Номинации за най-голяма муня

1. Първа мунска случка на летището в София.
Приемам предложение за работа в Букурещ и идва очакваният ден. Пълня огромен куфар и един по-малък за ръчен багаж. Тъй като не знаех дали ще  ми позволят за ръчен да взема куфар, чанта с лаптоп и голяма дамска чанта, решавам да сложа лаптопа в куфара с ръчен багаж, естествено най-отдолу и започвам отгоре да редя каквото е останало. Всичко е така премерено, измерено и изчислено, че отвори ли се веднъж, няма затваряне в този си вид. Доволна, че съм побрала всичко (след като извадих половината от първоначално планираните неща) тръгвам към летището. Всичко точно до момента, в който стигам до скенера...и чувам един мъжки глас:
- Имате ли техника в ръчния багаж?
- Лаптоп - отговарям аз.
- Ще трябва да го извадите - при което изтръпвам и поглеждам стреснато човека, осъзнавайки, че съм направила огромна грешка.... Извъртам очи и му казвам:
- Моля Ви, не мога да го извадя!
- Как така, не може да го извадите!
- Господине, отворя ли този куфар, няма да мога да го затворя после! - продължавам да настоявам аз.
- Не, съжалявам такива са правилата!
След като видях, че няма да стане на моето, отварям куфара и почвам да развалям перфектно подредената пирамида, мислейки си, как ли ще върна всичко това обратно и по-важното как ще затворя куфара след това.
Е, не ми се получи много....от другата страна на скенера беше драма: редя, развалям, редя, развалям и не става, и не става... Всички пътници вече се изгубиха от погледа ми, аз обаче продължавам да редя под съжалителните и опулени физиономии на служителите и си представях вече как изпускам самолета.
По едно време си казвам: "Няма пък да го изпусна", затварям криво ляво куфара и започвам да пълня дамската си чанта с останалото, което буквално преливаше от нея след  това. Лаптопа не можах да го сложа, та тичайки с него в ръка, куфар и дамска чанта от която стърчаха чехли, обувки и още няколко неща, успях да стигна навреме където трябва. След като пристигнах успешно в Букурещ, установих, че ми липсват зарядно, ръкавици и още нещо, които най-вероятно съм позагубила във Великото пренареждане.

2. Втора мунска случка от летището в Будапеща.
След няколко месеца се връщам от командировка в Будапеща и съм на летището. След 15 минутно търсене на гейта, качвайки и слизайки по някакви стълби, успявам да го намеря. Няма обаче никой, поглеждам часовника и ужас, остават 10 минути до затварянето на гейта ( в 9 без 20). Казвам си: "Не може да остават 10 мин и да няма никой. Или съм объркала мястото или нещо друго не е наред...първото ще да е. Пооглжедам се за някой да питам, ама няма. Виждам през стъклата някаква стюардеса си говори с някой отвън и решавам, че ще почукам, пък кой знае, може и да ми отвори и да ми разясни защо тук е заключено и няма хора. Чукам, чукам, тя ме поглежда няколко пъти странно и пак се обръща и си продължава разговора. Вече започвам силно да се притеснявам, че ще си изпусна самолета (познато чувство) и се паникьосвам. Качвам се обратно по стълбите, питам този онзи,  но никой нищо не може да ми каже. Викам си: "Тези се шегуват. Не може никой нищо да не знае." Една жена ме вижда и ми казва на английски: "Проблем ли има?" И аз и обяснявам набързо, че съм дошла тук и че няма никой, да ме упъти към правилния гейт, че ще си изпусна самолета... И тя: "Спокойно, спокойно, това е гейтът, не се притеснявайте" - като смесваше английски, малко немски и турски  . И аз: "Ама защо тогава няма хора, това не е нормално, закъсняла съм, ще изпусна самолета..." Тя продължава съвсем спокойно: "Ама той гейтът още не е отворен, няма как да го изпуснете...след една минута ще го отворят."
И аз  . И осъзнавам, че освен, че съм мнооого сънена, в този момент се бях се объркала и с часа (т.е. бях си навреме, но си бях въобразила, че полетът ми е с час по-рано), въпреки че централното европейско време и източно европейското време до болка са ми ясни....

Това с багажа не е мунско, ами човещинка. Кацам на летище София с ОГРОМЕН куфар, с лепенка за свръхбагаж. И на митницата явно им се струвам подозрителна с това куфарище (труп можех да побера вътре) и ме привикват за проверка. Проверяват ме, всичко наред и накрая "можете да си съберете багажа", на което аз се обръщам "ама не мога, защото куфара го събирахме две и другата седя отгоре за да го закопчая". Добре, че митничарите се смилиха над мен и ми дадоха две торбички, та криво-ляво се изнесох от митницата.

Уби ме! 

Една приятелка така излезе от митница,посред лято,намъкнала кожено палто,под него няква грейка,и на количката освен огромния куфар,който по аналогични причини не могла да затвори,се мъдреха няколко черни торбички за смет,пълни с какви ли не вещи..Чистачката се била смилила над нея  

Летищни неволи не са сполита ли само вас.
Ще идвам за първи път при милото. Натоварила съм куфарите, обаче поради липса на място съм си натискала всичкото бельо в ръчния куфар. Тъй, ама, съм по забравила за палавите си мисли и атрибути си минавам спокойно през скенера и О! Боже! Нещо пищи! Аз по чорапи съм привикана в страни да ме разглеждат. Хората зяпат, щот изглеждам свястно момиче, ама то пък знае ли се...
Митничарят вика извадете белезниците и аз: Ама какви белезници, моля ви! Показва ми той на скенера. Верно има белезници! Почвам да ровя аз в торбичката с бельото и митничарят с едно химикал че закача най-секси пухени те белезници от чантата с гащи!!!
Потънах... Хем ми стана смешно, хем се засрамих. Бях ги забравила. Хората наоколо се за подсмихваха. Вероятно ме помислиха за проститутка... Ама, на обух си се, натиках си гащите и сутиените обратно, то едни прашки, едни дантели, едни боксерки, ум да ти зайде, нали ще впечатляващ любимия!,,
Митничарите се подсмихваха и те мазно, мазно. Аз обаче съм любопитна и ги питам : и какво правите с тези оръжия и находки? А те ми викат: разиграваме ги по празниците и банкетите като и а 

И тъй...

Това последното беше страшно. Направо си го представих и не мога да спра да се смея.

Като стана въпрос за белезници. Та сигурна съм аз, че нашите са прибрани на едно място. Майка ми е в нас и чистм с нейния рейнбол. Отваря жената шкафове и по едно време вади истинки белезници  Гледа, мига на парцали и ме пита -  Това за какво ти е?  А де.  Казах и само да ги прибере.

На гости бяхме на кумовете които имат 2 годишен син. Седим си ние и вечеряме и по едно време се задава малкия захапал... овлажняващ гел. 

Из записките на муня Камалия и новия й телефон, който е много по-интелигентен от нея.
1 ден. Решавам да го видя колко хубави снимки прави. Предната камера ок, но задната- не. Ако снимам в близък план изглежда замазано, ако снимам по-надалечен- в синьо  Увисвам нос и решавам на другия ден да отида в магазина да се карам   с хората. Един дефектен телефон да има на мен ще се падне. 
Оглеждам всичко ли пазя да го взема в магазина и забелязвам немахнатото защитно фолио на задния капак, което покрива и камерата  Ако го махнеш хубави снимки прави 
2 ден. Купувам му два калъфа. Първия е идеален, но не го покрива целия, а само отзад. Слагам другия, който е дебел, като книга- хубаво ще го пази. Но вторият не влиза така хубаво. Рязвам го на няколко места. Инженер човек оправям се в такива лесни ситуации.  . Да, ама колкото пъти отворя калъфа телефона светва. Явно нещо подпира на копчето за заключване и го отключва Режа доста . Пак светва при всяко отваряне  . Затварям го, завъртам го да гледам през дупката "отгоре". Светва при самото отвяряне, не от натиск.  Светва ми и на мен, че има сензори и това е екстра, не дефект...
Очаквайте продължение...

 
Да, толкова познато. Един месец след като си взех новия телефон се оплаквах от ужасната камера.Докато един ден започнах упорито да почуквам по нея с надеждата да я оправя   как не я счупих...и случайно нокътят ми закачи фолиото .
Обаче по-конфузно беше, когато го купувах и на място ми сложиха СИМ-картата и консултантът казва : Остана само да въведем ПИН-кода Ви и аз : Ми, направете го  и той   Ама, аз не го знам , пък аз обидена : Как не го знаете, кой тогава, аз ли ?
Да не ви казвам колко време ми отне да си спомня код, състоящ се от четири нули

Преди няколко дена решавам да звънна на ММ,който е на работа.
Набирам номера и чакам да вдигне,през това време детето взема единия телефон на мъжа ми и си го слага на ухото.
Насреща ми се вдига и мълчание.Хмм,викам си аз,връзката нещо е лоша.Затварям и пак набирам.Същата работа,по едно време чувам като ехо собствения си глас как вика ало и бърборенето на детето.Все още недоумявам какво става,затварям и пак набирам.В този момент детето ми дава в ръката звънящия телефон на мъжа ми.

И като съм почнала да се разкривам като муня...ще ви разкажа нещо, за което на никого не казах и от 3-4 дни насам се смея и срамувам сама със себе си 
Та онзи ден ще пътувам с влака, упражнение, което само по себе си предразполага към мунски изпълнения.Ставам сутринта, приготвям се и тръгвам, мисля си : Взех си всичко, изключих уредите, заключих врата...всичко точно.Нося  един куфар, хартиена чанта, в която ми е палтото и чанта с боклука, приготвен до вратата, да го изхвърля докато чакам таксито.
Та, стигнах до гарата, взех билет и чинно си чакам.Доволна съм, даже щастлива, нищо не се е объркало, няма нападение на извънземни, на правилното място съм ( че съм чакала влак и на автогара  ).Чета си в Бг-мама, мърморя си тези от БДЖ как все закъсняват...и нещо почва да ме гложди, ама така обезпокоително  Опитвам се да сканирам проблема и повтарям като мантра : Пари, телефон,ключове, изключих, заключих...пари, телфон.... И, о, Бог на всички муни. от хартиената чанта се подават някакви хартии.Хартии! Не палто !!!  И тогава бавно, много бавно осъзнавам, че съм използвала идентични хартиени пликове и палтото ми - зимно, вълнено, на крехката възраст от 1 седмица се мъдри безпризорно в контейнера.Отказах се и от влак и от билет и от всичко.Хващам такси до вкъщи и ще спасявам палтото.Хубаво, де, но казах на шофъора да ме изчака и върне обратно, пред него да ровя в контейнера -Срам !, но какво да правя. За късмет беше рано сутрин и са минали 20-тина минути от изхвърлянето му, та  никой не е минал от там.Взех си го под мишница и изхвърлих всички торби да не стават повече грешки.Таксиджията какво си помисли за мен не знам, но възпитан човек - нищо не каза .Добре, че не живея далеч от гарата, успях и влака да хвана и за първи път благодарих за закъсненията 


Обаче, знаете ли кое е най-смешното ? Докато в блажено неведение си четях в сайта (още преди да разбера какви съм ги свършила) , прочетох Зандали и историята с клоуна....и одобрително цъках с език -" Ех, какви класни муни има в наше време и да искам не мога да ги стигна ".Е , не е като да не опитвам 

Като споменахте за ровене в боклука...
Навремето работих в една фирма в близост имаше едно заведение, където приготвяха много хубави неща тип Българска кухня. Седя си аз един път там и хапвам. Точно до прозореца съм и блея по улицата, която е малка, но доста оживена. Пред очите ми се разиграва следната случка. На отсрещния тротоар има голям контейнер. Пристига една възрастна дама доста добре облечена, изглеждаща фантастично за годините си и започва да рови ожесточено в контейнера. Хората се споглеждат, но тя много съсредоточено си ровеше. Точно до контейнера правиха някакъв ремонт на улицата. Май слагаха тръби. Та представете си следната гледка. Подпряли се 3-4 мургави работника на лопатите си и наблюдават дамата как ожесточено рови. По едно време се спря огледа се. Поиска лопатата от един работник и с нея изкара една найлонова торба. Най-невъзмутимо му върна лопатата все едно е правила нещо съвсем нормално, поправи си прическата, поотупа си дрехите и си тръгна.
Явно и тя е объркала торбите. Така че споко момичета не сме сами 

ама разбъркани!

Аз съм ровила така в кофите за боклук.
Отивах до магазина да купя бира и да хвърля боклука.Празните шишета за бира и портомонето ми бяха в торбичка от Билла,а в друга торбичка пак от Билла беше събран боклука.
Пътьом метнах в контейнера едното торбе и като чух как издрънча на стъкло,после и аз се метнах вътре да си вадя портомонето.

О, и аз съм ровила в контейнера. За ключовете за колата на колежката. Таксиджиите малко странно ме гледаха, въпреки, че ме познаваха и знаят, че работя в банката отсреща.

Поредното ми мунско изпълнение боли, ама зверски! Направих вчера мусака за вечеря. Ммммм, понесе се един аромат за чудо и приказ. Вадя аз горещата тава от фурната и навирам нос в нея, за да вдъхна дълбоко от тоз ми ти божествен аромат. И както си навирах носа, залепих бузата за ръба на тавата. Ама той врял! Изревах от болка, но с кански усилия на волята се въздържах и не метнах тавата във въздуха. Гледам тази сутрин в огледалото един грамаден червен белег разделя на две бузата ми. И сега ще си ходя като вещица от Средновековието, жигосана с нажежено желязо.