Как възпитавате упоритост и постоянство?

Не, преди всичко труд. Спортни данни се изискват за големия спорт. А иначе всеки човек може да практикува някакъв спорт и особено за децата ползите от спортуването са големи.
Миналата година по това време дъщеря ми пожела да я запишем на гимнастика. И тъй като в нашия град няма спортна гимнастика, остана като вариант художествената.
Аз лично не смятам, че детето ми има данни за шампион в този спорт. В нейната група има много по-гъвкави и по-напреднали деца /е, тя е най-малката, но ще видим как ще е за в бъдеще/. И все пак за тази една година тренировки детето ми коренно се промени. С много труд, постоянство и често със сълзи на очи успя да научи всички упражнения, които трябваше да овладеят в първата година.
Помня колко се измъчи, докато успее да направи шпагатите. Ден след ден, малко по малко и все по-надолу, докато накрая успя - 4 месеца след началото на тренировките. Да не помислите, че сме я притискали, не, само я окуражавахме и подкрепяхме. Тя сама се беше заинатила, че ще го направи. А когато успя, беше толкова щастлива. Усети удовлетворението от постигнатата цел и оттогава "Не мога" е забранена фраза вкъщи.
Все още не мога да определя кое я мотивира най-силно - дали амбициозната треньорка, дали постиженията на по-големите деца от клуба или конкуренцията в тяхната група. Но каквото и да е, детето ми израстна много за тази една година и не мисли да се отказва.

спортът е чудесен метод за възпитание на много позитивни качества, като упоритост, амбициозност, хъс, постоянство, гъвкавост, колективен дух и много много други.. ако детето е в подходяща възраст би му помогнало много..
моето дете е на 2г и 5м.. това което мога да правя на този етап, е да не подтискам поривите у и да подстрекавам успехите му във всяко едно отношение.. не бих забранила думата "немога".. мисля че е хубаво всеки да потърси помощ когато не се справя.. и е хубаво да си го каже... заедно, се опитваме отново и отново.. но нашия неуспех е симвличен.. от това да не успее да измъкне играчка от торбата защото се е запела, през това да не достига горното стъпало на катерушката... всичко зависи от възрастта и способностите на дтето..

Амииии...  не съм се старала специално да възпитавам воля или каквото и да било. Но като видя, че е склонен да се откаже от нещо, което изглежда, че ще успее да направи, го... не знам как се казва - насърчавам горе- долу като на стадион - давай, давай, можеш, можеш, ще успееш - ако му трябва мъъъничък тласък / подкрепа - помагам, ама само един път, на следващия без друго вече знае, че може - накрая много бравооо, ръкопляскане и др. подобни изрази на възхита.

Когато за пръв път брат ми ме заведе на стената, ме пусна на някакъв много лесен учебен тур. Аз хич не си и мислех, че ще стигна до горе, като го почнах - после се оказа, че и той не е мислил, че ще го направя - пък и бях с някакви абсолютно неподходящи маратонки, които на второто отиване просто се разпаднаха - но когато по средата си помислих, че това вероятно е лимита ми, той просто ми каза - давай, стъпи там, хвани се там... и аз взех, че стигнах. Понеже си помислих, че щом той смята, че мога, вероятно наистина мога. Изглежда, че чувството, че околните ти вярват, че можеш, че са убедени в твоите способности, понякога те амбицира да извадиш повече, отколкото си мислиш, че имаш... не случайно спортистите смятат, че на собствен терен и тревата / леда / стените / мрежата помагат... публиката има много, ама много силно въздействие върху психиката. И по принцип никога, ама никога не му казвам за нещо, което е склонен да опита, но според мен няма да се справи "не можеш". Казвам опитай, но вероятно няма да успееш, понеже си малък", или "това е опасно, може и да успееш и пак да е много страшно, не го прави изобщо". И ако за нещо упорства, че не може - ами ти нали каза, че не можеш и не искаше да опиташ (пр. бънджито на Южния Парк) - затова сега пропускаш, пък другия път, ако искаш да опиташ, ще ти вземем билетче, но само ако обещаеш, че няма да се уплашиш...