Здравейте,
няколко пъти пиша и трия , немога да си събера мислите.
Ще започна отначало. След няколко неуспешни любови така да се каже,
реших да се отдам на кариерата си докато срещна правилния човек.
Заминах за чужбина, работех и учех, бях в разцвета на студентския тежък живот в чужбина,
когато срещнах един мъж, в когото се влюбих до полуда. Той е българин, беше на гости на един мой
състудент. Никога не бях изпитвала до тогава такива чувства, бях готова да зарежа всичко заради него.
Той също твърдеше, че не може и миг без мен. Замина си за България, аз по цял ден работех, а през ноща
говорихме с часове.
Започнах на всеки три месеца да се прибирам в България за да се видиме, спестявах отвсякъде и се лишавах от всичко за да мога да плащам билетите, хотелите и всичко. Той все се оправдаваше, че няма пари, не може,
трябва да се грижи за родителите си /което и правеше/, въпреки че и двамата му родители работеха.
Аз плащах хотели, ресторанти, с една дума всичко. Спомням си веднъж бяхме в Хепи, както винаги аз бях поела цялата ни почивка на морето, докато седяхме и чакахме да ни донесът храната, мина покрай масата един мъж, който продаваше рози, аз бях сигурна, че приятеля ми ще ми подари една, но той само отпрати човекът с ръка.
Стана ми толкова мъчно и се почувствах много използвана.
Той все ми повтаряше , че няма пари, а винаги с родителите си правеха нови ремонти на апартамента, в който живееха заедно.
Когато им отидех на гости, майка ми винаги очакваше подаръци от мен, не ми говореше, ако предценеше, че подаракът е малък и т.н.
Аз започвах все повече да затъвам в иниверситета, все по-трудно взимах изпитите, бях недоспала,
търсех си винаги, даже и втора че и трета работа.
Така мина около една година, аз не можех да издържа и сложих край на цялата история.
Върхът беше, когато моят приятел взе заем за да купи кола на родителите си /той си имаше вече/.
На мен ми причерня, сложих окончателно край на тази история.
В този момент той се промени на 180 градуса, дойде със самолета при мен след седмица след като сложих край на връзката ни. Започна да се бори за мен.
Майка му обаче не и харесваше тази ситуация и ми се обади, нарече ме каква ли не, никаквица, ку... а и т.н.
Моят приятел се изнесе от апартаментът на родителите си, започна да работи на две работи,
започна да ми помага финансово, вече той поемаше абсолютно всички разходи, казваше ми и ми показваше че много ме обича и не може без мен. Идваше да ме вижда почти всеки месец.
Така се изнизаха още две години, в които аз бях обгрижвана както от никой досега. Успях да завърша висшето си образование.
Приятеля ми ми предложи брак и аз се съгласих в първия миг.
Но колкото повече време минава толкова аз все повече се сещам за кошмарната ни първа година, не мога да се примиря, не мога да простя, прекалено много ме нарани той.
Сега съм на ръба да сложа край за втори път на връзката ни, чудя се дали мога да срещна друг като него,
вече съм на 30, и съм наникъде в живота.
Страх ме е от самотата, но правилно ли ще е да съм с човек, който много добре се грижи за мен, но който аз вече не обичам. Прекалено голяма е обидата от първата година, мисля че тогава той сам уби любовта ни.
Сега съжалява, плаче, казва че е бил най-големия идиот на света, моли се да не го оставям, не можел да си представи живота без мен. Но аз съм студена към него, мисля че не може да се съживи любовта повторно...
Виж целия пост
няколко пъти пиша и трия , немога да си събера мислите.
Ще започна отначало. След няколко неуспешни любови така да се каже,
реших да се отдам на кариерата си докато срещна правилния човек.
Заминах за чужбина, работех и учех, бях в разцвета на студентския тежък живот в чужбина,
когато срещнах един мъж, в когото се влюбих до полуда. Той е българин, беше на гости на един мой
състудент. Никога не бях изпитвала до тогава такива чувства, бях готова да зарежа всичко заради него.
Той също твърдеше, че не може и миг без мен. Замина си за България, аз по цял ден работех, а през ноща
говорихме с часове.
Започнах на всеки три месеца да се прибирам в България за да се видиме, спестявах отвсякъде и се лишавах от всичко за да мога да плащам билетите, хотелите и всичко. Той все се оправдаваше, че няма пари, не може,
трябва да се грижи за родителите си /което и правеше/, въпреки че и двамата му родители работеха.
Аз плащах хотели, ресторанти, с една дума всичко. Спомням си веднъж бяхме в Хепи, както винаги аз бях поела цялата ни почивка на морето, докато седяхме и чакахме да ни донесът храната, мина покрай масата един мъж, който продаваше рози, аз бях сигурна, че приятеля ми ще ми подари една, но той само отпрати човекът с ръка.
Стана ми толкова мъчно и се почувствах много използвана.
Той все ми повтаряше , че няма пари, а винаги с родителите си правеха нови ремонти на апартамента, в който живееха заедно.
Когато им отидех на гости, майка ми винаги очакваше подаръци от мен, не ми говореше, ако предценеше, че подаракът е малък и т.н.
Аз започвах все повече да затъвам в иниверситета, все по-трудно взимах изпитите, бях недоспала,
търсех си винаги, даже и втора че и трета работа.
Така мина около една година, аз не можех да издържа и сложих край на цялата история.
Върхът беше, когато моят приятел взе заем за да купи кола на родителите си /той си имаше вече/.
На мен ми причерня, сложих окончателно край на тази история.
В този момент той се промени на 180 градуса, дойде със самолета при мен след седмица след като сложих край на връзката ни. Започна да се бори за мен.
Майка му обаче не и харесваше тази ситуация и ми се обади, нарече ме каква ли не, никаквица, ку... а и т.н.
Моят приятел се изнесе от апартаментът на родителите си, започна да работи на две работи,
започна да ми помага финансово, вече той поемаше абсолютно всички разходи, казваше ми и ми показваше че много ме обича и не може без мен. Идваше да ме вижда почти всеки месец.
Така се изнизаха още две години, в които аз бях обгрижвана както от никой досега. Успях да завърша висшето си образование.
Приятеля ми ми предложи брак и аз се съгласих в първия миг.
Но колкото повече време минава толкова аз все повече се сещам за кошмарната ни първа година, не мога да се примиря, не мога да простя, прекалено много ме нарани той.
Сега съм на ръба да сложа край за втори път на връзката ни, чудя се дали мога да срещна друг като него,
вече съм на 30, и съм наникъде в живота.
Страх ме е от самотата, но правилно ли ще е да съм с човек, който много добре се грижи за мен, но който аз вече не обичам. Прекалено голяма е обидата от първата година, мисля че тогава той сам уби любовта ни.
Сега съжалява, плаче, казва че е бил най-големия идиот на света, моли се да не го оставям, не можел да си представи живота без мен. Но аз съм студена към него, мисля че не може да се съживи любовта повторно...
, може би е помислил че ще ти се стори сладникав и ненужен жеста с розата, помисли си, плащаш всичко а той ти подава роза за левче, аз от това бих се засегнала повече 
. На някои жени им прави удоволствие да се грижат, помисли си дали сама не си оставила впечетление че всичко е ОК за теб.
. Не търси оправдания, не му дължиш нищо, каквото ти чувсваш е най важно. 
Наистина не е лесно нито да не получаваш предложение за брак нито да отхвърлиш такова.Но може загрижеността да е временна докато постигне своето.За съжаление има такива мъже 
.
. Какво толкова е направил. Нали сега ти показва любовта си, какво повече искаш от това. Ако не го обичаш, напускай го и толкова. Казваш му каква е причината и приключваш с него щом не го искаш. Нали не искаш да му даваш празни надежди и след няколко месеца брак, да му стане ясно че нещо не е наред. Повярвай ми усеща се разликата винаги, когато човека до теб е изпитвал нещо, а след това всичко е изчезнало. Не си играй с живота на хората. А това, че е помагал на родителите си, ще ти кажа нещо - Те са му родители и ще останат такива докато са живи, но ти не се знае до кога ще бъдеш негова жена. Аз не бих се разсърдила за такова нещо, нека им помага. А това, че ти си поела плащането за цялата ваканция - ами ..... "Не е луд този който яде баницата ......" , нали се сещаш .... 
