Семейни трагикомедии и битовизми

Благодаря от сърце на всички фенки. Ако не бяхте вие, щях да си умра с ясното съзнание, че нямам грам чувство за хумор и един виц не мога да разкажа. Вие ме родихте един вид...

Давай сега за тира,че и аз имам работа...

Беболина, хич не ми се обяснявай, ами грабвай клавиатурата! 

Да ви разкажа значи и аз някое мое приключение.....
    Значи....действието се развива във Варна.Аз съм на 14 години,уча в музикалното училище.Имаме час по физическо и учителката ни кара да правим скок “Дъга”,е хубаво,ама точно при приземяването от скока ме срязва адска болка долу вдясно и аз се срутвам на пода....Тая ми ти преподавателка като ми се разкрещя “Ставай,какво ми се излежваш,т’ва да не ти е час по спане?” Ставам аз казвам,че ме боли,ама тя си знае нейното.Едно момче съученик обаче наскоро опериран от апандисит ми влезе в положението и вика”Ама другарко може да е апандисит и мене така ме боля” Оная не ще и да чуе.”Ама трябва да отиде на лекар” “К’ъв лекар бе?Ти на лекар ли ми се правиш?Я 50 лицеви опори кат’ много знаеш!”
Зарязах аз часа по физическо,излязох от салона и се запътвам към етажа дето е лекарският кабинет(за справка ще кажа,че лекарката идва само веднъж в седмицата,през другото време имаме само сестра в училище),чукам,влизам и виждам,че за късмет лекарката е там.Сестрата ме познава и като казвам с какви оплаквания съм лекарката казва” Ааа нищо ти няма,ако беше апандисит нямаше да можеш да ходиш от болка,а пък аз гледам,че не те боли”.Сестрата се застъпи за мене и вика”Не симулира момичето не е добре нека да извикаме линейка”,обаче не ме огря.Лекарката ми даде бележка и ме прати в ученическа поликлиника до хирургичен кабинет.До там трябваше да отида пеша( 1 км е разтоянието).Отидох,казах какво става пак не ми повярваха,добре,че се намери един татко на дете дето чакаха за някаква бележка да им дадат.Вдигна един скандал и нещата се оправиха.Прегледаха ме и на свой ред ме препратиха до Окръжна болница(пак пеша,щото е близко.....ама ако не те боли ти се струва,че е на луната далече).Там в спешен кабинет един огромен доктор-хирург пак не ми повярва и ми вика”Я подскачай да те видя” “Ама аз едва дойдох как да скачам?” “Абе скачай ти казвам!” .Скачам аз и бам на пода....чак тогава вика на сестрата”бързо... спешни изследвания”.Подписвах там няк’ви документи,даде ми телефона да се обадя на майка ми да кажа,че ме приемат в болница за апандисит.Доктора ми връчва един топ листа и документи и ми вика”Тръгваш сега по този коридор и ще видиш една врата в края дето има една стаичка и една леличка да ти даде пижама и се качваш в хирургията.Вървя,вървя ама ни стаичка...ни леличка.Срещна ме един човек в бяла престилка и с опулени очи ми вика”Къде бе дете?””Ами така и така.....” А той :”Олеле божкеее,ами ти си тръгнала за моргата бе момиче”.Качи ме човека,заведе ме където трябваше.От там нататък беше лесно.......Оперираха ме по спешност.На сутринта след интервенцията цялата стая жените ми се смеят,ама умират от смях.Докторът дето ме оперирал се загрижил за мене и му станало мъчно и решил да дойде да ме настани в стаята след операцията.Аз в полуупойка нищо не помня,ама ми разказват,че човека,за да ме пренесе на леглото ми казал да го прегърна през врата.А аз съм казала”Аз чужди мъже не прегръщам”.Голям смях падна следващите дни в тая болница с мене.Смяха се хората,какъв съм чешит......

Историите са страхотни  
Искам да ви разкажа случка, която макар да не е в сферата на семейните битовизми, все още ме развеселява като се сетя.

Та значи в университета мой колега на изпит по съпромат. Решава си той задачите - много се беше потрудил да запамети и разбере материала и всичките му там формули, проблема му беше, че като видеше повече нули и се ошашкваше леко и му беше трудно да преминава от една мерна единица в друга, та затова просто не обръщаше внимание на тези подробности.

Та накрая подава листето на асистента, който дълго-дълго чете, чеши се по брадата и сумти. Накрая вдига тежък поглед и казва:
- Колега, тук трябваше да оразмерите една колона. Виждам по писанията ви, че тази колона ще издържи на всякакво натоварване. На всякакво... хм, два метра в диаметър, хм... Ще издържи... ма много материал бе колега, много материал...  

Захващам се аз с най-голямо удоволствие, но предложението за осиновяване е в пълна сила, че ще ме изхвърлят от къщи за нисък коефициент на полезно действие  
Липсва ми Ромео, ще му пишем неизвинено отсъствие...
Решаваме аз и сестра ми да ходим в Охрид на екскурзия, от онези за по три дена. Избираме от вестниците най-евтинката оферта и ще тръгваме. Майка ми ни пуща, но тати далече, няма как пък и няма смисъл да го уведомяваме. Само че досадната и мръмлива бабичка, не трябва да ни хване, щото ще ни изпорти. А нея, много се съмнявам, че са я обучавали лично от ЦРУ. Нищо по сЕло не може да се случи без нейно знание и одобрение. Прошмулваме се ние в къщи си като най-опитни крадци, че за нея заключени врати няма, наща къща си е по-нейна от нейната си. И започваме събиране на багажа. Това става на отворен гардероб, хвърчащи дрехи и тихо мърморене-това да, това не. Засякох времето-точно три минути и 40 секунди опаковане на багаж. Саковете се изхвърлят през страничния прозорец. Систър притичва до тях и ги мята през оградата на улицата. Ние минаваме приклекнали и на пръсти покрай бабината къща, събираме си партакешите от улицата и тичаме на бегом до автобусната спирка. За див късмет има автобус, за див ужас, шофьорът решил да си направи почивка. Качваме се, пъхаме саковете под седалката, прилягваме да не ни види бабет ако е тръгнала на разузнаване, а сърчицата ни ще изхвърчат. Нали си представяте що адреналин има в ситуацията. Не говорим, прошепваме нещо, дишаме бързо и тихо и почти си вярваме, че сме станали невидими. В това време иззад гърбовете ни се чува познат глас -леко заплашителен, повече недоволен: "Я да видим яз каде сте пошли!". "Ами, бабо, отиваме на лекции." "Що има у тея торби?" "Ха, нищо, връщаме книги на библиотеката"-отвръща сестра ми с мисъл бърза като бръснач и не толкова умна. "Епа, много четете ма, ше окьоравеете! Я да видим що има!" Аз вече готова да се защитавам физически и хич не ми пука каквото ще да става, вече съм голяма пък, да ме третира така, ама-ха. Обаче шофьорът се лепна по челото и вика: "Ей пак окъснях". И запали мотора та ни спаси. След малко продължавам, че ме чака прането, а малкият вече забърсва пода с една прана блузка...

Беболина1, твоите разкази са бетер роман-подлистник с продължение...
Четеш, точиш два реда сълзи от хилеж и три реда лиги за продължението...

TheNMaster , тея физкултурници още ли са такива садисти, бе?!Аз се надах само нас да ни е застигнал такъв кретен, пфу, директорите на училищата трябва по-сериозно да си подбират кадрите...
Аз прострях  , даже и челядта нахраних, белким кротуват известно време...
Та пристигаме ние зад църквата св. Александър Невски, откъдето ще тръгне микробусчето. Но за да избягаме гладко от вкъщи това става около пет часа преди заминаването. Ние със сестра ми с 20 марки и някакви стотинки в джоба, облечени за нощно пътуване-блузки с дълъг ръкав, сакенца, джилетченца, а то един пек, едно ясно небе, едно жарко слънце. Присядваме в открито кафенце без чадъри, пак за евтинко и почва голямото разсъбличане, три ката дрехи изпонасваляхме. Жажда ни мори, та ни мъчи, всички стотинки отидоха за минерални води, а глад, няма да ви описвам. Аз на глад даяна, ама сестра ми милата като ми е една анемчина кльощрамба, без храна изпоприпадва. Примолихме се за едно хлебче без сандвич и дотук с парите. Бре време не минава, имах чувството, че месеци сме стояли гологлави под жаркото слънце. Устите ни изпонапукани от жажда, систър, с няколко бани по рождение, ма аз-бяла като сирене, вече приличах на заспал германец на плажа, червена, та лилава. Утешавам се,че ще разказвам как съм се пекла на Охридското езеро...Нейсе, пристига ни транспорта-микробус, микробус, ма туй си жива маршрутка. При това раздрънкана. Отпочва приключението, тръгваме на път. Малко прекъсване, че се сбиха децата...

Хехехееее Беболинче това се случи едно време когато бях на 14....Га бяхме млади дет се вика....

bebolina, до сега съм се смяла така само на писано от Алан Маршал. Страшна си 

Развеселявам си деня, когато погледна тази тема 

Дано сега са по-добри физкултурниците ни...
Благодаря ви, че съм ви интересна и забавна. Той, мъжО ревнува. Аз му обяснявам каква веселба е тука и каква хубава темичка си имаме, че хората ми се радват и ми се смеят, а той едно презрително: "Ба смеят се, на мойте смешки, дето им ги преразказваш." Аз си трайкам, щото ако види как съм насецкала мамка му за основно мезе, голяма смешка ще падне...
Та тръгваме на път с особено "приятна" компания. Няма по-противни търговци от така наречените шверцери-тези с куфарната търговия. Извинявам се на всички, които в даден момент от живота си са опирали единствено до това, за да оцелеят. Но компанията беше от селски тарикати, на които не им се работи работа и изкарват пари с някакви съмнителни далавери. Веднага започнаха офанзива по вербуването ни, да им крием цигари и подобни. Ние, гордо отказваме, та неприятните им свалки бидоха пресечени в зародиш... Пари нямаме и за тоалетна, а минералните води си казват думата. Маршрутката културно спира за тоалетна пред някакъв хотел. Примолихме се на две бабки-аристократични и претенциозни, но единствените туристки като нас, та това посвършихме. А другите като окупираха един ресторант, какво ли не изплюскаха, ние отстрани попоглеждаме, преглъщаме, броим звездите, те ни приличат на големи коледни курабийки. Ако имахме пари, сигурна съм, че нямаше да сме гладни, но като нямаш, някак като условен рефлекс се пробужда глада...След дълга нощна стража на глад и жажда, стигаме границата. И като се заядоха ония митничари, като не сме шверцерки, какви сме, туристки с 20 марки не сме. Обясняваме, че всичко ни е подсигурено-хотел, храна, това са ни джобните-не, та не, проститутки сме и туйто. Знаели ги те българките! Нито да му се караш, нито да му търпиш. И като включихме аз и сестра ми на сръбски, като му заобяснявахме всичко за югославската култура и изкуство и колко ще загуби Македония, че се е отцепила от Югославия, си дойдохме на думата. Човекът се оказа върл сърбоман, че и по шоколадче ни почерпи. Дето викат сърбите: "Причай сръпски да те цео свет разуме..." В ефективността на последното съм се убеждавала многократно. След малко пак.

След всички перипетии, дълъг и подрусващ изтощителен път, стигаме ние в Обетованата земя. Слизаме от маршрутката весели, щастливи. А мазната лисица, наречена с гръмкото и съвсем незаслужено звание "туроператорка" се връща на прибежки от хотела и обявява, че има малко недоразумение и в този хотел не ни щат, ще търсим друг. Събира паспортите на всички, оставяме си бохчичките в маршрутката, групата се разпръсва, а аз и сестра ми отиваме да видим красивото езеро, хем по изгрев, та да е още по-красиво...Захласнати от красотите, посядваме на пристана и ей така отвътре ни идва да си попеем. И за Биляна и за квот се сетим. Разбира се таз работа, гърбом към цивилизацията. По някое време, усещам дружеско потупване по рамото. Обръщаме се и що да видим-чичковци полицаи. Ние така като си пеем тука по зорите, бихме ли се легитимирали. Смело посочвам нататък и казвам-хей там е туроператорката, търси хотел. Да, ама натам, накъдето посочвам няма нищо. Изпарила се е и маршрутката, и туроператорката, барабар с паспортите ни. Шаш. Ами сега накъде? Ще ги търсим. Но полицаите съвсем не са така навити като нас за сутрешен тур по хотелите. Оглеждаме се ние жалки и тъжни и в далечината видяхме част от групата, та не стигнахме до ареста. Сладурки, утре продължавам, че си идва мъж ми и този път сериозно ще ме смърцифуцка...

Сетих се една случка като бях ученичка.  Ще имаме Коледен бал.Аз съм твърдо решена да впечатля другите с красота Балът започвав 18ч., и аз в 16 отивам на фризьор да ми направи прическа.казвам"Искам да ме накъдрите", като имам предвид нещо с ролки, да стои там един два дена прическата.Фризьорката казва добре и започва да ме прави 'убавица.Започва да ме маже с нещо(къдрин, ама аз тогава изобщо не съм наясно,че изобщо съществува такова мазило), което мирише отвратително, става ми лошо, насълзяват ми се очите и ми се размазва молива. Но красотата иска жертви, издържах някакси това мъчение.Нави ми косата на ролки, пък вика"стой така 20 минути".Стоя, какво да правя.После ме маже с още някакви глупости, пак вика"Стой".Обаче аз гледам, че времето много напредва, започвам да нервнича, момичето, което беше с мене-също.Викам на фризьорката:може ли да ме направите вече, щото нямам време"Изгледа ме накриво, ама какво да ме прави.Изми ме, махна ролките, аз стоя с гръб към огледалото.Викам на моята приятелка"как съм"тя започва да се подхилква и вика"като овчица".Като се погледнах в огледалото мале мале, то едни ситни къдрици и хвърчат във всички посоки , пък и въпреки измиването още си мирише мойта коса на къдрин.Питам фриз ьорката колко време ще ми стои таз прическа и тя като ми каза"ми около 6 месеца"казвам ви, само дето не припаднах.От една страна не се харесвам ама хич така, от друга се притеснявам и наще как ще реагират при вида на фризурата.Ама нека да мине бала пък ще му мисля после...Часът вече е 18, с моята приятелка мислехме да хванем такси ама пари-нъц Та бегом до спирката, а то заледено, ние на токчета-цирк и половина, на всяка крачка залитахме.Отиваме на спирката-няма рейс.Дпойде по едно време де, ние вече супер закъснели, ама се добрахме до залата.И само като се приближавам към тези от класа и ги виждам, че започват да се подхилкват"Миме , каква е тая прическа такава-гръмнал бойлер в трастика" та така моето разкрасяване такъв ефект имаше.Бях решила , че повече при фризьор няма да стъпя

Пуснаха ме на компа. Извинете ако съм ви досадила с охридската епопея. То и малко остана де...След като намерихме някакъв хотел, се поуспокоихме, че дори и хапнахме. Ресторантските порции огромни. Сервитьорите-любезни. Със сестра ми се споглеждаме и меркаме под око един младок, а той както го погледнем, така изниква на масата и пита, имаме ли нужда от нещо. След третото разкарване, решихме по сервитьори да не се заглеждаме, че макар и симпатични, прекалено услужливи...Разсипахме се от обикаляне на града-нов град, стар град, искахме всичко да видим и то наведнъж. Наистина беше много хубаво и интересно. Като се озове човек в друг град, му е малко като в приказка и като насън, всичко обикновено и ежедневно за местните, за него е специално и нереално...