся ги с очи още....реката - Дунав, неизменният символ на вечността.... Да, някои дървета ги отсичат, строят нови грозни сгради, но въздухът е същият - пропит с детство и младост.
Казвам "Здравей!" на малката Аз и с усмивка й разказвам на ум през какво ще премине, с какво ще й се наложи да се пребори и ще успее. Какво ще я нарани, обаче това й е дало увереност и е разперила смело криле... И радостите й разказвам... А после тя ми споделя нелепите си "проблеми" на тинейджър... Държа живота си като книга - там ме връща ароматът на посетените и потънали в прахоляци от времето места...
# 142
16 юни 2026, 08:13 ч.
Каква хубава тема. Честно казано дори ме изненада. Мислех, че само аз съм така когато посещавам места, където съм била отдавна - да ме наляга тъга.
Не тъгувам по младостта, макар че може да има и от това, все пак съм на 51. Но някак по- ме натъжава осъзнаването на факта, че времето безвъзвратно си отлита. Усещам го по места където рядко ходим - морето, родното градче. Много пъти съм се чудела защо е така. Мисля си, че ако ежедневно ходиш някъде мястото става част от твоето "сега". Точно рядкото посещение го гипсира към миналото.
С годините направих един експеримент в тази посока. Не е било съзнателно търсен, но си поставих за цел да наблюдавам дали ще се промени нещо.
Виж целия пост
Не тъгувам по младостта, макар че може да има и от това, все пак съм на 51. Но някак по- ме натъжава осъзнаването на факта, че времето безвъзвратно си отлита. Усещам го по места където рядко ходим - морето, родното градче. Много пъти съм се чудела защо е така. Мисля си, че ако ежедневно ходиш някъде мястото става част от твоето "сега". Точно рядкото посещение го гипсира към миналото.
С годините направих един експеримент в тази посока. Не е било съзнателно търсен, но си поставих за цел да наблюдавам дали ще се промени нещо.
Скрит текст:
Имаше период преди петнайсетина години когато рядко ходех в родното градче. Родителите ми починаха млади. Майка ми когато бях на 25-26. След нея останахме само с баба, която също си замина след няколко години. Неволно започнах да свързвам къщата само със смърт и погребения. Отделно преживях доста труден финансово период, в които нямах възможност дори най-дребно подобрение да направя там. И така веднъж се случи, че 2 години не бях ходила.
Когато отидох изпитах това усещане - стана ми тегаво някак, тъжно. Все едно че миналото ме хапеше от стените.
Усетих инстинктивно, че трябва по-често да ходя - веднъж на няколко месеца. Сякаш леко намаля това чувство. Но къщичката старееше, вътре в нея си стояха нещата от родителите ми и макар да ставаше една идея по-ведро пребиваването там заради малко по-честите посещения, пак си бях заобиколена от миналото. И то ме натъжаваше. Малка масичка в кухнята ми напомняше как съм закусвала там като ученичка, а газовата печка на терасата ме караше да си спомням как майка готвеше на нея. Пак си оставаше невидимата ръка дето държи за гърлото.
Започнах да купувам дреболии, които мъкнех там с цел да променя нещо - възглавнички, нова покривка. Нямах пари за повече. Една зима стоях седмица там и чистих, проветрявах, смених един-два килима. Сякаш помръдна сантиметър към настоящето. Само толкова.
Промени се едва когато преди години направихме по-сериозен ремонт. Махнах всичко старо. Оставих миналото само под формата на албуми със снимки, стара мелничка за пипер. Разбира се снимките на майка и татко стоят в трапезарията. Но ги сложих в красиви стъкла от Zara. Всичко стана... по другому. Няма да забравя думите на познат по повод пазенето на стари мебели: "Хубаво е едно-две да запазиш, но като цяло трябва да изхвърлиш старото, за да влезе нова енергия". Смотолеви го докато сменяше контакт в къщата, не знам даже дали е осъзнавал какво ми казва. Обаче аз запомних.
Към днешна дата вече гледам да ходя там при първа възможност. Ако има как ще е през седмица-две. Навсякъде стои част от мен. От моя вкус или този на мъжа ми. На практика направих както оня авер тогава каза... пуснах новото да влезе. Сега чувствам къщичката като моята крепост, моето сега. Някак я откупих от миналото.
Оле, получи се много дълго и лично...
Когато отидох изпитах това усещане - стана ми тегаво някак, тъжно. Все едно че миналото ме хапеше от стените.
Усетих инстинктивно, че трябва по-често да ходя - веднъж на няколко месеца. Сякаш леко намаля това чувство. Но къщичката старееше, вътре в нея си стояха нещата от родителите ми и макар да ставаше една идея по-ведро пребиваването там заради малко по-честите посещения, пак си бях заобиколена от миналото. И то ме натъжаваше. Малка масичка в кухнята ми напомняше как съм закусвала там като ученичка, а газовата печка на терасата ме караше да си спомням как майка готвеше на нея. Пак си оставаше невидимата ръка дето държи за гърлото.
Започнах да купувам дреболии, които мъкнех там с цел да променя нещо - възглавнички, нова покривка. Нямах пари за повече. Една зима стоях седмица там и чистих, проветрявах, смених един-два килима. Сякаш помръдна сантиметър към настоящето. Само толкова.
Промени се едва когато преди години направихме по-сериозен ремонт. Махнах всичко старо. Оставих миналото само под формата на албуми със снимки, стара мелничка за пипер. Разбира се снимките на майка и татко стоят в трапезарията. Но ги сложих в красиви стъкла от Zara. Всичко стана... по другому. Няма да забравя думите на познат по повод пазенето на стари мебели: "Хубаво е едно-две да запазиш, но като цяло трябва да изхвърлиш старото, за да влезе нова енергия". Смотолеви го докато сменяше контакт в къщата, не знам даже дали е осъзнавал какво ми казва. Обаче аз запомних.
Към днешна дата вече гледам да ходя там при първа възможност. Ако има как ще е през седмица-две. Навсякъде стои част от мен. От моя вкус или този на мъжа ми. На практика направих както оня авер тогава каза... пуснах новото да влезе. Сега чувствам къщичката като моята крепост, моето сега. Някак я откупих от миналото.
Оле, получи се много дълго и лично...
# 143
16 юни 2026, 08:59 ч.
Защо ме търсиш, с ремонта на къщата ти си започнала да гледаш напред и си оставила миналото. Сега си строиш бъдещето, предполагам планираш в някакъв момент да живееш там, щом влагаш средства. Тоест ти вече нямаш тъга по младостта.
Според мен това е решението на тези екзистенциални кризи, за които се говори в темата, да се направи план за живота напред и ти си го постигнала.
Виж целия пост
Според мен това е решението на тези екзистенциални кризи, за които се говори в темата, да се направи план за живота напред и ти си го постигнала.
# 144
16 юни 2026, 09:07 ч.
Много е красиво и автентично, "Защо ме търсиш"
Може би това е наистина носталгия, комплексна някаква такава тъга и сладост и мъка по миналото, която включва и бъдещето
При мен не е носталгия [мисля], аз също обичам да живея в бъдещето, съжалявам, че не съм се родила след 200г : ) (дори да не знам какво е, знам, че ще имаме още по-добри времена) и някой попита за зодията - много типичен, размекващ се лъв съм.
Тази седмица пътувах до баща ми/ малко извън софия и като ме налегна пак това чувство за тъга, заех се да го самонаблюдавам и мисля, че при мен е следното:
Когато сме живели вече много луни (както биха казали индианците) на тази земя и сме се синхронизирали с циклите на времето, тогава най-дългосрочните повтаряемости като изгрев на родното място и тн., отключват някакво усещане за вечност, все едно и ние сме вечни. Само дето не сме - и от това боли.
Понеже петък беше хубав облачен ден, над къщата на баща ми имаше красиви тъмни облаци и аз си помислих как тях винаги ги е имало там и ще ги има - лято, есен, пролет ще ги има. Хем същите, хем никога същите. А нас няма да ни има, а след 200г и никой никога никъде няма да ни помни.
Нещо такова е при мен
Виж целия пост
Може би това е наистина носталгия, комплексна някаква такава тъга и сладост и мъка по миналото, която включва и бъдещето
При мен не е носталгия [мисля], аз също обичам да живея в бъдещето, съжалявам, че не съм се родила след 200г : ) (дори да не знам какво е, знам, че ще имаме още по-добри времена) и някой попита за зодията - много типичен, размекващ се лъв съм.
Тази седмица пътувах до баща ми/ малко извън софия и като ме налегна пак това чувство за тъга, заех се да го самонаблюдавам и мисля, че при мен е следното:
Когато сме живели вече много луни (както биха казали индианците) на тази земя и сме се синхронизирали с циклите на времето, тогава най-дългосрочните повтаряемости като изгрев на родното място и тн., отключват някакво усещане за вечност, все едно и ние сме вечни. Само дето не сме - и от това боли.
Понеже петък беше хубав облачен ден, над къщата на баща ми имаше красиви тъмни облаци и аз си помислих как тях винаги ги е имало там и ще ги има - лято, есен, пролет ще ги има. Хем същите, хем никога същите. А нас няма да ни има, а след 200г и никой никога никъде няма да ни помни.
Нещо такова е при мен
# 145
16 юни 2026, 09:27 ч.
А, бъдеще... какво бъдеще? На 51 е самонадеяно да говориш за това без да добавиш "ако е рекъм Господ". Не съм на 30. Бих живяла там ако имах средства, ако можех да си позволя да не работя. Даже мъжът ми напоследък взе да подмята "някога... евентуално". Не че нямам мечти как това да стане, но нали знаеш как съдбата най-се смеела когато ни слушала плановете. Затова гледам да я карам по-смирено, снишено. Ако стане. Не бъдеще чувствам да градя, а по-скоро подсигурявам старини. И това дето казах - откупих дома, който стоеше мрачен в миналото и ме натъжаваше.
Като цяло основният ми извод е, че редките посещения някъде привързват тези места към миналото. Ако започнем да ходим там по-често малко по малко те стават част от сега. И спират да навяват тъга, носталгия и мрачни мисли за преходността ни.
Виж целия пост
Защо ме търсиш, с ремонта на къщата ти си започнала да гледаш напред и си оставила миналото. Сега си строиш бъдещето, предполагам планираш в някакъв момент да живееш там, щом влагаш средства. Тоест ти вече нямаш тъга по младостта.
А, бъдеще... какво бъдеще? На 51 е самонадеяно да говориш за това без да добавиш "ако е рекъм Господ". Не съм на 30. Бих живяла там ако имах средства, ако можех да си позволя да не работя. Даже мъжът ми напоследък взе да подмята "някога... евентуално". Не че нямам мечти как това да стане, но нали знаеш как съдбата най-се смеела когато ни слушала плановете. Затова гледам да я карам по-смирено, снишено. Ако стане. Не бъдеще чувствам да градя, а по-скоро подсигурявам старини. И това дето казах - откупих дома, който стоеше мрачен в миналото и ме натъжаваше.
Като цяло основният ми извод е, че редките посещения някъде привързват тези места към миналото. Ако започнем да ходим там по-често малко по малко те стават част от сега. И спират да навяват тъга, носталгия и мрачни мисли за преходността ни.
# 146
16 юни 2026, 09:47 ч.
Аз често го чувам това: какво бъдеще на 50+ години ( около мен средата е все тази възрастова категория), но пък тук, където живея, е масово да се достига 90-95 години, в нормално психическо и физическо състояние - та това са още 40 години след 50. Вярно не всеки ги доживява, ама понеже го виждам и в моя род и при съседите, та за мен си е норма. И не виждам как ще мислиш, че нямаш бъдеще, при това положение.
Виж целия пост
# 147
16 юни 2026, 09:54 ч.
И на мен ми стана странно това, че едва ли не на 50 е свършил животът.
Моите баби, дядовци, прабаби и прадядовци - все бяха дълголетни. Най-рано на 85-90 и отиват, а най-късно доживя едната ми прапрабаба до 104. И са в кондиция до последно.
Родителите ми и свекърите ми почти на 80 смениха местоживеенето.
Ние на 48 и на 50 станахме родители на най-малкия ми син и тепърва на 52 и 54 имаме сериозни планове.
Да каже, че няма бъдеще, а само старини, някой на по 75-80, ама на 50!?
Виж целия пост
Моите баби, дядовци, прабаби и прадядовци - все бяха дълголетни. Най-рано на 85-90 и отиват, а най-късно доживя едната ми прапрабаба до 104. И са в кондиция до последно.
Родителите ми и свекърите ми почти на 80 смениха местоживеенето.
Ние на 48 и на 50 станахме родители на най-малкия ми син и тепърва на 52 и 54 имаме сериозни планове.
Да каже, че няма бъдеще, а само старини, някой на по 75-80, ама на 50!?
# 148
16 юни 2026, 11:08 ч.
А то и аз искам 90 +. Едната ми баба почина на 92. За другата казвахме че доста по-млада била - на 83. Дядовците обаче на по 70+. А родителите ни едва прехвърлили 50. Когато виждаш, че има и така, но и иначе в рода ти... не смееш да си прекален оптимист.
Иначе се чувствам чудесно във възрастта си. Не страдам по младостта или от това че примерно съм дебелка вече. Взела съм си своето - дето се казва били сме достатъчно дълго и красиви, и без килограми. Сега повече ме влече да съзерцавам живота и да му се наслаждавам спокойно. Никога не тъгувам заради бръчки. Но когато ида някъде и си спомня как преди години за първи път сме ходили там с мъжа ми, какво сме правили, къде сме се разхождали... осъзнавам, че неумолимо времето отминава. Това натъжава.
Виж целия пост
Иначе се чувствам чудесно във възрастта си. Не страдам по младостта или от това че примерно съм дебелка вече. Взела съм си своето - дето се казва били сме достатъчно дълго и красиви, и без килограми. Сега повече ме влече да съзерцавам живота и да му се наслаждавам спокойно. Никога не тъгувам заради бръчки. Но когато ида някъде и си спомня как преди години за първи път сме ходили там с мъжа ми, какво сме правили, къде сме се разхождали... осъзнавам, че неумолимо времето отминава. Това натъжава.
# 149
16 юни 2026, 11:10 ч.
Плановете и целите поддържат живота!
Основен проблем на презадоволеното ни общество, с все психичните му проблеми, е именно липсата на цел, за която да се бори всеки ден.
Не живейте в миналото, мечтайте и се стремете към бъдещето, пък на който- колкото му е дадено.
Виж целия пост
Основен проблем на презадоволеното ни общество, с все психичните му проблеми, е именно липсата на цел, за която да се бори всеки ден.
Не живейте в миналото, мечтайте и се стремете към бъдещето, пък на който- колкото му е дадено.
Препоръчани теми