популярни и непопулярни....

  Не бях популярна, бях си проста рокендролярна.

О, популярна бях - като всеки "от телевизора"..
Ама нищо добро не видях от това - даскалите ме сваляха демонстративно на земята, момчетата всичките се пробваха..  
Към 11 клас спря истински да ми пука..

Аз пък с това бях популярна.  В нашето училище (езикова извън София) предпочитанията към непопулярен за момента музикален стил те правеха автоматично популярен. 

До седми клас - пълна отличничка.
Но:
С идиотски ню уейв вид (говорим за 88ма, 89та) - стърчаща коса, значки, кларкове с различни по цвят връзки, кожени гривни, задължително кръст на врата, светли дънки (представете си Дизел, бяха ми ги донесли от чужбина  ).
В този смисъл, понеже се отличавах от цялото училище, много хора май ги беше яд, че само на мен не правят забележка за външния ми вид.
Ма умно си бях, какво да се прави - двоен стандарт.
После в гимназията бяхме адски готин клас, все по купони и все заедно. И всички бяхме отличници - беше въпрос на престиж да си умен.
Нямаше популярности и непопулярности.

Аз пък бях популярен аутсайдер.
Не се заяждам, наистина беше така.

Бях от популярните, но не както всички останали,
а заради това, че аз и моята приятелка дружахме
само с момчета. Момичетата ми се струваха ужасни
лигли, а техните игри не ми допадаха.
Играехме на футбол, фунийки и стражари и апаши
само с момчетата и ъфкорс, те много ни уважаваха   
Бяхме много диви и малко хора можеха да ни кажат нещо въпреки 

И да, и не. И оказва, и не оказва. И калява, и не калява. Зависи от човека.   Това си мисля аз.
Мога да говоря за себе си. Да, казвала съм го и в друга тема - бях от тези, които нямаха някаква cool компания, не бях идолка с две думи. Но! Нямах идолки също така. Не се интересувах кой знае колко от тези неща, гледах си напред и оставих който иска да се мисли за велик или за каквото там намери за удобно.

При мен не знам какво влияние е оказало точно това, но само знам, че след години срещнах "идолките" на класа.... То посредственост, то тъпотия, то нищо и никакви най-обикновени момичета, демек нищо и никакви популярности...  
Сигурно част от популярните навремето са си все още хора, които са интересни, които си имат почитатели и т.н.  

Невинаги обичаните от съучениците са обичани и от живота.

И в училище и в университета винаги съм била популярна - бях отличничка, но много земна, много пряма, лидер, харесвана. Най-хубавото е че хората те виждат и възпиремат такъв какъвто си, няма изненади после.

Смятам, че децата трябва да се възпитават да бъдат себе си като се поощряват да изразяват емоциите си. Когато имаш тази свобода, се чувстваш по-уверен, че умееш да контролираш поведението си, а когато си уверен, си по-успешен.

Популярните не винаги са обичани.


Тук виждам дълбоката житейска мъдрост, че популярността в у-ще е доста относителна и още по-дълбоката - удоволствието да видиш "идолите" в калта.

Мисля, че оказва влияние за формиране на личността. В добър и в лош аспект. Защото много от популярните са жалки и смешни, но сред днешните идоли на тийновете се котират и такива. Тези създания обаче, в живота ще са жестоко изненадани от реалността. Сещам се за един такъв кретен, много популярен в родния си град и не само, син на директорката на някаква гимназия, който просто е роден популярен , но е такъв неописуем идиот, че просто има да го рита живота по кратуната докато се скапе напълно - Панайот от не знам кой по ред Биг Брадър.
А когато си умен, забавен и природата ти е дала достатъчно физически данни, освен това си и популярен в ученически години, това дава една увереност на човек за цял живот.

Никога не съм била смотана, извинете Учителите ме наричаха лидер. Мой съученик преди две години на една среща ми каза: "Всички искаха да са като теб, всички искаха да са ти приятели. Когато търсехме вече момичета за сериозна връзка, искахме да са като теб. Имаше неща, които само ти можеше да направиш." Естествено, че бях поласкана и изненадана да чуя подобни думи за себе си!  Понякога ми се щеше да не съм толкова популярна в своята среда.
Когато преди пет години се показвах по ТВ-то в популярен формат, се оказа, че доста съседи в квартала ме познават и ме поздравяват, а аз дори не бях виждала до преди това тези хора.
Популярността не е чудо невиждано и има както плюсове, така и минуси.

Не знам дали оказва влияние.... Може би оказва, но то далеч не е винаги положително   Поне с моите наблюдения е така - най-популярното, хубаво, харесвано и ухажвано момиче в цялото училище сега е супер простовата жена без цел и посока. А колко съм й завиждала  
Друга, на която грозно казвахме Бабицата, защото беше леко прегръбена и не пасваше на не знам си откъде и от кого изграден външен стереотип, е отдавна щастлива майка на две дечица, със страхотен мъж до себе си.
Аз бях от загубените. Ама мноооого загубените.   Никой не ме харесваше, нито момчета, нито момичета, нямах си дружка, нямах си група, все сама, все обиждана. Не искам синът ми да е така, надявам се, но засега поне го виждам, че и той натам върви - все си мълчи, скатава се някъде насаме в ъглите, плаче при опит за явно и бързо приобщаване.
Лятото пихме по едно с един съученик, който хъкаше и мъкаше колко съм хубава и запазена (Божкеееее, колко сме одъртели  ) и аз го контрирах - аааа, а ти помниш ли как ме хвана веднъж на еди кой си етаж пред еди коя си стая и ме нарита по задника, та плаках два дни после? И той се сконфузи.   Сега ми е смешно, но тогава ми е било криво, и то много. Така че може и да има някаква връзка с формирането на личността, не знам. Но е факт като цяло, че за много деца интеграцията и лидерството са трудни и за загубеняците, както ги наричаме примерно, без да са такива, е трудно и най-вече - необяснимо. Тъжно, но даденост - децата са жестоки.  

Много хубава тема, Мишел   
 

Тогава не съм ги възприемала така нещата.
Бях някакво странно съчетание от артистичност, странност, амбиции (които сега ми липсват ) и ум.
Не се движех с популярните лица.
Имах си хора, които намираха за какво да ми се подиграват, което адски ме сриваше.
Но въпреки това, по някакъв свой си начин - май съм била сравнително известна.
Има хора, за които аз не се сещам въобще - от долните випуски, че дори от моя, но пък те ме знаят коя съм.

Дава отражение на човек като порасне всичко. Миналата седмица пак разсъждавах върху това за детството, за лидерите, за смачканото самочуствие... че е опасно, че после се отразява по неочаквани начини.

Племеницата ми учи в английската в С-я. Учи ужасно много и с желание. Скромно дете, което изглежда нормално, но отдавна подозирам, че е започнала да трупа комплекси. Хич не ми се иска да е така тя, но... Показва ми снимки на нацапотени съученички, минаващи явно за големи хубавици. Някои от тях наистина са, но да не забравяме, че са в твърде крахка възраст. Докато да станат по-големички и да се оформят окончателно като черти и фигура бая вода ще изтече.   Водица дето ще отмие набързо беглата им хубост, която за много от тях ще се окаже, че е била единствено в онази възраст. МНого важно, че си докоснал красотата на 13 примерно. Като после се оказва, че това е бил единственият ти звезден миг, от който на 20 примерно няма никакъв спомен, а на 30 пък хептен.

АЗ не бях сред хубавиците, нито сред модерните (някога това се гледаше сред момиченцата). Колкото и да не ми се иска да си го призная обаче... това се отразява. ЗАщото ето че минаха много години и наистина взе, че се оказа вярно това, че хубавите сладки момичета в училище рядко стават хубави сладки жени. Повечето ми съученички навъртяха около 70 оки, или преждевременно се сдобиха с излъчване на лелки.
ЗА други мои познати никога не бих се подиграла, но специално за съученичките си пуквам да злорадствам.

Ето това е отражението. Уж си го забравил, уж това-онова, но явно класацията ти в детството дълго време те тревожи на подсъзнателно ниво. Слава Богу имам щастието да остарявам по-бавно от съученичките си и това ме кара да злорадствам безгранично. Харесва ми и завистливия поглед на някогашните лидерки, на които, както някой също спомена , някога много е завиждал. А сега са просто едни семпли женици с леко простоват манталитет.

Та ето такива злобни изблици у човек - те са последицата. Мислиш си, че си над тези неща, но не си. Те са маловажни уж, ноооо винаги се помнят и дават неочаквани плодове

Била съм и от двете страни.
До 7-ми клас бях сред учениците, които се радват на популярност, все някак попадах в центъра на събитията. Но тогава всичко беше някак си весело и безгрижно.Много се смеехме всички, и аз някак допринасях за доброто настроение. Дори сега след толкова години, се оказа, че някои от по-големите ученици ме помнят още от тогава и ме разпознават по улиците и разни заведения.
В езиковата, точно където си мислех, че ще съм напълно в свои води, точно в моя клас не можах да намеря приятели. Нито един. Една апатия витаеше към всичко, недоверие към другите. Клас от 20 дупи беше разделен на малки подгрупички от по 2-3 души, които постоянно преминаваха от единия в другия лагер. Така и не разбрах от какво се вълнуват тези хора. Може би само с металите от класа намирах общ език, и чак последната година благодарение на доверието, което ми гласуваха направихме заедно нещо, което се запомни и което може би донякъде изтри срама, че толкова години всички сме говорили на различни езици. Но не мога да кажа, че бях популярна или непопулярна. В другите класове имах много приятели, с които бяхме на един акъл и по никакъв начин не съм се чувствала като аутсайдер. По скоро никога не съм робувала на мнението, че задължително трябва да се прочуеш с нещо, за да се чувстваш добре във кожата си. никога не съм драпала да попадна в някаква група, защото там били вървежните. Даже ме е отблъсквало подобно мислене.
Нещата, които се случват в детството определено формират личността. Но то, нищо не се случва случайно.