Семейни трагикомедии и битовизми

Ох, мила много се смях

Ох тази история на Беболина ме подсети за една моя в училище. Имаме час по физически и имаме плуване. Аз съм пишман плувкиня и досега /хич ме няма/. Та момичетата сме от единия край на басейна, момчетата от другия. Учат ни да плуваме с дъска. След словото и показното ми връчиха на мене една дъска /защо ли пък мене избраха  / и на едно момче от другата страна. Свириха със свирката и аз като се метнах, забих главата и почнах да рипам с крака. Поемам въздух и продължавам да рипам с крака. Викам си: "Еййй, то не било трудно бе! Виж колко разстояние изминах." Чувам свирката за край на състезанието и поглеждам победонсно назад. Видях стената зад мен - плицикала съм на едно място  Много ми се смяха - срам и позор  А моят съперник беше преполовил басейна. 

Ох, конкуренцията наистина е жестока!
Ромео и разходките - част 3.
Тази част е свързана с едни от най неприятните ми спомени, затова я отлагах във времето, но щом има такъв голям интерес - ще я разкажа.
В най ранно детство (това разбира се - преди да установим, че кучето страда от дълбоко и непоправимо разстройство на личността), и поради скуката на бебешката карантина, се заехме да учим Ромео на елементарни команди. Знаете - дай лапа, легни и пр. Той не се справяше като блестящ ученик, но поради младата му възраст - не придиряхме много, много. Та, една от командите беше "Котка". Поради липса на коткоподобен обект, посочвахме с пръст да речем ъгъл, диван и ученикът ентусиазирано се мяташе в указаната посока. За разлика от останалите предмети, тук той прояви голямо усърдие и това разбира се беше най често задавания материал (друго си е гордостта, като дадеш команда и да се изпълни!). Обаче, поради липса на обект, кучето беше останало с впечатление, че "Котка" означава "Скочи" - това разбира се се установи на по късен етап - когато биде изведен сред природата...
Та, да се върнем на разходките. В един прекрасен ден се прибирам по рано и придружена от приятелка. Идеята беше да разходим дзвера преди да е полудял напълно, пък после щяхме да излизаме някъде. Преминахме през процедурата на (не)слагане на каишката, леко истеричното асансьороспускане и се озовахме в просторите природни. Ромео обаче, при вида на толкова публика, реши да ни шашне с послушание и прилежно поведение. Вместо да се намъкне под близките МПС-та, той жизнерадостно припкаше наоколо. Поради младата му тогава (около 2 години) възраст, реших че една разходка ще му се отрази добре на темперамента и полека тръгнахме към селото отстоящо на около 5-600 метра от блока. Ние си бърборим, Ромео си рипа наоколо - идилия безкрай! Приятелката (която прекрасно познава шантавото му Аз), не може да повярва какъв послушен и мирен е станал. Така наближаваме първата къща, снабдена с телена ограда около метър и петдесет...
-Какво ще стане, ако му кажа Котка? пита тя и оглежда преграждението.
Хвърлям един изпитателен поглед - на такива висини още не сме го пробвали! А, вътрешния ми глас крещи - не се забърквай, не се забърквай! Ама и на мен ми е интересно дали ще прескочи.
- Дай да пробваме - Ромео, КОТКА! - и соча оградата, с кой акъл - и аз не знам!
И Ромео, решил до край да ни шашне с новата си самоличност, рипва като ощипан и от първи опит прескача оградата! Да, ама от скока или от превъзбудата, чарковете в тиквата му отново се пренареждат и .... той изчезва някъде из двора. Викаме го ние - по едно време се появява. Ох, слава Богу!
-Ромео, Котка! - демек, прескачай и да си ходим. И Ромео прескача, обаче ...не телта която ни дели, а съседната! Озовава се в друг двор! Още един опит - този път в още по съседен двор. Вече тотално дезориентиран прескача като заек, обаче не и вярната ограда! В един момент явно му писва да скача и напускайки полезрението ни скривайки се зад къщата и ...изчезва! Викаме, викаме - нищо! Ами сега!? Звъним на портата - нищо! Още е следобяд и хората явно ги няма. Решавам да прескоча оградата и да открия мекерето. Речено -сторено! Поповдигна ме приятелката, понатиснах телта и воала - вече съм в двора. Отправям се към задкъщовото пространство да диря белята си. Естествено - не го намирам, прекосявам вътрешни портички, озовавам се при всякакви други животни, но моето го няма и това е. Връщам се за да свикам бойния съвет с дружката. Тамън подминавам къщата и що да видя - белята ме чака на портата! Само че не жадуваната топка косми, ами двама напети полицаи и синя ладичка с буркан. Сгащили приятелката на гюме и само мене чакат! Приобщават ме към сбирката си. В този момент, набрал смелост, бдителния комшия дето ги извикал се изтипосва на хоризонта. По неговите думи, куче с нас не видял, а ние сме се били спирали пред къщите и сме оглеждали обстановката. И щом сме захванали мерзкото си дело, човека изпълнил своя комшийски и граждански дълг...(само да отбележа, че годината беше 1990-а и хората бяха много по съзнателни от сега). Лични документи не носим (че кой носи като излиза пред вратата на блока си!?), каишка - също нямаме - поне кучето да докажем... Отказа ми да отидем до нас, мисля също внесе известна доза подозрение. Аз още се надявах, че гада ще се появи отнякъде и като не ме намери - ще изчезне завинаги. Я кучетата ще го разкъсат, я братятя сигани ще го убият... обичах си го пустия Ромео! Да, ама съвкупността от тези ни "оправдания",  хич не разведри обстановката - напротив сгъсти я още повече! Никой не викна - Ей, момета, какви веселячки сте, начи! И да ни потупа бащински по рамото... Съвсем професионално ни поканиха в колата да се разходим до районното и там да се разберем - кой кум, кой сват! Вече нямаше как - качихме се! Отведоха ни, обадиха се на нашите и след 2 часа ни освободиха с доказани вече самоличности и кучопритежание. Най вече спомогна и факта, че мама намерила животното пред вратата, отивайки да вземе документите ни.

Аде малко и от мен
С милото се прибираме една вечер, уморен беше, и ми вика: Какво ти се хапва Аз: Ми аз имам мисия  "Сатенено бедро", ще се боря с омразния епилатор  Той се опули и се ухили, създаде ми уют хихи в единствената стаичка, дето имахме, и беж към кухнята. Донесе ми човека и чаша вино , да съм разпуснала  и като почна едно ми ти бръмчене/ то поне е от по-новичките, та уж не толкоз шумен/ хехе, аз пръхтя и през 10 мин ходя да му се оплаквам колко ми е скучна тая процедура, а той кима разбиращо    и не щеш ли по едно време отгоре като ми забръмча една бормашина , съседите на етажа пък си спретнаха един скандал, от другия апартамент зави куче  И за капак, милото решил да пробва новата тенджерка, на най-горния рафт, хехе, че като се чу гръм и трясък  спретнахме си страшен купон хехе И взимам аз душ, разни помади, ала-бала, подготвям масата, хапваме ние, пийнахме и си мисля, ся ще се освежа и айде ...  Постарала се бях да бъда неустоима  Влизам прелъстително,  и що да видя...милото заспало, ама си и похърква даже И аз ся какво да направя, мерак ми е ама си легнах примерно, и през нощта се събуждам от мърморене насън: сатенено бедро, сатенено бедро!!! И си викам, е, поне в сънищата му сме стигнали донякъде 

Ох, тоз Ромео е жесток!    Но сигурно не е бил лесен за отглеждане. Все пак последната история е страхотно смешна  И аз съм гонила котка из чуждите дворове, та знам какво е, само дето до полиция не стигнахме. Давай още!

Една история от нашия дневник:

Как се храни дядо?- Тити е на 1 година и 8 месеца

Тити яде бой по памперса... Как ли се стигна дотам?!

Баща ми седи в хола и гледа мач; усилил е тв, за да не пропусне нещо. Тити снове напред-назад из къщата. В един момент отива в хола при дядо си и му подава лъжичка с нещо вътре. Баща ми, погълнат от действието на терена,  послушно отваря уста и го лапва с идеята, че баба й й е дала нещо и тя просто не го иска. След малко Тити се връща и носи пак пълна лъжичка, дядо й- пак отваря уста и го лапва. Усъмнявайки се вече какво точно е това, отива след нея в кухнята и ... вижда манджата на болонката ни разпиляна по целия под, а Тити бърза отново да напълни лъжичката...
(Кари го храним с лъжичка, защото на 4 месечна възраст получи много силен стрес и спря да се храни сам, и така вече 14 години. Баща ми му бил приготвил вечеря, и оставил паничката с лъжичката му вътре да стоят под един стол в кухнята и да чакат удобен момент.)

Беболина страхотна си  Продължавай в същия дух ! Много се забавлявах и с другите истории и ви поздравявам за темата. 

Аз веднъж няколко дни след един мой рожден ден си влизам в стаята и О, ужас....каква смрад, не може да се диша направо.....чудя се от де иде отчайващо гадната мирис и носът ми успява да открие мястото. Чудният аромат излизаше от едно чекмедже на скрина. Не кое да е , а това в което си държа бельото. ПОчвам да си мисля сега да не би мъжът ми (тогава още гадже, бяхме все още студенти) да си е оставил някой гаден смърдящ чорап в моето бельо. Със затаен дъх отварям шкафчето и ООООО, какво да видят очите ми - карамелена торта  . Брей, как ли се е дянала при бельото ми, и то мухлясала от всякъде (юни месец е).


Каква била работата -

съквартирантите ми решават, че освен подарък на РД-то ми ще ме изненадат и с торта. Голяма съм почитателка на сладкото та затова. Но за да не изям тортата преди да дойдат гостите взимат, че я скриват в  скрина,
Да обаче забравят да я извадят на купона, тъй като беше много весело, имаше и друга торта. И езък за тортата.

Тихичко се вмъквам с две историйки, показателни за това колко не е хубаво човек да се възгордява излишно. Не са много битови, не са и толкова интересни.

Първата е за това как не станах манекенка. Аз от малка, та понякога и досега, съм си кощрамба - две щеки в гъза, както казват хората, вместо крака нали /е, след раждането и спирането на кърменето се очовечих, загладих косъм, но преди това си бях ходещ скелет/. Освен това пеех в хора. И в социалистическо време някакъв завод за дрехи реши да прави модно ревю на детско облекло и направо ни взеха децата от хорчето да манекенстваме. дали не е било вече и по време на прехода, ми да, аз в 5-6 клас съм била, значи- след 89та година. Два пъти ходихме на репетиция да се фръцкаме по бялото килимче и да влезем в час със стъпката и хореографията на цялото блестящо представление. И този, който ни обучаваше като взе да ме хвали - чудесно, браво, дълги бедра, много добре се справяш...ами тази ластична поличка колко е модерна, ти от малка си в крак с модата.
И разбира се на самото шоу аз се явявам с възможно най-напомпаното самочувствие, спъвам се, падам, челото право в земята и.... после никога не се и поинтересувах повече от това поприще.

Другото е как не спечелих състезанието по въртене на обръч, поради близнашкото ми вироглавие и невъзможността ми да седя мирно на едно място. Както разбира се и желанието да се покажа колко съм добра. Та пак бяхме с хорчето, този път на лагер на хижа "Момина сълза" в севлиевския балкан. Имаше си ден на хумора, на спорта, на музиката, помните в късния соц какви бяха забавлениято по време на детските лагери. Аз пак нещо като в четвърти-пети клас, имаше спортен празник със състезания. Въртяхме въртяхме обръчи като луди и накрая си останахме две. на който пръв му падне обръча - другият остава победител. Ама то другото момиченце от най-скромните и умерените, целенасочено си върти и гледа в точка. Цигуларчица беше тя, има опит с концентрацията. Аз аз вече пощръклявам и не ми се седи на едно място и почнах да се разхождам с обръча. Вървя си и си въртя и си правя циркаджийски номера, нали, вижте ме колко съм добра, изкачвам леко баирче, минавам между пейки...А пейки ли казах? Накрая една пейка реши да се удари точно в моя обръч. Намерила си мисията в живота и тя - да ме научи, че човек в таквиз моменти малко по-умерен трябва да е.

Е, сетих се и за два пъти, когато ме помислиха за проститутка. Ужас.

Единият път беше някъде в седми-осми клас. То цяла семейна сага, как да ви го обясня, роднинските връзки сложни. Значи - нашите са разведени и мама живее с друг мъж. От малки се познаваме с децата му, сина му беше в моя клас. неговата жена пък го заряза най-безцеремонно - отиде в Либия на работа, там се залюби с местен и се ожени без да се е развела тук, с този, който сега живее с мама. Та тя замина, когато бяпме в първи-втори клас, а действието се развива, когато съм към седми-осми. Идва си жената с либиеца, може би и за да си оправя документи, но и децата да си види. Нашите не се бяха развели по онова време още. Но сме яко семейни приятели, съседи, играем с децата, помагаме им, че те без майка все пак. Идва си онази жена с либиеца, настанява го в един хотел в Плевен, а тя си спи при децата и мъжа. И ние с дъщерята няколко пъти ходихме в хотела да обядваме или вечерямие с този либиец, да се опознава той с детето, аз за компания - отиваме, хапваме, приказваме си малко и си отиваме. Майка и търчеше да оправя документи през това време. Обаче аз се чудя защо сервитьорките и персонала в хотела ни гледат мръсно. Накрая една ме привика и се изцепи - абе момичета, не ви ли е срам, колко сте малки, тука с тоя чужденец какви ги вършите.. Аз наивна и първо не зацепвам и и казвам - ами хапваме си... И тя - ама ти не ми се обяснявай, знаеш ли какво ще стане, ако извикам полиция. И аз зацепих вече...

Другият път беше, когато отивах на гости на колежка от Университета - в Македония. И бях сама. На границата почнаха да ми се присмиват, някви погледи да ми мяткат, намеци, разпитванки къде отивам и защо съм сама. Основният въпрос беше защо имам толкова много печати и визи в паспорта си - явно съм хойкала насам-натам по държавите да изкарвам кинти. Върви им обяснявай, че срока на паспорта аха да изтече и това са ми печатите от границите, които сме минавали с хорчето като сме пътували насам натам по конкурси и фестивали...то си пише и години - тогава съм била и по-малка, но кой ти смята... Прекалено примерно им прозвуча, подиха да проверяват дали не се водя някъде, ама аз май не си бях взела личната карта, защото ми бяха казали като излизам в чужбина - само международния... Та помотаха ме тогава, но ме пуснаха. А в Македония един полицай, с който просто се засякохме на купон, щеше да ме бие, защото ме зачекнаха на тема македонизъм и ме пита оня - Гоцето/Делчев/ последно наш ли е или е ваш. И аз му викам - ами то да ти кажа си е едно и също.... Оня извади пищов да ме стреля..удържаха го.

ДеЩо, ний еднакви приключения сме имали бе, и на македонската граница и аха да ме набие един македонец като му доказвах, че е българин...А и за проститутка са ме взимали, ма това в твойта тема ще го опиша, че си е живо приключение в няколко глави. Пътуване с тир до Германия, цял пътепис си е. Да усмиря домочадието, малко слугинска работа и отпочвам...

фен съм ти   

ДеЩо ме подсети за една случка.

Лято е - август някъде(май 97-ма беше или 98-ма). Тъкмо съм се върнала от едни разкопки. Хванала съм един тен - бригадирски, косата разпиляна, аз заякнала в ръцете - все пак две седмици лудо копане. Разхождам си се из центъра на Търново и диря познати. Няма никой естествено, ваканция, всеки се е прибрал по родните си градове. Точно пред Художествения факултет ме спира един "чичка" с няколко (май бяха 3, ако не ме лъже паметта) фотоапарата окачени на врата му. Спира ме и ми вика"Извинявайте, ще ми помогнете ли". В първия момент не зацепих, че говори на български, защото вече в ума си се бях настроила, че е чужденец и малко не разбрах какво иска от мен, та се наложи човекът да повтори. И аз любезна, естесвено ще му помогна, мисля си, че иска да го опътя някъде. Нормално в град като Търново - пълно с туристи. НО, не - човекът искал да ме снима. Даже щял да ми плати. Нещо не можах да му повярвам. Викам си на акъла "да бе, ще вземе да ме затвори в някоя стая и да ме изнасили". Не, няма да му позирам. Започна този човек да ми вади някакви документи, че е фотограф и че са го акредитирали да участва в някакъв национален конкурс. Ама аз отсякох НЕ. Викам му на човека "Ти мен така като ме гледаш да ставам за модел? Не ставам. Дори не съм хубава, дори нямам правилни черти", а аз верно - имам пареза по рождение и някак не можех да повярвам, че някой ще иска да му позирам за снимка. Отказах и си тръгнах.

и Язък значи. Няколко месеца по-късно гледах едно предаване по БНТ(Тогава все още БНТ ако не се лъжа) за култура (даваха го всяка неделя към 16 часа, но ми изфиряса заглавието). Та гледах - предаването беше посветено на националния фотографски конкурс на тема - "Лица". Първо място беше спечелил същият този човек - даваха интервю с него, не можах да повярвам. А пък момичето, което беше снимал - все едно двойницата ми. Беше от ромски произход момичето и без пареза, но поразително приличаше на мен.