КИТАЙ

Здравейте, мили настоящи и бъдещи родители.
Аз не съм в странствие и понастоящем съм новоизпечена майка в България, но бих искала да започна интересната тема за Китай, тъй като преподавам китайски, живяла съм там и имам много приятели, които имат нужда от своето място, където да споделят своя опит с тази страна.
Самата аз съм направила сайт за Китай, който можете да видите в подписа ми. Ето малко от впечатленията ми за тази страна:



Да запомниш Китай с добро

“Плюшеното мече слиза по стълбите зад Кристофър Робин и брои с тила
си стъпалата – бум, бум, бум. То знае, че това е единственият
начин да слизаш от етаж на етаж, макар че понякога му се струва,
че може би има и друг. То дори би се досетило, ако бяха престанали
да го удрят с главата в стълбите и му позволяха да помисли…”
“Мечо Пух”

Срещата с Китай е подобна на случайна среща с бомба на пътя – може
и да гръмне, а може и да не гръмне, но каквото и да се случи, този ден
се запомня завинаги. За тази магична страна са писали мнозина и са я
представяли под всеки възможен ъгъл. Затова няма да правя анализи,
нито ще разкажа за забележителностите, които видях там. Ще разкажа
за моите приятели китайците. За това какви златни сърца носят и колко
нежни, състрадателни и весели могат да бъдат.
Ще се опитам да обясня неуловимото усещане, с което си тръгнах от там
при първото ми посещение.

Бях трети курс студентка в специалност «китаистика» в Софийския
Университет, когато ме одобриха да замина за едногодишна
специализация в Китай. Не знаех какво да очаквам, но бях обзета от
такава треска, че дори нямах време да се уплаша истински. И ето, в един
прекрасен августовски ден руският самолет ТУ 154 кацна на летище Пекин.
Беше 1998 година и летището все още не беше с грандиозните размери,
които видях седем години по-късно. Първото нещо, което забелязах бяха двадесет километра високи стройни тополи и странни чуждоземни зелени храсти, от които нито едно стръкче не бе по-високо от съседното. Обхвана ме едно особено чувство за безвремие, сякаш времето бе спряло и нямаше намерение да продължи. Това чувство не ме остави до края на престоя ми там.

След излизането от магистралата, веднага попаднахме в задръстване. Това е нещо съвсем характерно за Пекин. Макар да е изключително добре планиран град, с широки улици и булеварди с шест платна в едната посока, колите са повече, отколкото може да поемат улиците и от година на година става все по-сложно да се намери решение. Онзи ден, пребита от умората още от самолета, едвам издържах жегата, смучех и плюех прахта и си мечтаех за вода и постеля. Толкова по-голямо беше учудването ми, когато през 2005 и отново през лятото пристигнах в Пекин и всичко се беше променило напълно. Вместо ниски сгради със синкав оттенък виждах високи модерни блокове и “даша” – небостъргачи. Моя приятелка ми обясни, че строителството се деляло на старо /сгради на десет и повече години/, остаряващо /на 3-4 години/ и ново – строено през последните месеци. “Старите” сгради китайците “издълбават”. Оставят само носещите стени и ги запълват наново, като отвън покриват с най-съвременни материали. Най-много – със синьо стъкло. Между сградите задължително оставят място за малки паркови пространства, които се формират около статуя, каменна композиция или вода. Повечето от растенията са в саксии, а не засадени в почвата. Няколко дена по-късно разбрах защо. Когато храстите и цветята увехнат, през нощта минават градинари с нови саксии и заменят с цъфнали растения. На сутринта градинката е съвсем различна и човек остава с усещането, че е на ново място.


Друго огромно постижение, което ме потресе, беше успешната борба със суровия пекински климат и замърсяването. Пекин се намира съвсем близо до пустинята Гоби. Целогодишно върху града се изсипват на талази тонове дребен пясък, който прави лятната жега още по-непоносима, тъй като полепва по изпотеното тяло и добавя собствената си температура към изстрадалата ви кожа. Съчетано с високата влажност и близостта на Бохайско море, пътешествието ви може наистина да бъде помрачено. Какво правят китайците. Първо, с ясна мисъл и поглед в бъдещето, правителството успя да измести от пределите на муниципалитета почти всички предприятия и фабрики, замърсяващи въздуха на Пекин. Второ, макар и много скъп метод, дори и при леки облаци през най-жарките дни на лятото, самолети се извисяват над нивото на облаците и ги ръсят със сребърен нитрат. Влагата се кондензира и тропически порой за час-два измива улиците на града. По този начин и температурата пада с няколко градуса.

Разбира се, само кметът на Пекин може да каже за всички усилия, които се полагат за подобряване на живота на населението, но едно е пределно ясно. Това е решимостта и далновидността на лидерите да оставят за поколенията едно по-добро място. Мислите, че пея дитирамби? Проверете сами.


Искам да кажа две думи за мащабите в мисленето и действията. В Китай всичко се планира с размах. Никой не мисли за сграда или уличка. Ако строят нещо, направо на мястото на старото строят нов квартал. Ако са решили да направят силно впечатление – няма да построят лунапарк, а ще излъскат позагубилите блясък старинни архитектурни комплекси и манастири, ще построят нови и ще ви предложат сто места да се чудите кое по-напред да посетите. Например, през 2005 година тъкмо откриваха район под формата на три километра дълга улица, където да се намират всички фирми, магазини, посредници, свързани с бяла техника. Всички сгради бяха още празни и хора изобщо не се виждаха. И това по сред бял ден в 18 милионен град, като се броят четирите милиона туристи, които всеки ден обикалят града. Като в приказка за призраци. Попитах къде са хората. Отговориха ми, че след седмица кметът щял да среже лентата на новия обект, т. е. официално щял да открие три километра сгради, които включват всичко необходимо: офиси, жилищни сгради, ресторанти, магазини.


За всеки китаец има най-различни обстоятелства, с които е принуден да се съобразява в живота си. Но едно сякаш е втъкано в характера на цялата нация – да не си “изгубиш лицето”, т.е. да не се посрамиш пред госта, семейството, ръководството. Може би точно тази черта в характера обяснява вниманието, с което китайците се готвят за Олимпиадата през 2008 г. Три години преди събитието, те вече бяха построили цяло олимпийско градче с общежития за спортистите, стадиони, магазини, заведения.


Целият комплекс се намира в северозападната част на Пекин. Там има специален магазин, в който ви представят няколко вида чай под формата на чаена церемония и можете да купите най-фин порцелан, заедно с комплекти за сервиране и разбира се прекрасни сортове чай. До него има друг изключителен магазин, специално за копринени изделия. Преди да влезете в същинската част и да пожелаете за момент да се превърнете в Рокфелер и вместо шалче или спално бельо просто да купите целия магазин, любезните домакини ви показват стъпка по стъпка процеса на производство. От фазите на насекомото през пеперуда, червей и буба до процеса на изкарването на нишката, обработката, избелването и тъкането както на фини материи, така и на пълнеж за най-меките одеала, които някога ще докоснете. Разказаха ни, че има два вида пашкули. В едните се свива само едно червейче, то тъче една единствена нишка и от такива буби се правят най-качествените материи. Във вторите пашкули има две червейчета – мъжко и женско. Тъй като те тъкат две нишки, краищата им се преплитат и затова от тях се правят одеала и “по-груби” тъкани, ако думата “груб” изобщо може да се употреби за тези изделия.


Все пак, искам да се върна на самите китайци.
Колко китайци познавате? Какви впечатления имате? Позволете да предположа. Първите граждани на тази страна пристигнаха у нас като дребни търговци на запалки и текстилни изделия, които дори в Китай никой не купува. Те се позакрепиха, отвориха ресторанти, внесоха по-качествени стоки. Сега ту тук, ту там се отварят съвместни предприятия, дори фабрики. Познаваме китайците като вечно усмихнати хора, които трудно казват “р”, но добре знаят да се пазарят. И, в общи линии, това е.


Поради различния бит и трудния за тях български език, малко от тях успяват да се сприятелят с българи. Лесно е да решим, че не желаят. Това всъщност не е така. Оказва се, че младите китайци са учудващо свенливи и много по-големи традиционалисти, отколкото сами биха признали. Лиу се казва първата учителка доброволка, която пристигна да преподава китайски език на китайските паралелки в софийското 18то училище, където и аз от няколко години се опитвам да запаля в детските главици интерес към любимата ми страна. Тя беше млада жена на 29 години, омъжена и с малко детенце. Отне ми половин година да я изведа из нощна София. Не беше недоверие към мен, по онова време вече бяхме доста близки, но един особен свян. Приличаше на дете, което прави нещо, но знае че е забранено. Беше трогателна. И те повечето са такива – чисти, непокварени от провокации и все още живеят според реалните човешки ценности. За тях дълг, чест, приятелство, покровителство, раздаване, човеколюбие, синовна почтителност и много друг ни са просто думи, лишени от съдържание, а реални ценности, проверени и издържали на хилядолетия история. Дали ще продължи да е така, кой знае. Преди в Русия също се усещаха подобни връзки между хората и само няколко години на мизерия оголиха неподозирани грозни и ниски страсти…


Но сега всичко е наистина прекрасно и Китай преживява небивал разцвет във всяко едно отношение.
Когато на 22 години за първи път пристигнах в Китай, единствените китайци, които бях виждала бяха двамата ни учители г-жа Фан Хуа от Нанкинския Университет и г-н У от Шанхай, които за по две години ни бяха преподавали китайски език. Учителят в Китай е заемал в обществената стълбица трето място непосредствено след самия император и след родителите. И макар тъмният период на Културната революция /1966-76/ да срина авторитета на интелектуалците, сега статуквото е напълно възстановено и мястото в социалната стълбица на учителите специално е много високо.


Каква е разликата между българския и китайския учител? От една страна чувството за лично достойнство, което струи от тези хора, неизбежно те държи на известна дистанция. От друга страна обаче, учителите в Китай имат по-тесни връзки с учениците си, отколкото в България. Например случи се така, че лежах около две седмици в болница в Нанкин и двете преподавателки, в чиито часове все пак влязох /признавам, не бях най-усърдната студентка/, дойдоха всяка с кошница плодове и цветя. Обгрижиха ме, поговорихме за много неща и когато изразих учудването си, че са отделили от времето си за мен, те казаха, че ние, чуждестранните студенти, се нуждаем от още по-голямо внимание от китайчетата, защото сме далеч от дома и няма кой да ни помогне. От този момент нататък си обещах, ако се случи да стана учител, да бъда като тези две изключителни жени.
Като поживях по-дълго там, се запознах и с други хора. Ще опиша само няколко от образите, които ми изникват, като си спомням.


Да вземем за пример хората по улиците. Те карат велосипеди, вървят прегърнати, като прегръдката между мъже е също толкова срещана, както между жени и двойки. И младежите и по-възрастните са еднакво любопитни. Особено в градове, в които рядко се вижда чужденец, могат да ви наобиколят, засмяно да хвърлят в лицето ви едно дръзко “HALLOW!”, почти единствената английска дума, която доскоро можеше да се чуе навсякъде, и да чакат вашата реакция. Разбира се, най-добре е да знаете китайски език, така ще успеете да участвате като равностоен партньор в играта. Ако имате добро чувство за хумор и подчертаете дължината на носа си /китайците са рисували чужденците с нос като на Пинокио/, особеностите на фигурата или други несъвършенства, нищо чудно скоро да обядвате на обща трапеза и да спечелите куп верни приятели. Аз съм пълна и където и да отида, китайците се обръщат и ме гледат, после сочат, цъкат с език и казват: “Леле, колко е дебела!” Ако съм в настроение, се обръщам и казвам: “А не съм ли красива!” И те веднага започват да кимат с глава, красива си, красива, брей и китайски знаеш. Така съм се запознала с много различни хора. Със старци, които тренират в парка или на улицата тайдзицюен или изпълняват любими арии от пекинската опера, с младежи велорикши, които предлагат за само петстотин юана да ти покажат красотите на някое езеро или просто да разгледате пекинските хутуни.


Като се позаговорите, цената може да падне и на 100 юана, а ако сте склонни да ги целунете или да дадете косъм от светлите си коси, току виж и двадесет юана станат достатъчни за романтичната обиколка. Тъй като все още сравнително малко чужденци владеят китайски в по-голяма степен от някое “Ни хао!” /”здравей”/ и “Сиесие” /”благодаря”/, затова ако видят, че може да си кажете някоя приказка, китайците винаги ще намерят време да обсъдят с вас предимствата на чужбина и Китай, ще ви разпитат за заплатата ви и с болезнен интерес ще чакат да чуят мнението ви за самите тях. Тъй като обикновено чужденецът е просто зашеметен от различните усещания и приключения, отговорът ще е ласкателен и китаецът събеседник след комплимента ще се плесне с двете ръце по бедрата. После усмихнат дълго ще обяснява как чужденецът е потвърдил истината за правилността на китайския начин на живот. Малко тъжно усещане оставя един такъв разговор обаче. Всъщност те все още не са придобили онова самочувствие, присъщо на гражданите на богатите държави. И отново онова усещане за детска неподправеност, когато ги похвалиш, че добре се справят. И тъжни не са те, а ти, защото знаеш какъв е светът, към който те така бързат да се приобщят и неволно си мислиш, че не ти се ще след десет или двадесет години тези приветливи хора да те посрещат единствено с желанието да извършат сделка. Плащай и заминавай.
За тях съвсем не е очевидно, че в момента целият свят иска да научи китайски език, да се пресели при тях, да ги изучава и дискутира. Те са интересните, самобитните. И аз съм една от белите “лаоуайки” /чужденки/, които са обсебени от идеята да проумеят тази страна. Но съм привърженик на това да остана наблюдател, а не да се намесвам с цел да променям нещо.


Китайците винаги се интересуват от това колко богата е една държава. Ако кажа обаче, че получавам колкото тях или по-малко, няма да повярват, защото все още трудно ни различават и мислят, че всички с бяла кожа са задължително американци или западно-европейци. Сещам се за една забавна случка по този повод.
Случи се така че попаднах във вихъра на анти американски демонстрации през 1999, когато американците бяха бомбардирали китайското посолство в Сърбия. Тъй като съвсем не одобрявах българската политика по онова време, излязох с още трима приятели чужди студенти, вървях заедно с тълпата и по всякакъв начин изказвах съпричастие. Когато пообиколихме главните улици на Нанкин и вече беше явно, че без подходящ митинг, хората вече просто си обикалят безцелно, спряхме на площада на Камбанарията. Веднага ни наобиколиха и започнаха да ни питат разни неща, аз им разказвах за България, но изведнъж един каза, че лъжа и никаква българка не съм, а съм американка и ги шпионирам. Аз го попитах защо мисли така, а той каза, че говоря с американски акцент. Много тържествено извадих паспорта си и му казах, че давам да го види, но после ще ми се извини. Той се стресна от такава готовност, но аз се преструвах на много обидена и го накарах да види. Всичко, разбира се, завърши в близката кръчма с много шаодзиу – китайска соргова или оризова ракия и много уверения във вечна дружба.
На лицата на китайците се чете всяка емоция и те реагират непосредствено на уважение и обич. Вашата усмивка ще предизвика сто усмивки. Ако сте надменен и вечно недоволен, те само ще вдигнат рамене и ще си кажат, че сте чужденец и никакви чудатости не могат да ги смаят. Истината е, че и по пижама да се разхождате, надали ще привлечете повече погледи от обикновено, просто защото чужденците априори са странни птици. Но каквото и да правим, не можем да ги учудим толкова, колкото те нас.


Ще разкажа най-показателната случка за целия ми престой в Китай. Стипендията естествено не ми стигаше и към края бях останала съвсем без пари. Тъй като свиря на китара и пея, потърсих работа в един бар, в който всяка вечер имаше жива музика. Взеха ме на работа и цял месец по половин час на вечер пеех за посетителите. Десетина дни, преди да се върна в България, дойде една шумна компания, само от мъже и един от тях след песните ми дойде да ме поздрави. Той каза обичайните комплименти, после директно ме попита какво ми трябва. Аз се стреснах и казах, че нищо не ми трябва, но той настояваше, че след като пея в бар, аз със сигурност имам нужда от нещо. Без да мисля, казах че ми трябва самолетен билет от Нанкин до Пекин, защото имах ужасно много багаж. Той кимна и каза, че може да се уреди. После всичко стана като на сън. На следващия ден той ме заведе в един билетен офис, купи ми билет до Пекин, не се отдели от мен и накрая ме изпрати с колата си до летището и през цялото време не намекна нищо неприлично нито поиска нещо в замяна. Аз го попитах защо прави всичко това и той каза думи, които ще помня до края на живота си: “За да запомниш Китай с добро!”


Така и стана… Ако до тогава съвсем не бях сигурна, че ще се занимавам с китайски език и четири години не бях си давала много зор, то от този момент нататък и до сега и завинаги ще бъда предана на тази култура, на приятелите ми китайци и на децата, които учат китайски език в софийското 18 СОУ “Уилям Гладстон”. Ще им разказвам своите преживелици и ще ги карам да мислят и да чувстват повече и да виждат отвъд елементарното.



Яна Шишкова
София, март, 2006 г.