Разсиновяването-тема табу???

Съдилищата наистина изключително трудно и рядко допускат разсиновяване. Делата се проточват много във времето. Съдиите обикновено защитават интересите на детето, не допускат разсиновяване, осиновителите обжалват решенията, делата се гледат на съдилища от по-горни инстанции и т.н.

И защо разсиновяването да е тема-табу?

За съжаление не е табу, а е доста срещано явление...

Ако се направи статистика, вероятно ще се окаже, че разсиновяването най-често се появява  точно в пубертета, когато след поредната провокация на детето, осиновителите казват: "Край, ние бяхме до тук! Няма повече да ти позволяваме да ни съсипваш живота. Дадохме ти всичко от себе си, а ти....." И се започва с обвиненията, които варират в различните ситуации, но най-често това, което ги обединява, е категоричността на родителите да не позволяват на детето си да ги контролира.

От моя опит - това, което винаги ме е шокирало, е краткият период, за който родителите вземат решение за разсиновяване. Примерно половин година - бягства от вкъщи, кражби, лъжи, агресивно поведение и решението "Не можем повече! Не искаме повече! Кой е той/тя, че да ни казва как ще живеем?" А до преди половин година той/тя е било идеалното дете - не е бягал/а от вкъщи, нямало е лъжи, кражби, агресия...

И тук логично идва въпросът - колко често се отказват от децата си биологичните родители, когато в пубертета започнат изненадите с бягства, наркотици, желанието за свобода и разчупването на границите, налагани авторитетите и до пубертета приемани без оспорване???

Добре, да си представим биологично  дете става наркоман в пубертета; неговите родители са опитали всичко и не от половин година; когато са били безсилни да му помогнат, да спрат и кражби и агресия и саморазрушителното поведене са потърсили помощ-не веднъж и не от едно място само. Детето убива баща си, съсипва майка си.
Ще ми се да има закон за отказ от биологични деца в такива случаи и тези родители да са се възползвали от него...

Единственото, което ме притеснява в тази тема е анонимността на авторката.

Дарче,

Кротни се, това тебе не те грози, сигурна съм.
Много си те обичам и само заради теб бих спряля да пиша каквотио и да било, че да не те шашкам.
Ти си мама не само на своето дете, а и нас няколко тука ни приласка, така че няма смисъл да ти разправям по-нататък, ти си го знаеш.

Има родители, абдикирали и от био-децата си, но тези не са био и посланието, което получават, е различно.
Но както във всяко нещо в природата, от 1000 добри случая си има и 2 силни гангрени и нещата опират до нож.

 Хелп хелп -  Ти за нас си подчертано обктивна и добронамерена и сме ти много благодарни.

Аз имам интерес по темата в 2 насоки :

Професионална - като действащ юрист съм наясно, че ако само наследяването по закон беше болката, не е проблем да се сппретнат поредица сделки и наследника по закон да наследи 0, а нещата плавно да преминат  у племенници и пр.  Минава се плавно и около запазената част, колегите знаят как.
Кое тогава изкарава на преден план нуждата от разсиновяване след като по гереописаните от мен механизми наследяването като мотив отпада? Ако детето е непълнолетно не забравям и гражданската отговорност по ЗЗД за действията на лицата, за които се грижиш (пиша го непрофесионално за да е по-ясно). Друго ? Кое налага ? С големия човек ако е над 18 не си и длъжен да се срещаш ? Кое тогава те дразни толкова? Вече си неотговорен и граждански за него. Издръжката,  дължима до края на ученето ? - те рядко биха завели дело за издръжка (детето). Кое е тогава?  -  на племенниците им се свиди да си платят таксите на държавата и за сделките ли ? Дайте други предположения. Аз за друго не се сещам.

Лична  - Братовчедка ми я разсиновиха. Писах в друга тема за това. Тогава бях дете и не разбирах механизма, а като им свършиха делата бях студентка, но май първи курс.
Сега чувам от колеги и съдии, че делата зачестили доста.
Аз не се стряскам толкова от това. От личния ми опит мога да кажа: От 1000 осиновявания две са толкова болезнени, че по-добре да се разкъса връзката. Осиновяването е като брака - има връзки, които са за цял живот, и такива, които не са.
Не бих укорила никого, който в адекватна възраст реши да разсинови (не говорим за 70-80 год. жени, подтиквани от племенници и за децата им, които са реагирали грубо и неадекватно).  Уважавам такива родители, разбрали са , че осиновяването е болезнен процес и не могат повече да участват в подобно нещо. По-добре на детето докато е малко да му се даде нов шанс.

За младежите и възрастните осиновени - Мога само да кажа, че ако си голям и усещаш, че никой не ти вярва и не намира, че  си достатъчно добър за каквото и да било - това е такъв валяк по душата ти, че повече няма какво да губиш и за жалост,  не всички запават добрия тон. Имаше миг в моя живот, в който разбрах какво изпитват убийци и изнасилвачи. Не съм станала такъв, не се бойте. Това дъно на отчаяние, безтегловност  и безисходица като го удариш - повече е абсолютно равносилно какво ще извършиш - престъпление или геройство. И така и така майка ти не очаква нищо добро от теб. Е, там попадналите младежи са в голяма опасност. Не оправдавам, но разбирам, защо вдигат ръка и пр. идиотщини вършат.

Обратния пример: като стажант-съдия по наказателно гледаш какво ли не в залата. Явни криминални мутри ... . И в дъното на залата седи по някоя баба със забрадка, мести се напред, назад да е по-близо до конвоираните, чула-недочула за какво иде реч, ама гледа оня брадясал опандизен с такава жал, мъка, любов и доверие, че на тебе жал ти става за нея. Тя до последно е убедена, че няма начин да е той, лоши другари са го натопили,  а по едно изнасилване една баба и сърцераздирателно разказа, как нейния внук не само не е участвал в изнасилването, ами и бил там само за да запази жертвата.
Та, една такава баба да ти вярва и на теб и никога няма да минеш чертата на добрия тон. Но за нас не винаги има по една такава баба. Така мисля аз.
Тук правя разлика между това като те послъгва тинейджъра в къщи да вярваш и да му вярваш, че достатъчно ценен като човек за теб самия.На първото  (дребните пуберски лъжи) не сте длъжни да вярвате, разбира се.
 
При разсиновяване първото, което би ме интересувал, е на колко години е взето детето. Ако е взето бебе е едно, а ако е взето на 14 е друго.
Позицията на съдиите по тези случаи е рядко отговорна и изцяло ги подкрепям.

Не я гони, моляаааа те.

На фона на доминиращото тук, този гост е обективен, професионален и добронамерен.

Анонимността е може би единствения му/и начин да е тук.

По-добре свястно участие анонимно, пред простотии и елементарщини -  неанонимни.

Темата е прекалено сериозна, за да си позволим лукса да си отписваме читавите участници.



  А за мен и още няколко човека това е като глътка чиста вода сред гаражните безлкохолни.

Мира, никого не гоня. Регистрирането отнема минутка /май и по-малко/, а така може и лични въпроси да задаваме.
Иначе ми стои малко като пускане на бомбата и дим да те няма.

Разбирам те напълно, но би било бомба ако е кухо като съдържание.
Реистрирането отнема поне 20 мин., следва и нова поща да прави, не е длъжен да дава своята.

А то не е кухо и човекът се връща и отговаря. Пак моля.

Мираета... ще си спестя емоцията... да кажа директно какво мисля и чувствам.

Ние всички някога сме били деца, а някои от нас, май и до днес си остават такива в спомените, нали?

Детето ДарЗаМен е било и гонено, и е бягало от дома си. Много добре знам какви могат да бъдат причините.

Оставям обективните и "некухи" мнения и позиции на вас. Аз лично, в случая предпочитам да ви чета. Интересно ми е.

И сте жестоко прави. Ама никога не знае човек, какво ще му се стовари на главата... и как ще бъде отблагодарен за действията си, нали?

  Какво излиза, че искаме да имаме свое дете, но когато срещнем трудности, то вече не е толкова наше и можем да го върнем на държавата...

Вуйчо ми е осиновен на три месеца. Като става на годинка, се оказва, че е с детска церебрална парализа. Ходили са от дома и са казали на баба ми: "Върнете ни го, ще ви дадем здраво". Баба ми и до ден днешен се възмущава, че дори са помислили за смяна на децата... Днес той е 35 годишен, преживял е много операции и дясната му ръка и десният му крак са почти напълно неподвижни, мисли като 5 годишно дете и не може да говори хубаво, но баба ми го обича повече от майка ми, защото той има повече нужда от обич. А е било толкова лесно да го върне...

Против разсиновяването съм. Майката винаги трябва да е майка. За мен е равносилно да разсиновиш дете и да изхвърлиш собственото си. Това не са прояви на обич и трудно бих нарекла такава жена майка.

Първо като зачетох, кръвчицата ми се смръзна , после обаче след едно кафе, без бисквита, щото съм на диета, и мен ме зачовъркаха едни въпроси, много подобни на въпросите на Мира.
За да не се повтарям с нея - тя е била пределно ясна, аз също много бих искала да науча в какви случаи се случва това (нямам предвид вида на конфликтите) - на каква възраст са били осиновени децата, на каква възраст се случва разсиновяването. Ако изобщо се води такова наблюдение естествено.
И ако приемем, твърдението „По-добре ужасен край, от колкото ужас без край“ към предложената ситуация, разсиновяването слага ли край на въпросния ужас. Как продължават да живеят двете страни... Родителите. Детето, как оцелява след поредния шут с войнишка кубинка в лицето...

Моля ви се, само дебело подчертавам, че не съдя никого. Просто разсъждавам по темата.



Дано авторката не се е почуствала нападната и да избяга

П.С
Боже, божееее, явно аз наистина съм живяла 35 години в Невърленд....

Някои, ако се регистриреш ще е по добре, дали пък не пишеш от позицията на осиновин? А може да бъркам, но е интересно да видим и другата страна на медала.

Fussii, и аз това се питам - разсиновяването слага ли край на въпросния ужас без край......

Познавам няколко деца, настанени в домове, поради течащи дела за разсиновяване...
Познавам и родителите им...

Не мисля, че разсиновяването слага край на който и да било от изживените ужаси.

Разсиновяването е поредното изоставяне в живота на осиновеното дете - много по-жестоко от първичното изоставяне от биологичната майка. Може би е най-страшното изоставяне, защото категорично затвърждава чувствата на детето, че не заслужава любов, че отново е захвърлено на произвола, че отново не е оправдало доверието, че е лошо, провалящо се.

Защото ако биологичната майка те изоставя, подписвайки декларация за съгласие за осиновяване, с каква идея те изоставят осиновителите ти??? И колко ли бледо е преживяването на "първичната рана" след 9 месеца живот в утробата на биологичната майка, сравнено с раната на разсиновяването след 15-16-17 години осъзнат живот с мама и татко...