Здравейте. Честно казано не знам защо пиша тук. Иска ми се поне един да ме разбере. Каква ирония само…аз съм емпат и разбирам всички, но никой не разбира мен и като цяло не му дреме толкова.
Дойдох в този град, за да избягам от депресията, която ме беше обзела в родния ми град, но не се оказа това, което мислех. Хората тук са толкова отчуждени и така и не успях да си завържа трайни приятелства. Магистратурата ми беше задочна, колегите ми по-големи от мен, с които нямах нищо общо, имам емоционално незрели родители и емоционално незрял приятел, с когото не ми се иска да се разделям, но трябва, и за капак на всичко получих новината за роднина с неизлечима болест.
Не знам какво да правя вече честно казано, животът ми тежи. Скоро си защитих дипломната работа и си мислех, че животът ми ще тръгне нагоре, а той рязко започна да слиза надолу. Няма с кого ей така едно кафе да изляза да изпия и да си говорим, въобще имам чувството, че всички са се затворили в своя балон от познати в своя град и не допускат никой друг до себе си. Само с приятеля ми се виждах, но се чувствам като майка в тази връзка, макар да е много мил с мен, но несигурностите му развалят всичко.
Желанието ми да се развивам в своята сфера се изпари и съществуването ми стана безцелно. Може би не съм създадена за този град, но сякаш за никъде не съм. Болезнено е да искаш да се прибереш у дома и никъде да не се усеща като дом…
Виж целия пост
Дойдох в този град, за да избягам от депресията, която ме беше обзела в родния ми град, но не се оказа това, което мислех. Хората тук са толкова отчуждени и така и не успях да си завържа трайни приятелства. Магистратурата ми беше задочна, колегите ми по-големи от мен, с които нямах нищо общо, имам емоционално незрели родители и емоционално незрял приятел, с когото не ми се иска да се разделям, но трябва, и за капак на всичко получих новината за роднина с неизлечима болест.
Не знам какво да правя вече честно казано, животът ми тежи. Скоро си защитих дипломната работа и си мислех, че животът ми ще тръгне нагоре, а той рязко започна да слиза надолу. Няма с кого ей така едно кафе да изляза да изпия и да си говорим, въобще имам чувството, че всички са се затворили в своя балон от познати в своя град и не допускат никой друг до себе си. Само с приятеля ми се виждах, но се чувствам като майка в тази връзка, макар да е много мил с мен, но несигурностите му развалят всичко.
Желанието ми да се развивам в своята сфера се изпари и съществуването ми стана безцелно. Може би не съм създадена за този град, но сякаш за никъде не съм. Болезнено е да искаш да се прибереш у дома и никъде да не се усеща като дом…
