Семейни трагикомедии и битовизми

Това се случва преди около 3 години. Бях излезла да се разхождам по моловете и влизам в голям бижутериен магазин. Разглежадм си магазина, и изведнъж телефона ми се развъня и аз се забързах да излизам  ,не исках да мотолевя  на български в магазина и да ме слушат... И понеже съм си  кьорава  се фраснах  доста силно  в една стъклена витрина-врата ...и усетих"слънчево затъмнение" в главата си...и в същото време със затъмнението , алармата  писна с пълна тяга...

 Бодигардове се появиха със скороста на светлината  а  аз стоя в ъгъла и си търкам главата/ челото и носа/  понеже доста си  ме заболя. С бая засилка се фраснах   Бая разтресох стъклата....

Секюритито като влезнаха , а  магазинерките ме  сочат мен    и единия  тича към мен да ме пита какво става, а другия  се озърта на всички посоки.
Ооказа се, че първоначално са си  помислили че някой ме е нападнал...  щото си търках  главата и охках...

 Ама магазинерките  дойдоха и им  обясниха инцидента ...и те  се захилиха.А  аз станах малко  по-червена от доматче.. После не бях влизала в този магазин около 1 година...

 Ами много ги лъскат тези витрини бе...а и аз бях без цайсите,тоест  ептен кьорава ...УЖАС! Исках в този момента да  можех внезапно да изчезна...или да стана невидима,или дапотъна в дън земя..

Чета темата от самото начало - от смях не ми остава време да седна да пиша - хиля се, хълцам и сълзи се стичат от очите ми.
А през сълзи как да пиша за такива важни неща като покупката на пералня през 1995 година /плюс минус година, че склерозата нещо ме събаря/
Та одисеята започва с окончателното скапване на верния ми боен другар с име Перла-05. Устройвам аз скромно погребение /разбирай пращам за резервни части в мазето на бащината ми къща/ и започвам да врънкам благоверния за нова пералня, щото това маникюра ми не е за изтъркване. Е, да, ама милото все намира основателни причини да похарчи парите за нещо друго с обещанието - другия месец си наред.
Тогава обявявам стачка - безсрочна! Ще пера, ама като купи пералня. /тайно се грижа само за бельото си, усещам че и той ме копира, защото сапуна в банята намалява драстично/
Две-три седмици по-късно съдържанието на гардероба се е пренесло в банята под формата на употребявани дрехи имащи нужда от изпиране, аз опирам до булчинската рокля /горда че още ми става/, ама скъпото не се вмества в костюма. Е, с ножа опрял до кокал вади заветната пачка и ми я подава. Ура.
Разравям аз купа с дрехи за пране и измъквам един сив анцуг на който мръсното най-малко му личи, защото хич не се виждам в ролята на булката беглец в магазина за бяла техника /сигурно ме е било страх да не се слея с пералните/
Скачам в маратонките, не забравям мобилния телефон /рядкост по това време, зората на мобилтел/ и право в магазина.
Перални - бол, продавачи - бол, клиент - аз, мърлява като прасе и се въртя като изоглавена. Естествено, продавачите ме държат под око да не свия нещо, но с това приключва вниманието им.
След 20-минутно оглеждане и съвестно изчитане на всички надписи по всички перални, аз решавам, че имам нужда от консултантски насоки и се опитвам да привлека вниманието на някой от персонала. Да, да, ама не, както обичаме да казваме. Внезапно всички си намират работа и никой не ще да се доближи дори на 2 метра от мен. Тогава аз вадя GSM-а от джоба, обаждам се на милото и с най-тъжния си глас казвам - "Милооооооо, харесах си нещичко, ама  те са три и си приличат, пък никой не ще да ми каже що са с различна цена" и а-ха да се разплача.
Но...в момента на изваждането на телефона аз фокусирам с периферното си зрение, че съм привлякла внимание. Преди да си завърша ревливата реплика целия наличен състав на магазина се е събрал около мен с каталозите на всички перални от марка Аристон /пред тях се бях заседяла и умувах/ и един през друг ми подават непоискана информация или ми задават въпроси уточняващи изискванията ми.
Купих я! С гръмкото име "Маргарита" - и до ден днешен ми служи вярно, ама и аз спазвам правилните насоки за употреба на пералня в мирно време - на 40 минути работа - 10 минути почивка и наново зареждане, че да не изстине и да хване котлен камък. Децата ми помагат с набавянето на дрехи за непрекъснатия работен процес.
За днес един битовизъм стига, само да отбележа, че съм фен на беболина, бабче и дивата ирландска пешеходка - страхотен стил, поздрави!   

ох, много се смях с вас, ма и за много забравени случки ме подсетихте.

историята с хемороида ме подсети колко много адреналин изпих навремето по грешка на баща ми. Настинка някаква бях хванала - хлапе бях, сигурно към 13-14 годишна. Когато някой от семейството се разболяваше, баща ми беше ключарят на ашптечката. Та топй раздаваше хаповете. Като ме видя такава сополива, кихаща, кашляща и започна всеки ден да ми чупи по една ампула вит. Ц и аз чинно си я изпивах. Някъде на 3-тия ден витамин Ц-то придоби друг вкус, ама аз си мълча, де да знам, имам доверие на баща ми - пия всичко дет ми дава. На 10-тия ден на сестра ми й потича кръв от носа(ей, много и течеше милата, та заради нея държаха огромно количество ампулил с адреналин за случая) и майка ми тича да вади адреналин от шкафчето. Тук ампула, там ампула - няма адреналин. Майка вика татко, той почва да се почесва по темето и изведнъж се удря по главата и вика "Лелее, детето ги е изпило - ампулите".

а пък лайняната история ме подсети за ето това:

До предучилищна възраст живеехме на село (баща ми е родом от едно видинско село), тъй като по някаква случайност майка ми си беше намерила работа в местната библиотека и за да не пътува насам-натам, а и да има кой да гледа мен и сестра ми (баба ходеше да работи в стопанството за жълти стотинки, но пък ходеше сутрин към 4 и се прибираше мама когато тръгваше към библиотеката). Та въпросната библиотека се помещава (и досега все още) в центъра на селото в сградата на кметството. То много интересно тази сграда помещава не само "властта", културата (библиотека), но магазина и хоремаг-а  . В самата сграда кенеф(щото си е точно кенеф) няма. Той е извън сданието и малко зад него. Та отишли сме със сестра ми при мама (то ние прекарвахме доста време при нея и при книгите, играехме на дама, само, че с боб и царевица). На мен по едно време ми се допишква и тайничко се измъквам, по-скоро никой не ме е ни чул ни видял. Но съм на 4 години - голямо дете, я......Отивам до тоалетната сама, голямо постижение (до тогава все мама ме водеше) и се кефя. Влизам и се чудя сега какво да правя, то дупката много голяма някак си, ето защо майка ми е идвала с мен. Но аз решавам, че ще супея - е, да, ама не - паднах в дупката - в лайната.......Добре, че тоалетната е обществена и бързо се пълни, а е и село и рядко идваше машината да изсмуче насъбралото се.........потънала съм била само до гърдите, ама и това ми стига за цял живот. Като съм надала едно гърло - пища, пища, пищяла съм 20-тина минути докато ме чуе някой. Е, майка ми ме измъкна за косата и през целия площад до вкъщи - така олайнянена. ВСички ме видяха....та и досега се разправя тази история из селото.

Ох, момичета, направо сте върха! Вече прегракнах от смях.
Да се включа и аз с нещо от детството:
Аз съм на около три, а наш'те са горди притежатели на огромен, 150-литров аквариум, в който спокойно плуват точно три рибки, тип златна. Майка ми  мръдва за нещо до кухнята, неразумно оставяйки ме без надзор в стаята с аквариума. Връща се...и едва не получава инфаркт от следната гледка: Аз, придърпала най-паянтовия стол и покатерена на него; в ръката ми мърда в предсмъртна агония едната рибка, опашката на другата стърчи от устата ми, а третата...е, явно не й е било писано да се радва на аквариума. Та явно от малка ме е влечал рибарлъка.
П.С. И до ден-днешен никой не е успял да разбере как съм успяла в тоя голям аквариум да хвана тия рибки с малките си пухкави лапи. Сега съм пробвала - е не мога!

Аз не искам да си ПОЧИВАМ от теб, вярвам и другите не искат. Няма за какво да си почиваме. Напротив малко егоистично, но твоите писания и на другите са почивката за мен.

Ужас! Проспала съм цели 19стр. смях.....

Браво! Дерзайте!

Да ви разкажа и аз за едно пътуване с ТИР. Преди 3 години с мъжа ми и двама приятели се връщаме от опита си за изкачване на в. Вихрен(Вежен, извинете, ама ги бъркам). До върха не стигнахме, тъй като хижарят ни посъветва да не се качваме заради лавините. Беше април, имаше мнооого сняг. На нас ни стигаше и прехода до самата хижа, който направихме (6 часа и половина изкачване. седмица преди да отидем беше минал смърч и беше повалил вековни дървета там. Пътеката беше затрупана и вървяхме върху дърветата или лазехме на места). Както и да е. Тръгнахме да се прибираме доволни и предоволни от престоя ни в хижата – 2 дни само ние четиримата и хижаря. За нула време стигнахме в Рибарица. Гонехме автобус за Тетевен, от Тетевен пък за Плевен. В Рибарица се оказа, че маршрутката е чак след 2 часа. Решихме да се пробваме на стоп. Разделихме се по семейства и така аз с мъжа ми се озовахме в първата спряла ни кола. Закараха ни до Тетевен хората, но в Тетевен се оказа, че за Плевен чак след 3 часа имало автобус. Разгледахме града или поне центъра, но време си оставаше доста. Решихме пак на стоп да се пробваме. Взе ни веднага един адвокат на средна възраст, който заради нас се отклони от пътя си и ни закара чак до Луковит. Заради мъжа ми де, че той като започне да разказва и мед му капе от устата – журналист човека. Та в Луковит тъкмо сме слезли и жадни, жадни гълтаме от бутилката с водата и ни спира един ТИР, отваря вратата и човека вътре казва – качвайте се. Качваме се в голямото туловище. Викаме му на шофьора, че сме за Плевен, той “Хубаво,бе, Плевен – Плевен”. И като набра скорост онзи ми ти бай Илиян. Взе да говори как ей сега ще смачка колата на среща и няма да му мигне окото. Пусна си Ивана, човекът а ние с мъжа ми върли античалгаджии, ама какво да правим, слушаме. Като започна бай Илиян да се изхвърля, че Ивана за него била написала онази песен “В една квартална кръчма”, ли е, де да знам как точно й е заглавието. Изобщо тия тираджии хем въображение имат, хем един цветущ език, то не е за разправяне. ПО едно време сме стигнали отбивката за Червен бряг и хоп Тир -а сви към града. А ние двамата с ДРаго като викнахме,” абе ние сме за ПЛевен, що не ни остави на магистралата”, а бай Илиян “Ееее, ми аз пътувам за Бета – завода, там ще ви оставя”. А Драго понеже е от Червен бряг и ми казва тихо на ушенце, че ще се обади на майка си да дойде да ни прибере с колата, понеже едва ли някоя кола ще ни вземе за Плевен. Да, обаче и на двамата ни батериите на телефоните паднали. Бай Илиян обаче чул какво си говорим, веднага услужва с неговия телефон да звъннем. Драго набра номера и тъкмо да говори с майка си и онзи ми ти тираджия като му дръпна телефона от ръката и проведе следния разговор със свекървата :”Ало добър ден. Да познавате случайно един ДРагомир и една Петя?, ааа, Хубаво, защото в момента пътуват на стоп и са в моя ТИР. Ще дойдете ли да си вземете двамата калпазани, да не ви ги водя аз. При завода” Та така след 10 минути пристига майката на Драго цялата в боя и с опърпани дрехи – боядисвала жената къщата си, когато бай Илиян и се обадил “. Прибра ни, кво да ни прави. Наядохме се, изкъпахме се, дори и поспахме два часа и си хванахме вечерния влак за Плевен. Оказа се, че сме пристигнали по едно и също време с нашите приятели, които не са имали късмет на стопа, а са си изчакали всичките му там автобуси.

       
        
Голям образ е тоя....

само да питам и ти ли така ги сменяш кат' мен тия имена... Щото тва ще да е било за Вежен.

от Вихрен /над Банско, в Пирин/ до Рибарица/в Тетевенския Балкан/ бая зор ще видиш дорде се смъкнеш има -няма 350 км


Аз редовно ги сменям имената на двата върха, а за Златна Панега и Бяла Слатина... как упътвам само хората

Ахам, и аз мисля, че за Вежен става дума 
Много смешна тема

Тези истории са като слънчеви лъчи в мъглата на сивото ни ежедневие.           

И терапия против депресия.....     

ох, да, Вежен е връха (то с толкова изкачени върхове вече почнах да се обърквам)...даже там в хижа Вежен решихме да си правим бебе, т.е., че вече сме готови да бъдем родители и там започна бебеправенето, та се майтапехме, че ако съм заченала и ако е момче, ще го кръстим Вежен, хихихихихи, а ако не съм - ще изкачим в.Вихрен и ако е момиче - Вихра ще бъде......

Хихи!
Аз така навигаторствах на съпружеското тяло пътувайки за Стара Загора (според мен, де), пък то трябвало - Добрич... Казал ми той Добрич (нееднократно, сега като се замисля), ама ... Движението беше много натоварено, отпускарски сезон, за да си гледа пътя - направи ме главен навигатор. Аз, горда - та горда, щото географията ми е затворена книга. И гледам картата, гледам знаците - викам тука отбий, тука на дясно... По едно време, той пита - ама сигурна ли си? Ми как не, сигурна! Абе, и преди сме минавали - не е оттука... Бре, ти ще ми кажеш!-рипам аз - Ще ме обиждаш на навигация! Тука сега - дясно! Той обаче - завива на ляво, че като го емнах - ти слушаш ли сега, какво ти казах, сега как ще се върнем, тука, тука веднага завий! Ама той кара ли кара, аз се обидих - хвърлих си му картата. Патетично заявявам - спри да сляза, аз с такива загубени като теб - неща да пътувам! И в тоя миг гледам табела Добрич - ... км. !!! Пак подпалих темата - виде ли сега, като не ме слушаш, чак в Добрич ще ме закараш!  Ми, ние там отиваме, бе, дарлинг!....
Ми съжалявам, ама по незнайни причини ( по точно знайни - завеяния ми мозък...) бях ги объркала ... двата щата!