една история без заглавие

Божее,мила..а аз си мислех,че само бащите могат да нанасят такива поражения.....Много ти съчувствам,защото си мисля ,че знам какво е,но то е по-ужасно .....защото е  причинено от човека,който трябва да те обича и подкрепя най-много!

Хубаво е да посещаваш добър психотерапевт, защото само специалист може да ти помогне да освободиш дълбоко стаения гняв към майка ти. Такива майки не заслужават децата си. И наистина се убеждавам, че човек може да мрази майка си. Не смятам, че трябва да изпитваш вина за това. Майката се обича, когато е отгледала с любов и всеотдайност своите любими рожби. Лошите майки трябва да се пържат в ада. Господи, как се ядосах! Прости ми! 

Знаеш ли, че е много възможно майка ти да има психическо разстройство (borderline disorder се нарича) и затова да се държи толкова ужасно.  Това разстройство е всъщност характеров синдром, т.е. не се контролира с лекарства, както шизофренията, например, и затова горе-долу нищо не може да се направи.  Аз имам такъв близък роднина, който съсипа много хора около себе си и който до ден днешен се чувства безгрешен и ни най-малко не понася отговорност за ужасното си поведение.  Все другите са му виновни за всичко.  Описанието на майка ти ми прозвуча познато.  Ние приехме скоро (преди няколко години) след 30 години системен тормоз и опити да подобрим нещата, че този човек е психично болен и не трябва да му се обръща внимание.  Това не е намалило кризите му изобщо-- той продължава да прави скандали и да тормози околните по същия начин.  Но ние вече сме се отказали да реагираме-- нито ме е яд на него, нито се опитвам по някакъв начин да предотвратя скандалите му, нито го мразя, нито мисля и премислям варианти за това как да направя положението по-добро.  Просто съм се примирила с положението.  И всъщност това страшно много помогна на мен.  Вече не се ядосвам и не страдам.  Приемам, че както е безсмислено всеки ден да се мъчиш да помогнеш на трайно парализиран човек да проходи и да се ядосваш защо не прохожда, така и в този случай е безсмислено да се надявам този трайно увреден психически човек да се "оправи" и да почне да се държи адекватно.

Опитай така да погледнеш на твоята ситуация, може пък да ти помогне...

 harakiri, поплачи си тук, пиши ни, това също е вид терапия и ако на теб това ти помага давай - ние сме насреща.Аз си мисля, че в това може и да е проблем - тя живее в неин свят и там в нейния свят има 2 прекрасни дъщери, прекрасни и перфектни. И ако по някакъв начин твоето реално поведение не съответства на фантазното и поведение за теб, става проблема и скандала. Ако можеш да и покажеш, че ти не си измислен идеал, а реален човек със свои реални недостатъци и проблеми, наред със своите добри черти разбира се, може и да се оправят нещата. Но понеже вече сподели, че тя не те чува, не знам как може да излезеш от този Ад. Най-прекрасният вариант и най-ефективен ще е групова терапия, за да може да да види грешките си и болката, която ти е причинила, но този вариант никога няма да се осъществи (поне от написаното то тук такъв извод си правя).
Ако можеш да започнеш свой живот, в който тя да не присъства (или присъствието и да е минимално), ще е най-здравословно за теб. А до тогава, докато живеете заедно гледай на нея като на извънземно (тя без това е извън тази реалност явно), а думите и просто пропускай покрай ушите си, все едно ти говори чужденец, който ти дори не искаш да разбереш.
Пожелавам ти много сили за да не се изгубиш в тази пагубна среда в която живееш   

Майка ми се лекува от няколко години при психиатър. Даже и едномесечен престой в клиника има преди две години. Само че я лекуват с диагноза "страхова невроза и параноя". Никой до сега не е споменавал подобно нещо, от където да произхожда обяснението за това поведение. При нея нещата се влошават с годините, не стои на едно и също място. Но съм убедена, че лекарствата изписани и от психиатъра не ги пие, а се крие и казва, че ги пие, но лекарите са некадърни, тези дето са измислили лекарствата и - също и затова не и помагат! Освен, че се държи лошо с всички хора, озлоблението и винаги е било най-голямо към мен. Аз за себе си имам и друго обяснение. Тъй като нещата рязко се влошиха откакто се омъжих, а вече бременна с близнаците, майка ми едва ли не успя да ме убие с поведението си, заради своят психиатричен проблем тя не можа да понесе мисълта, че не ме притежава напълно. Че имам свястно семейство и три (собствени) деца. Защото в своите очи тя е мъченица и смята, че всичко трябва да и се поднася на тепсия от живота, и от хората около нея.
Харакири, права е Сиси Боата, че като осъзнаеш, че това не е само от лошотия, а вече е заболяване, което не може да се контролира, ще ти олекне малко и ще престанеш да страдаш толкова, да преживяваш всичко, и да и обръщаш внимание въобще. Поне така се получава при мен. От тези три години, от както тя се води на отчет в Психодиспансера, бавно и безвъзвратно осъзнавам, че не мога да проникна по никакъв начин до съзнанието и, което е обвито в някаква отровна мъгла и вади на бял свят най-грозните и мисли, и думи, придружени с обвинения във всички грехове и купища проклятия.

И моят роднина има силна параноя и страхова невроза.  Но това е последният проблем.  Те са симптом на тотално обърканото му съзнание, в което всичко е наобратно.  Между другото, характеровите синдроми са супер трудно диагнозируеми, защото хората с такива синдроми са невероятно манипулативни.  Това е защото те наистина виждат нещата тотално объркано, в смисъл на кой за какво е виновен и кой какво е искал да каже, нямам предвид, че виждат и мислят небивалици, които лесно се идентифицират от нормалните хора като глупости.  И затова много убедително лъжат.  Всеки повърностен познат в началото си мисли, че ние сме лошите и тормозим горкия ни роднина.  И обикновено отнема време докато познатите осъзнаят, че "повредата е в неговия телевизор", а ние сме жертвите.  Лечението е горе долу невъзможно защото болният не осъзнава, че проблемът е в него.  А за лечението на психически заболявания съдействието на пациента е тотално необходимо.  Лекарствата помагат само до толкова, че просто притъпяват всички чувства и мисли, които бушуват в болното му съзнание,  т.е. потискат симптома някак, но не лекуват.  Моят роднина пи лекарства няколко години и тогава се държеше много по-нормално, просто защото беше по-апатичен, но накрая спря защото каза, че не се чувства като себе си, а всеки има право да бъде себе си.  И сега е пак супер ужасен и не ще и да чуе за психиатри.  Единствено повтаря, че ние сме лудите и сме за психиатри.  Ходи по службите ни за да убеждава шефовете, че сме луди (4 души тормози-- всички според него сме за лудница, само той е нормален), вика най-редовно полиция, бие когато е в криза, но твърди, че е най-добрия родител и тн.  И наистина както и при майката на Балу нещата се влошават.  Определено ни е страх да сме насаме и поединично с него.

Но ние сме вдигнали ръце и се чувстваме по-добре от когато се опитвахме да го променим... просто се пазим.  Ако му трябва помощ-- купуване на лекарства и други финансови неща, го правим, но това е.. емоционално вече сме се оттеглили, за да можем да оцелеем ние.  Мисля, че това е единствената стратегия...

Сиси, всичко, което си описала е абсолютно същото и при майка ми. Всяка дума, всяко действие, всяка подробност!  Само дето аз вдигнах ръце едва преди два месеца, а през всичките минали години се късах от угризения, от безизходица, от ужас... Те ми държат влага и до днес, и са се отразили необратимо на живота ми и на душата ми, и на какво ли още не.

Балу, трябва да си невероятно горда от себе си, че си успяла да се измъкнеш от тази примка и да създадеш хубаво семейство-- това е геройство!  Защото ние сега много се притесняваме, че детето на  роднината ми, което е основния потърпевш в ситуацията няма да успее да се измъкне и да заживее нормално.  Тя е на 18 и хем търпи невероятен тормоз (понякога когато не издържи самата тя изпада в страхови неврози и кризи), хем не позволява да й помогнем защото баща й я манипулира с чувство за вина и периодично успява да я убеди, че той е правият, а всички останали са луди и тя го защитава.  Ужас е!  Ти как успя да се измъкнеш?  Просто любовта към мъжа ти надделя или осъзнаваше, че да напуснеш контрола на майка ти е правилно?  Ние само това се молим, да срещне някое момче, с което да избяга от баща си.

Щом само от 2 месеца си вдигнала ръце, внимавай да не си върнеш надеждата, че нещата ще се подобрят при майка ти.  Ние няколко години уж разбирахме, че положението е безнадеждно, но пак се ядосвахме, т.е. надеждата умира много трудно.  Трябваше много екстремни и трагични неща да се случат за да изоставим всяка надежда да го променим към по-добро... И сега в момента на скандала се "връзвам", но после много по-бързо ми минава и не се терзая вътрешно...

Просто имах късмет, че човека до мен е чудесен! Омъжих се на 19 както писах, вероятно подсъзнателно предприех тази крачка, за да избягам от нея, за щастие случих с избора си. Но живота е шантав и нямаше къде да идем да живеем в началото. Цели 8 години живяхме с нея, докато си купим жилище. През това време тя като болест ме изпиваше, не спях, пушех като комин, вечер мъжът ми се прибираше и поемаше децата, а аз излизах, защото не можех да стоя в тази къща. Имах проблеми с дишането, задушавах се непрекъснато, докато изпаднех в паника, че не мога да дишам. Давиш се на сухо, буквално. Правиха ми и газов анализ на кръвта, оказа се насищане с кислород 114% , а аз не можех да дишам! Всичко от нерви, както казаха лекарите. Получих сърдечен пристъп и излизах от ритъм, без никакви физиологични промени в сърдечния мускул... И друг проблем, чиито корени психолозите свързват основно с проблема дете-родител и за който имах анонимна тема, защото не смеех да говоря за това и още ми е трудно. Бях на път да умра, бавно и сигурно. Купихме си жилище и задушаването стана просто непоносимо, но апартамента беше за основен ремонт, не можех просто да заведа три малки деца в мръсотията. Правихме ремонт бавно, само двамата още почти година и накрая, неприключили, но оправили детска стая и спалня просто организирах с приятели пренасянето и се изнесох. Ужаса не престана, докато не и взех ключовете от нашия дом преди две години, когато ми потроши външната врата. Влизаше когато ни няма, изчезваха ни дрехи, носела ги по врачки, баячки и не знам какви още хора... Ако мъжът ми не беше толкова земен, разумен и спокоен човек нямаше да издържа. Но напоследък вече беше нетърпимо. Тормоз по телефона, по всяко време на денонощието, клетви, ругатни, заплахи... Това преди два месеца. Тогава нещо се скърши в мен. И думите на един друг човек много ми помогнаха, но край - вече не ми трепва, не ми е съвестно, не страдам, не нервнича когато става въпрос за нея. Нека си живее колкото Бог и е отредил, аз няма да я видя повече приживе, пък каквото ще да става. Осъзнах, че тя ми действа като вампир, който изпива силите ми, душата ми! Няма да се върне нито частица от състрадание, гузна съвест или каквото и да било чувство към нея. Тя ми съсипа детството, младостта, опита се да ми съсипе и семейството. Съсипа и възприятията ми за собствената ми личност и света около мен! Не мога да контролирам болестта и, не мога да и помогна насила. Тя е такава от както я помня, до настоящето когато е просто непоносима за никого. До скоро се обвинявах, че не съм достатъчно добра дъщеря, но състоянието и не зависи от мен. Поинтересувах се преди време дали може да я настаним принудително в психиатрия, но за това са нужни документи и съгласието на баща ми. До дома им, съответно и до документите, нямам достъп, а баща ми е пълен непукист и въобще не му дреме. Той е щастлив да излезе сутрин, да си седне в кварталното кафене с други дядковци, да си пуши и да си бърбори глупости по цял ден.

Извинявам се, че пак стана безкрайно, но тя е необятна тема. Не ми се разказва повече за това. Взех решение, приключих с нея и смятам да го спазвам както всичко, за което по принцип се заричам. И учудващо на всичко преживяно, приятелите ми ме смятат за спокоен, щастлив и ведър човек (на което аз самата трудно вярвам, обяснимо заради дефектите, които съм изградила във възприятията си за света около мен).

Миличка Балу, Мили момичета, страшни работи пишете!   
Дай Боже всичко при вас да се оправи по най-добрия начин и да няма такива ужасни взаимоотношения никъде.....   
Пожелавам ви много любов и щастие и браво, че се борите!!!

Поклон пред всички ви, че сте оцеляли!

Аз моята история няма да я разказвам цялата, но винаги съм подозирала, че майка ми има характерно разстройство. Беше учителка и всички много я уважаваха, много я обичаха, успяваше да впечатли и да се хареса. Естествено, нито един от всичките тези хора не би повярвал, че биеше, обиждаше, лъжеше и крадеше. И до ден днешен срещам учениците й и техните родители, които вярват разни неща за нея, които въобще не са верни.

Да,...  Имам чувството, че двама различни човека съжителстват в едно тяло. Един за пред хората и един за у дома.

harakiri, искам да изразя и моята съпричастност към болката ти! Докато четях усетих сходство с моите проблеми, но за мой огромен срам аз не съм имала лошо отношение към себе си. Въпреки това съм много отчаяна от живота си, когато отстрани изглежда че той е едва ли не идеален. И също така имам страхове да не бъда лоша майка и да не пренеса проблемите си върху децата си.
Пиша ти, защото споменаваш, че сеансите са те натоварвали. Аз започнах да посещавам психотерапевт миналата година в продължение на три месеца, нямах никакъв напредък и ми беше много натоварващо. Тази година след като пак ми ескалираха проблемите избрах нов психотерапевт, само две посещения, но определено ми действат по-добре и имам желание да ходя отново. И живея с надеждата, че ще ми помогнат.
Първата психолотерапевтка не ми хареса още от първата среща, затова бях решила да не си губя времето и още в началото да преценя с втората дали да продължа или да търся още.
Така че моят съвет е да потърсиш друг специалист. Желая ти от цялото си сърце да намериш сили и да се пребориш и най-важното да бъдеш страхотна майка !!!