За душите на нашите деца и степента, в която ги разбираме

anan, това, че съм повторила най-най-нещата на децата си далеч не означава, че го втълпявам всекидневно и многократно до умопомрачение.Съжалявам, ако така си ме разбрала.

Трудно ми е да намеря къде точно съм го споменала в темата/дано не си противореча/, която всъщност е любимата ми тема във форума до момента.Аз също не смятам, че това е начин за добиване на самочувствие за едно малко дете.По-скоро съм целяла да създам нещо като самоопределение /а не самочувствие/ като начало у децата си, когато са били малки.Не мисля, че едно малко дете може самО да осъзнае себе си и да се самоопредели.Смятам, че на този етап може да го направи чрез семейството си -майка, татко, сестра, брат и стая/съжалявам, че съм споменала последната/.И колкото и да не е вярно едно от тези най-най, за мен лично е по-важно да го вдъхна на децата ми .Искам само да подчертая пак, че говоря за ранната детска възраст.

Винаги се надявам да съм авторитет за децата ми, което включва и зачитане на мнението им, ако е различно от моето, независимо за какво става въпрос.Много примери мога да дам, но касаят вече говорящата  и разсъждаващата детска възраст на сина ми и дъщеря ми.

Твоя познат нямам желание да го коментирам.Само ще кажа, че нямах предвид материални неща, когато съм говорила за най-най.Стаята съм я споменала явно, но съм имала предвид шаренията в нея  , звездичките на тавана, които сина ми залепи качен на стълба, рисунките им по шкафовете, висящите щуротии на почти всяка кука на пердето, плата за което сина ми избра и плати с пари от касичката си, килима, който е пъзел от големи гумени елементи - него пък пак сина ми избира 100 часа и т.н.Почти всичко в стаята им е с някакъв вложен смисъл и някаква си там историйка и това я прави най-най.

И естествено, че е най-добре децата да виждат нещата каквито са и са длъжни да си съставят мнение и да го изразяват.Но все пак трябва да са достатъчно големи и осъзнати, за да го направят.Може и да бъркам, но едно 2-3 годишно дете трудно би се справило.Не ме питай 4,5 годишната ми дъщеря на какъв шиш ме върти, а за 11г. ми син да не говорим .Иначе без да я поощрявам тя си има лудо самочувствие, че е добра художничка и наистина рисува невероятно за възрастта си и това не е само мое мнение.Обаче говори още по бебешки и част от речта й не се разбира От това пък се срамува и заменя успешно трудните й думи с такива, които може да каже.За пубера ми само ще спомена, че с инглиша и с компа е на светлинни години от мен и яко се надува.Но по един от разказвателните предмети отива на нещо като поправка и се е разревал в училище от срам.Страшно е тромав и мързелив и е целия в рани и синини, защото чак сега благоволи да се научи да кара колело. За това пък приятелите му го спукват от бъзик, а той се спуква от срам.

С последните и поредни излияния исках да кажа, че децата ми си имат самочувствие за нещата, които сами са постигнали и си носят срама и неудобството за нещата, които още не са.И за двете няма никаква роля моето поощрение или неодобрение, защото не мога да свърша подобни неща вместо тях.

Пак се отнесох, сори...

Уф, е, недостатък на писаната реч - може да се приеме едностранно. Не те упрекнах в нищо, само споделих какво ме смути, грешката е вярна  .
Всички се опитваме да правим най-доброто за тях и да избегнем грешките на нашите родители, но правим наши, които децата може би ще се опитват да избегнат с техните деца. Важното е да знаят, че са обичани и винаги ще бъдат, каквото и да постигнат в живота, защото са си наши и са каквито са.
Моята е на 3, но си има някаква стабилност и мнение, че дори и чувство за хумор . Много често ме изненадва и показва, че разбира много повече, отколкото аз си мисля. Като че ли най-важното за нея сега е да ме вижда щастлива, засмяна И доволна от нея. Ако мама е тъжна, нещо не е наред и всичко се обърква, започва се едно запъване за всичко. Затова гледам малко отгоре на всичко - колкото, толкова и ако не сега, по-късно като му дойде времето, ако никога, еми още по-добре, значи не е било нещо важно и така. Живи и здрави. Мотивацията и подхода са голяма работа при възпитанието, не винаги ми се отдава, но поне се опитвам много силно:lol: да съм в час. Те/децата/ винаги оценяват това. Така си мисля аз де .

Много хубава тема. Благодаря на всички, които са писали тук. Карате да се замисляш върху нещата от живота и да осмисляш постъпките си. Толкова е трудно да бъдеш МАЙКА, да бъдеш пълноценен човек и да дадеш всичко от себе си , за да направиш от малките същсетва -личности.

ще си позволя да "вдигна" темата с една специална благодарност към САКРИ.

Става дума за постинга, където пожеланието "Да си послушна" се заменя с "Бъди добра"...

Всяка седмица, когато се разделям с моята дъщеричка, се чудя какво да и пожелая. Понеже "Бъди послушна" страшно ме дразни, не знам какво да й кажа, освен да е здрава, да се пази и все от тоя сорт. Но "Бъди добра" изключително силно ми липсваше. Благодаря САКРИ!!! Много и от все сърце.

Благодаря, Асса. Все се каня да я побутна тази тема, но все ми става неудобно. А има какво да се прочете тук.

Аз ти благодаря, Асса, че думите ми са ти направили впечатление.

Сетих се и нещо друго.Децата ми не са имали проблеми с адаптацията в детската градина.Тъжно ми е било, когато съм била свидетел на сърцераздирателни сцени между майки и деца сутрин при гардеробчетата.Има една откачалка - майка при нас, която първо, че действа доста грубо с детето си...Това си е нейна работа, но аз имам ужасния навик  да се вторачвам в чуждите думи и си позволявам да поправям само близките за мен хора относно очеизваждащия и неправилен смисъл, който носят поне за мен.Чудно дълго изречение спретнах. Та въпросното дете се дереше здраво, защото тя му повтори няколко пъти :"Оставям те тук за няколко часа, оставям те за няколко часа..." В главата на детето според мен остава само ОСТАВЯМ ТЕ, ОСТАВЯМ ТЕ, ОСТАВЯМ ТЕ...   Е не издържах и се намесих  Мен ме познават всички деца в групата, наричат ме само по име и тичат срещу мен /не всички разбира се/, когато взимам Криси вечер.Ако не вярвате питайте Ерика - децата ни са в една група.Стана ми мъчно за детето и й казах, че майка й не я оставя, а само я ВОДИ при други деца, приятелчета, с които да си играе, пее, рисува и т.н., докато тя е на работа.И всички майки правим така, за да си прекарват те добре, докато ние работим и печелим парички за семейството, за можем да си купим бла-бла-бла...и т.н. И че на нея няма да й е толкова интересно в работата на мама, където бла-бла...А пък в детската не приемат майки, щото са пораснали и нямат легла за тях и т.н. и т.н. Детето се успокои, а на майката й увиснА ченето бата мата /да не й тегля една майна писмено/.

Ако се сетя за някое и друго мое вторачване в нечии думи ще кацна пак.
 

Страхотна тема, момичета!
Благодаря ви! 
Имаше много неща над, които се замислих. Открих много неща в себе си, които искам да променя и разбрах, че не само аз съм поставена пред това да се чуствам донякъде безсилна и някак неразбираща детето си. ... а толкова искам да го разбирам. Обичам го толкова много, а толкова малко му го показвам понякога, забързана в сивото ежедневие  . Определено има нужда от теми като тази, да ни отрезвява понякога и да се замисли човек какво всъщност е важно.

Благодаря ви още веднъж, някак си ви чуствам по-близки  !
Имайте хубав ден!

темата е уникална, но сама незнам защо чак сега се включвам.......разбрах, че много грешки съм допускала с 1-вото ми дете   в стремежа си да го предпазя от физически наранявания, от грубости на други деца, а и защото съм се чувствала длъжна да бъда все до него....уж за по-голяма сигурност за самия него....сега разбирам, че не това е бил правилния начин, за съжаление....сина ми (големият) е много буйно и палаво дете и аз все му говорех-не тук, не там, не можеш още си малък и т.н. все в тоя ред и сега при най-малка трудност той ми отвръща с жалостив глас "не мога това, не мога онова"

сега вече се старая, опитвам се да поправя грешките си(дали не е късно, той е вече на 7г. )
 

хммм...чудна работа и  при сина ми е така(е още не е "отличник" в  тези две области , но го виждам , че са му "в кръвта") , аз много се дразня , че не може и няма желание да кара колело и се чувствам ужасно за това, че му мрънкам

Shoni, сина ти със сигурност ще подкара колело, но не и насила.А и ти вероятно го стопираш като видимо се дразниш и то пред него.Той може и да се шашка как ще се справи, както пред самия себе си, така и пред околните.

Остай човека на мира, кво му баеш и му мрънкаш и защо го ръчкаш...

Защо неусетно за него не му вкараш някаква муха в главата да се ориентира като начало в друга мобилна посока - примерно ролери или тротинетка или нещо друго.

На сина ми в един момент му светна лампичката, че е крайно време да спре да търчи като алтав  с кракомобила след децата с колела и сам пожела да се научи и той да кара колело.Обаче наистина го беше срам, докато се научи.Ходехме някъде, където няма деца и се изпотрепвахме и двамата .С него вече можем да си носим дънките, той е 45кг., а аз съм 55кг. и колелото му е достатъчно голямо, за да го пробвам и аз.Качих се и направих доста неуспешни опити да го подкарам, просто защото съм позабравила.Исках да види, че и аз съм си дърво, а основната ми цел беше да не се срамува поне от мен, въпреки, че вярвам, че не изпитва неудобство от майка си.

Шони, успех с манипулациите на сина ти, ти ще намериш друг подход вероятно.Още подлежат на баламосване.Аз почти изпускам фронта и сме на път да си сменим ролите.Сина ми здраво ме действа без да се усетя на моменти.С моите камъни по моята глава, нека ми е.

Сакри, много голямо мерси за успокоението ами, той човека се е ориентирал вече - иска да кара мотор и ме пита колко струва(сега е на вълна за всяко нещо да знае цената , то не са сметки , то не е чудо ) и кога баща му ще му купи

Браво ,страхотна тема  Мисля си ,дали не може тази тема да се издаде в книга,която да струва символична сума пари,за да могат да си я позволят повече родители.Събраните пари пък да отидат за благотворителност,за някой детски дом или нещо подобно  

Понякога си мисля, че децата ни разбират повече света около себе си, отколото самите ни. Може би, защото го гледат с непокварени очи или защото ние самите, пълни с противоречия и скрупулим, забравяме как всъщност изглежда света и кое е същественото.
Сакри, хванах се за твоите думи, точно защото и на мен ми се е случвало да избухна пред децата, да тичам в другата стая да се набеснея и след това да им се извиня.
За мен лично ключовата дума в разбирането на децата е Извинение. За да могат децата да разберат, че ние сме обикновени хора, а не божества на някакъв пиедестал в техните очи, че сме способни на грешки, а не безгрешните Мама и Тати. Че като тях сме се препъвали и падали, но сме ставали, за да продължим наново. Че всяка грешка води като последствие нараняване някому и че трябва да се извиним на този някому. За да сме чисти пред съвестта си и пред децата си. За да видят, че ги уважаваме - такива, каквито са. Защото и те не са перфектни, въпреки че на нас ни се иска да са такива (или най-малкото по-добри от нас).

В момента аз самата преживявам труден период и споделям всичко с децата си. Бях наистина изненада колко разбиране срещнах в малките им ръце, готови винаги да ме прегърнат, за да ме успокоят. Стояли сме гушнати часове наред. Просто защото аз изпитвах нужда, както и те.
Установих, че е много важно да се вглеждаме в очите им. Те не могат да лъжат, но и не искат да бъдат лъгани. Установих го, когато измъчена се опитвах да скрия сълзите си, а те и двамата ме гонеха и питаха до припадък защо плача. В срама си, че са ме хванали, се чудех какви ли не тъпи измислици да им кажа, докато накрая самата аз избухнах  в смях и забравих за какво ми плачех. Така разбрах, че децата не обичат да бъдат лъгани. Нараняваме душите им така. А нали искаме да ги разбираме.
Не знам дали ние ги възпитаваме или те нас. Но растем заедно и се развиваме - дано в най-добрата посока. От нас зависи. За по-добро бъдеще.

Вечерница, нашето семейство в момента също преживява най-тежката си криза, откакто сме семейство всъщност.И знаеш ли какво установих скоро?Най-мъдрия в момента вкъщи е 11 годишния ни син. Аз и мъжа ми вършим куп глупости и щуротии, включително изричаме тежки думи и упреци, които със сигурност не мислим в пълна степен и изкривяваме на финала.И това е защото двамата с него сме силни, тежки и трудни характери и никой от нас не иска да падне по гръб. По-мъдри и по-мили думи и разсъждения от тези, казани и повтаряни почти всекидневно от сина ни по повод проблемите ни вкъщи аз не чух и не чувам.Прави такива изводи, които са очеизбождащи и които аз не виждам.Изключвам родителите ми разбира се, но те виждат и разбират нещата от съвсем друг ъгъл.Сина ми ме е трогвал и разплаквал с няколко сериозно казани изречения...прости, ясни, но умопомрачително мъдри и истински думи за възрастта му.Същото прави и с татко си, но с него има друг начин на общуване.Мен ме действа по тънката струна, защото знае, че е като неговата.С татко си го дава по-сериозно, по-мъжката и по-завоалирано, без лигавщини.Удивявам се на способността му да намира сили да се съхрани и да преживява нещата, които се случват пред очите му.Както и да отсява и да се радва на хубавите неща, които се случват вкъщи и да игнорира не до там приятните.Аз съм такава, но за нещата извън дома ни.За вътре в него не мога...Уча се от сина ни, моето малко, невероятно мъжле. Нещата дай Боже може би са на път да се оправят при нас и до голяма степен това ще се дължи на голямото ни дете.Но комент повече.

хм.......много се вълнувам когато чета тази тема, много добър пътеводител в дебрите на отношенията със сина ми е, още повече , че за него определнието бебе отдавна не е подходящо, имайки в предвид че се превърна в мислещо човешко същество със  свой характер, предпочитания, настроения и капризи.
замисляйки се какво мога, какво искам и дали ще успея да му го дам, осъзнах че нямам право да имам очаквания, имам право единственно и само да бъда до него, да му подам ръка при всяка спънка, да го посъветвам и да се надявам , че любовта ми е стигнала до него и именно тя ще го подкрепя оттук натам. замислих се колко егоистично отглеждам детето си, защо ли? защото е егоизъм да се взираш в детето си и да се гордееш, защото е егоизъм да се чувстваш велик от първата усмивка на едно дете, от първата му дума, крачка, усилие да наси торбата с диня днес сам , но не егоизъм в лошия му смисъл, незнам точно как да ви го обясня, само ме е страх да не се превърна в ходеща амбиция на моето дете, страх ме е да не стана взискателна, очакваща искаща от него. искам да е здрава, искам да е винаги около мен, искам да стане , в човек с цености, морал и самоуважение, но ме е страх да не искам прекалено много от него. боже как само може да промени мирогледа ти, колко отговора ми е дало за живота това почти двегодишно дете -0 дори и най мъдрия човек, с който съм разговаряла не е успявал да ми ги даде................честните му и истински емоции, вярата му във собственните сили когато безстрашно се хвърля да гали огромного куче на комшиите, или да се качи на мотора на дядо си, опитите му да ни прекъсне когато се караме и да кажа - мама, тати - каа (кара) не!!!!!
великата сила на неговия поглед, единствееното нещо, което е в състояние да ме усмири и да ме накара преди да действам да мисля - един ден ще се опитам да му благодаря, да му благодаря че ме направи майка, че ми даде възможност да изпитам най-чистите човешки чувства без фалш, без лъжа. ще му благодаря за всяко едно "Мамо", за всяка една мъничка усмивка, за всяка една прегърдка, за всеки път в който е искал да го гушна и погаля, за всяко хващане за ръка когато се чувства несигурен, Благодаря ти миличък мой, мама много те обича
а сега ставам защото иска да ми отреже косатааааа, добарал е ножицата и вика мамо ежеееее