Тинейджърите III

Да!
И от една страна опасности много, да сме безразсъдни и безотговорни също не бива!
Но и не бива да отнемаме на децата си възможността да се развиват нормално.
Границата м/у свобода и свободия...
Границата м/у грижа и свръхконтрол....

Ей затова е толкова трудно да си родител.

Но аз лично, за каквото и да става въпрос, все се стремя да търся средата.
За целта постоянно се съмнявам... в собствените си решения. 

Здравейте! Седя и ви чета мненията и се чудех да пиша или не.Но въпроса за родителския контрол ме провокира да споделя моя опит. Ние сме в Канада съвсем отскоро.Целия съзнателен тинейджърски живот на 16 -годишната ми дъщеря   и на 9-годишния й  брат е минал досега  в София. Когато дъщеря ми беше в 1 клас от училището ни накараха да подпишем декларация,че до края на 4 клас ще я водим и взимаме. Същото се случи и с брат й между впрочем. Всеки път предавахме и карта на маршрута на детето и списък с имената на хората които имат право да ги вземат. Нямахме право да влизаме в самото училище освен на родителска. Повикването става чрез охранителя от "Егида" който по някакъв вътрешен телефон се свързваше с класната стая. Училището е държавно,квартално, най-обикновено.
И така дъщерята е в 4 клас , една  вечер  има някаква детска дискотека в училището по случай 1 март. Към 6 ч.отивам да я прибера. Вече се учехме ,че от 5 клас трябва да ходи сама и я пусках поне на отиване да пробва сама. Вървяхме бавно пеша към къщи.Живеем в центъра.Изведнъж от една уличка изкочи един бабаит който се просна върху мен с цел да ме обере.Събори ме на земята и задърпа чантата ми. Дъщеря ми се вцепени от ужас. И въпреки това детето съобрази, доближи до най-близката кооперация и ревейки колкото й глас държи започна да звъни на звънците и да вика за помощ. Излишно е да ви казвам,че никой не се отзова да види какво става. Чантата ми за късмет се беше закачила за някаква катарама на палтото ми и онзи не успя да я грабне. Това го ожесточи още повече. Единственото което тогава ни спаси беше, че отнякъде се появи случаен минувач,  който  уплаши крадеца и той ме остави и избяга. Тази случка сложи край на уроците по самостоятелност. Дъщеря ми и аз изживявахме стреса си дълго след това. Тя ми нямаше доверие като "пазач" и настояваше да излиза само с татко си. При всяко разминаване с мъж на улицата спираше и се допираше до стените докато отмине. Естествено започна да ходи на училище сама. Променихме маршрута. Само по осветения булевард, с телефон в ръка , за да подаде сигнал и при най-малка опасност. До 7 клас включително с останалите родители ги прибирахме от рождени дни и събирания у приятелки. След като я  приеха в една от т.нар. "елитни гимназии" пътя до училище стана по-далечен и в моите очи още по-опасен. Друг, далечен квартал, път през мрачна обрасла градинка. Естествено ,че ходеше сама , но от думите й  забелязах, че самите деца гледат да се движат на групи, изчакваха се за да пътуват заедно. Особено когато учеха 2 смяна, часовете им понякога свършваха в 19.30 ч.
Тук в Канада слава Богу 2 смяна няма. Всички свършват към 15.30 ч. Квартала в който живеем минава за спокоен. Дъщерята намери нови приятели  на нейната възраст. Повечето от тях живеят тук по-отдавна- главно са българчета, някое русначе, иранци. Пускаме я да излиза с тях, макар и не особено често, не повече от веднъж седмично.Досега не съм забелязала някой от тях да остава навън след 21.30 ч.Дори живеещите по-далече идват да ги прибират родителите им след вечерните събирания.
Погрешно е да се мисли обаче, че тука е рая на земята и няма престъпност, дрога, алкохол. Има си всичко и още как. Сутрин по местния канал на новините гледаме нощните престрелки , убитите, изчезналите деца. Това от което съм доволна е,че поне засега не могат да се съберат и да се напият в някое заведение.Няма да ги пуснат. Ако отидат у приятел обаче не ми се мисли. Всички екстри са възможни.

Serendipity, за най-голямо съжаление и твоя пример е още едно потвърждение за страха и стреса изживяван от повечето нормални хора в България.
Ако не стана ясно от малко объркания ми дълъг пост, аз съм за родителски контрол , не прекомерен, не на всяка цена, но трябва да го има. Считам, че той прави децата ни по-спокойни в някои ситуации.
Виждам,че и в случая с приятелката на Serendipity подобно на описания от мен никой не се е отзовал на помощ. Докато са налице безразличието на околните и бездействието на онези на които работата им е да ни пазят оставаме само ние родителите единствени отговорни за сигурността на децата си.

Олеле, Медовинка, ти имаш много сериозен проблем!!!
На таз баба трябва да й скръцнеш със зъби и... да й обясниш, че ти си майката!!! Ти решаваш!!!

Ние тук "спорим" относно степента на родителски контрол и аз лично смятам, че всеки родител е прав за себе си и децата си.
Ако бабата им беше майка, нейна си работа.
Ама не е, майката СИ ТИ.

Давай го малко по - смело, това е важно за децата ти.
Бабите са хубаво нещо, но нищо прекалено не е хубаво!


 

По въпроса за "развода" на децата с родителите... те няма цял живот да са край нас. Рано или късно ще поемат по своя си път. Но  на  мен все ми се иска да си мисля, че когато този момент дойде (на 16, 18, 20 или по - нагоре, различно е при всеки), на детето ми ще му е приятно да с връща за малко при мен; а не да се радва, че се е оттървало.
За да се чувства детето ми така, готова съм да направя много... но не и компромиси с наистина важните неща.