За душите на нашите деца и степента, в която ги разбираме

Страхотна тема!Съжалявам ,че сега чак я открих!Записвам се,за по-късно,че сега нямам време!

погледнах, че темата е много е стара... а е толкова истинска...

Вярвам, че го разбираш...Не съм чула случай, в който мъж да се държи по различен начин в тази ситуация. Това е нещо като слава - петминутка


Това е по-важно  :

Не мисля, че има за какво да се извиняваш. Всяка написана дума в тази ни тема е ценна. Аз лично препрочитам точно дългите постинги  , като десерт.

Мен пък ме кефи това, че синът ми расте. Вярно, настават по-трудни времена, но и по-интересни. На моменти имам чувството, че до себе си имам човек на моята възраст /и килограми  /, а в следващия момент е в първообитно състояние далеч под това на сестра си. Той много отдавна се къпе сам и доста се старае да се преоблича насаме, не допуска никого до себе си. Преди известно време напраО го разстрелях с репликата : "Шефе, успокой ме, че вече имаш някой и друг косъм тук-там. Иначе ще те водя на лекар..." Шефа : "Споко, мамич. Нормален съм  ." Доразстрелях го, като му обясних какъв е случая около нощните полюции. Изслуша ме с интерес и без коментар. Важното е да съм си изпяла урока и да е колкото се може навреме.

Много бях адекватна и на място по темата, нЕма що...

П.С. Повече от час и половина съм в темата и я преоткривам. Чета я отново и съм до никъде...Обичам тази тема. Много...

Засега ще се запиша,че темата е ценна,после ще споделя мнение!

Малък е синът ми още, за да мисля за това, но го мисля. Мисля си, кой е по-добре да му обяснява, да му разказва за развитието му - физически и сексуално - аз или баща му? Опитвам се да се поставя на негово място в бъдеще и да усетя как би се чувствал синът ми. Дали би изпитал неудобство? Дали би му било по-неудобно от мен или от баща му? Времето лети и няма да се учудя, ако "утре" вече е дошло.
Мъжът ми упреква майка си, че едно време, когато той я попитал "Какво е презерватив?", тя му ударила два шамара и му казала, че още е малък да знае това. А той тъкмо е влизал в пубертета. Снощи пак й го натякна по повод на това, че 4-год. ми племенник каза на баща си, че искал момиче, за да го целува.
Аз пък си спомням, че бях някъде 2-ри или 3-ти клас, когато играех гимнастика по една книга, в която имаше раздел "Секс гимнастика". Изпълнявах упражнения и от този раздел, но ми наподобяваха на онези движения, които правят мъжа и жената, но не знаех, че се нарича секс. Майка ми се къпеше, аз я повиках и я питах:"Мамо, какво значи секс?". вече знаех, какво е гимнастика. Тя буквално онемя. "Амииии,......., нали знаеш......секс" Ето, това й беше обяснението за "секс". А аз усетих, че изпитва неудобство и за да не продължавам да я карам да се чувства така, отвърнах:"Да, секс." Сега, като се замисля, не е ли странно, че аз усещах, знаех, как се чувства майка ми при зададения от мен въпрос, а тя не знаеше, какво изпитвам аз и не знаеше, как да реагира?

zuki , мисля че отговорът на всичките ти въпроси зависи от самото дете и от родителите също. Това, че детето би задало въпросите си към един от тях, според мен не означава, че чувства другия си родител по-малко близък или му е неудобно от него. Децата сами усещат кой би им бил полезен в различни случаи. Изхождам от ситуацията при нас.

Подобни разговори водя аз със сина ми още от детската градина, поради простата причина, че аз съм била неотлъчно до него, а баща му доста пътуваше. Започна се от това защо момичетата нямат пенис, защо едни жени са с по-големи гърди, а други с по-малки, как се раждат бебетата и т.н.  и т.н. Та тези разговори неизбежно се паднаха на мен и си останаха такива по правило, за което се радвам. Винаги съм отговаряла веднага с редките изключения, че са ми трябвали няколко минути, ако съм си гълтала езика от изненада или пОтрес и е трябвало да си посъбера акъла, както когато ми изръси, че едно съседско дете му разказало как нам кой си правил секс с коза... , или когато си говорихме какво е педофилия. Винаги съм наричала нещата със съвсем точните им имена, понякога сме го удряли на майтап и сме си играли на `кой знае повече мръсни или жаргонни думи`касещи едно и също нещо от анатомията. Той не е имал никога неудобство да ме попита каквото и да е и да разговаря, може би защото аз съм го нямала и спокойствието и дирекшъна, с които му отговарям му дават същото спокойствие и дирекшън да задава въпроси. Спомням си, че ме попита какво е презерватив в момент, в който имахме гости. Прояви съобразителност и ме извика в детската стая все пак... Еми...зарязах гостите за 5-6 минути, извадих един презерватив и обясних каквото можах. Може би е бил около 9-10 годишен.

Синът ми обожава до болка баща си, а и баща му мре направо за синето си. Обаче не стават взаимно за сексуални разговори. Искала съм му мнението, подкрепа също, не защото ми тежи, а защото все пак ми се струва по-естествено син и баща да човъркат тези теми. Обаче бащата отсича :"Кво се Абиш...?!? Вземи му пусни едно порно и да се свърши !"   и сериозно добавя, че няма моето търпение и усет за това. Веднъж само говорихме със сина ни заедно и се получи един чуден цирк. Единият се подсмихва, другия се хихика двойно, накрая го удариха на смях и подигравки и се приключи.  Тате е за много други неща разбира се, за веселба и екшън също, но не му върши работа в случая, самО го усети детето.

Докато синът ми ме разцепваше от въпроси, дъщеря ми на тази възраст е почти пълен млък и това си ме притеснява, честно...Сравнително рядко ме пита нещо, хихика се и крие очи на любовни филмови сцени, а не е никак притеснителна да речеш... Нарочно и в супер подходящи моменти се опитвам тенденциозно да си говорим по женски и наистина веднъж й казах, че всичко мога да й обясня по въпросните въпроси, стига да зная какво я интересува. И тая малката ме удари в земята : "Няма защо да те питам. Ти направо ми разкажи за всичко, което си научила." И тя като баща си - натуралистка.

И аз да се включа. Темата е много истинска - като живота. Харесва ми всичко, което споделяте.    Чета и се вълнувам и си мисля за моето дете. Да споделя нещо свое: ясно е, че обичта е на първо място, но понякога децата ни имат нужда повече от нашето хладнокръвие, отколкото от  нашите емоции. SAKRI, мисля, че си чудесен приятел и майка за своите деца! Бих искала да притежавам поне малко от твоя хъс да се справяш с роднините и проблемите. Всяка книга за възпитанието на детето е споделения опит на добрия родител. Чета твоите постове като глави от такава книга. Благодаря и на другите момичета за споделеното. Почти навсякъде намирам част за себе си.   

Абсолютно съм съгласна. Трудно отстъпвам, когато налагам вето за нещо или изисквам друго от тях. Ако все пак реша да отстъпя го правя с цената на пазарлък и компромис и по начин, при който да не е тяхното, а ножа и луканката все пак да си останат у мен. Има случаи, при които опирам до манипулация, но позволявам такава и върху себе си - само с учебна за тях цел и ако е в прилични граници  .

Относно емоциите...Оценявам себе си в общи линии като душа - мембрана  . Колкото и да ми е гот от това, двойно повече ми е трудно и полагам усилия да го туширам. Темата ни е такава и изказът ми тук в голяма степен се провокира от нея. Не искам децата ми да са емоционални инвалиди, но и не искам да са чак като мен. Опитвам се да не насаждам тази си черта у децата си. В същото време си мисля, че емоционалността или я имаш или не. На моменти или за периоди се провокира, но не мисля, че се научава.

В емоционално отношение все по-често виждам себе си в сина ми. Не е лигльо в никакъв случай, но изпада в емоционални крайности, оценява положително дреболиите или изпада в дупки, просълзява се или шумно беснее, може да ме `убие` с две изречения /и го е правил доволен брой пъти/, с удоволствие и на свой ред ме е просълзявал от умиление и т.н. Набарал ми е струната, защото си я има. Казвала съм му, че е малък мъж и бъдещ баща-глава на семейство и сам трябва от сега да намира сили и да се учи да се владее и да овладява положителните и отрицателните си емоции. За момента се успокоявам/заблуждавам/, че всичко това при него се дължи на 13г. му възраст. Хубаво е и че изкарва емоциите навън. Дъщеря ми пък не е дърво, но си е мъжкарана или `момчешко момиче`, както сама се нарича. Не е повърхностна, но някакси е над нещата, не задълбава. Спокойна, уравновесена, без или със супер редки крайности, умее да се владее по-добре и от мен. Не е от най-приказливите на фона на връстничките си. Тактична и съобразителна, не се мятка през глава без да мисли, умее да извлича ситуации в своя полза и да отсява полезното за себе си, така че на нея да й е добре, а не после да се чуди какво да прави със себе си. Доста по-наясно е със себе си и е по-Оправна в сравнение с брат си на същата възраст. С това исках да кажа, че тя ми е по-малко разгадаема, защото е различна от мен. По-скоро е като баща си.


   Знаеш ли колко ми е било досадно, когато някой е оправдавал умение или знание с опита си?  Много досадно, но нещо такова ще направя.  Когато ти се стоварят роднини или проблеми на главата, нямаш друг избор, освен да ги бориш с хъс. Дали съм ги преборила и дали съм допуснала грешки през това време не се знае...Доволна съм, но някои параграфи от моите не ви ги пожелавам, само за да добиете опит и знание за тях. Само ви желая хъс, по-голям от моя.

Темата е прекрасна, сега я видях, сигурно е стара. SAKRI, пишеш вълшебно, както и предполагам се усещаш в този свят. Склонна съм да мисля, че малко по-наситено усещаш света от заобикалящите те, придаваш му повече плътност, заради собствената си емоционалност.

Спорим с тогава все още бъдещия ми съпруг  и сестра му в кой край ръченицата е най-хубава. Уверена в шопската, красива според мен инатост, говоря за прослувотото надиграване между Лазар Дъбака и Христина и казвам, че разказа е на Елин Пелин. Двамата скачат убедени, че "Ветрената мелница" е на Йовков, какви ти тука шопи. Замислям се, склонна съм да им повярвам, въпреки оценката от 5,88 на кандидат-студентския изпит по литература след математическа гимназия и без всякаква допълнителна подготовка. Казах, че сигурно е така, бяха минали години от последното четене на разказа, а те изглеждаха толкова сигурни.. Разказвам това, заради увереността, която се възпитава в децата.
Майка ми и баща ми бяха директори в училището, което учехме със сестра ми до осми клас. Научиха ни да се крием, да не доближаваме учителската стая, директорската, да не показваме своята принадлежност, да не се ползваме с привилегии. Те са прекрасни хора и съм сигурна, че го правеха за добро -да не ни насаждат излишно самочувствие и някакъв тип незаслужено превъзходство от останалите. Ние някак по-скоро се срамувахме, че сме в тази ситуация, отколкото да се гордеехме.
Съпругът ми е от малък град, майка му също е директор на училище, на гимназията, която той е завършил. Нейните деца винаги са били най-красивите, най-умните, най-заслужаващите признание. Такива са и в момента, уверени, че животът, светът заслужават да ги имат.
Свекърва ми за сина ни: "най-хубавото бебе, умният на баба, съвършен, ама хубав, умен, прекрасен, любознателен, енергичен, няма друг такъв". Аз за сина ми в отговор : "той е наистина супер сладко бебе, но е рано да се каже дали ще бъде красив, има и други хубави бебета и т.н ".
 Не знам къде е истината и кое е правилно. Предполагам някъде по средата - в обективното. Само, че обективното е рядкост в отношенията родител -дете. Щастлива съм посвоему, неувреността ми просто ме кара повече да се трудя, докато достигна моята представа за идеално. Съпругът ми е някак по-малко питащ се, действа с по-голям размах, с повече сила.
Обичам родителите ми не като приятели, обичам ги като родители. Не съм имала нужда да ми бъдат приятели, винаги съм създъвала с лекота трайни и стойностни приятелства. При мама и тати се връщам, когато имам нужда от тишина.
Знам, че можеха да ни възпитат да бъдем по-уверени, но не го направиха. Щеше да бъде против тяхната представа за нормално.
Какъвто и модел да изберем, трябва да го направим така, че да не противоречи на нас самите. Защото децата повече от всичко усещат фалша.

SAKRI  , и аз се наслаждавам на твоя изказ и най-интересното - 90% от това, което пишеш за твоите деца го виждам в моите мишки.
Въпрос - на каква възраст трябва да стане едно момче, за да надникне в списание като Плейбой?

Боже, написали сте толкова истински неща, докосващи душата ми като струна...  Благодаря на всички ви!

Аз съм една твърде чувствителна натура, все мисля, преосмислям, задавам си въпроси, преживявам всяка случка със сърцето и душата си, колкото и дребна и незначителна понякога да е тя! Когато родих дъщеря ми, докато бяхме в болницата, аз изпитвах мн. смесени чувства - любов, болка, страх и понякога плачех от всичко което ми се случва Тогава една от акушерките ми се скара и ми заяви, че дете се гледа с разум / не смятам, че съм била и че съм неразумна/, а аз я погледнах и отговорих, че за мен дете се гледа с чувства на първо място и естествено с разум! Беше ми много болно от студенината, която почувствах в момен, в който ми трябваше най-голяма подкрепа и то от място и от лица, където помагат за идването на най-чистото нещо на този сват - детето!

Дъщеря ми сега е вече на 5 годинки / да е жива и здрава/. И за добро или лошо е два пъти по-чувствителна и ранима от мен. Аз се ядосвам за това, защото в този свят човек трябва да е коравосърдечен за да може да оцелява, но пък понякога си мисля, че чувствителността е дар, който не всеки умее да притежава! Както казва SAKRI , емоциолността или я имаш или не.
Да добре, но аз не знам как да утешавам малката душичка на детето ми Ето, снощи на детската площадка, някакво малко момиченце им пречело да рисуват и тя естествено му казала да се помести от рисунката, да но от там е обсипана от забележки на майката и две баби на детенцето . При което дъщеря ми казва, че нито го е ударила, нито му се е скарала, просто го е помолила да се помести и , че те не са й родители, та да й държат такъв тон!
Едната баба я нагрубила и й казала, че е много малка, за да дразни възрастните хора!
Всичко това го научавам първо от другите деца и в последствие с такт и търпение и от нея / тя почти нищо не ми споделя веднага, първо оставя нещата да и се оталожат и след дни ми говори..../ Та резултата беше следния - детето ми плака, защото са я обидили- без да има вина. Не можа да заспи да 23.30 часа и от сутринта пак за това ми говори. Иска да излиза с татко си на площадката за да не й се карат чуждите хора
Опитах се да обясня, че хората са различни, че не трябва да се ядосва на някакви непознати и да се тормози заради тях, че тапърва ще се среща с много такива случки и т.н, и т.н.

И въпреки мойте многословни обяснения, душичката и е ранена и мен като я гледам ме боли..... и се ядосвам Детето ми не е лигаво и разглезено, а реагира на всичко с емоция. Когато и е весело се радва, вика, крещи, тича, а когато и е тъжно - страда!

Малко дълго се получи, но имах нужда да го споделя, защото това е любимата ми тема и знам, че тук ще намеря съвет и разбиране!

Нещо, което мн. ми харесва / надявам се да не е писано/:

" Ние ставаме родители, без да притежаваме знак за качество. Заедно с любовта и с най-добрите си намерения поднасяме на Детето своя характер с неговите дефекти и деформаций, своето променливо настроение, невежество и егоизма си, болестите, множество нерешени проблеми -  от битовите до духовните --------- всичко свое най-хубаво и най-лошо!"

Твърдо нйе  , чак вълшебно като Алиса в Страната на чудесата не се усещам. По-скоро съм реалист - болен оптимист с неочаквани лирични отклонения от време на време.  За всичко във второто си изречение може би си права. 


Виждам, че синът ти е почти 12 годишен. Почти всичко, което може да види в сп."Плейбой" може да го види и в нета, ако проявява интерес. В по-леки варианти и по рекламните постери из града, по телевизията и къде ли не. Нито можеш да го спреш, нито да го ограничиш. Ако все пак решиш да го направиш, най-много да засилиш интереса му. Не мисля, че гледането на подобни клипчета и снимки в нета трябва да е основно занимание на моя син, но зная че заедно с приятелите му го правят. Смятам го за нормално, колкото и да не изгарям от щастие от това, защото вероятно попадат на всякакви извратенящини  . Така мисля...Не зная какъв е случая при вас, ако искаш сподели, за да се включат и други в разговора  .

Иржи, когато аз родих дъщеря ми, докторката на екипа /Дмитриева - "Шейново"/ ми каза, че в 20 годишната си практика не е виждала жена да изживява така положително раждането на детето си и то второ. Целувах ръце и сипех благословии естествено  в реки от сълзи...Докато лежах на магарето още с торбичките на корема, докараха една жена в залата и тя също роди момиченце. Че аз ревах и заради нея.  Тя беше коренна противоположност - тиха, сдържана, дума не каза, звук не издаде. По-късно се запознахме и си говорихме. Просто си е по-студен човек за моите представи. Исках да кажа, че нито на мен, нито на нея някой си позволи да дава акъл и да ни вкарва в релси. Ако го беше направил със сигурност нямаше да го отразя в смисъл, че единствено бих се повъздържала поведението.

Дъщеря ти се е защитила сама много на място. Справила се е чудесно според мен. Просто хората са били прекалено агресивни и са й дошли в повече.

SAKRI , благодаря за мнението ти! Радвам се, че дъщеря ми не е избухнала в сълзи пред чуждите хора, а все пак е намерила думи какво да им каже, макар че вътрешно я е заболяло от обвинението!
Радвам се, че ми го каза, защото моето мнение сигурно е субективно, а по-друго е някой от страни да" погледне" и да прецени ситуацията! 
И радвай се, че си попаднала на нормален екип при раждането!

Притесняват ме обаче и някой други нейни реакции по отношение на емоционалност Значи при първото падане на млечното й зъбче, тя изживя такава трагедия, че след около час вече не можеше да си поеме въздух от вълнение. Аз бях толкова шокирана, защото очаквах да се радва, но не....нито фей, нито подаръци я вълнуваха! Реших, че това е само първият път и такава плашеща реакция вече няма да има, защото е видяла, че не е никак страшно. Да, но когато и падна й второто зъбче, тя избухна в неистов рев, стискайки ми мн. здраво врата, изпоти се за части от секундата и вдигна температура  Аз и обясних, че това е част от порастването, но тя каза, че не иска да пораства, че не я боли, а и е мн. мъчно и да не я питам нищо повече! Върха беше с третия зъб! Падна й и 20 часа си го държа в устата/паднал/, без да го маха, без да се храни и така! Най накрая я склоних да го махнем!
Питах се, защо реагира така? Защо трябва по-този начин да изживява нещо толкова мило и нормално и реших да се консултирам с психолог, защото не знаех вече как да реагирам, а и тя отказваше по-всякакъв начин да комуникира с мен по тези въпроси. Психоложката ми обясни, че детето е прекалено чувствително и се страхува от загуба , от смърт на родителите си! И, че аз никога не мога да знам какви са представите за нещата в нейната глава! Другото което ми каза, беше че някои деца в тази възраст реагират по-такъв начин!

Нещата са много, опитвам се да съм търпелива / не винаги успявам/, опитвам се да бъда приятел и същевременно родител, говоря, много говоря и не я оставям да се затваря сама с мъката си, защото си мисля, че дори и да не иска да говори в тези моменти, ще бъде по-спокойна като знае че аз съм там и винаги мога да я прегърна!