Обичате ли стихове? - 3

  • 60 978
  • 784
# 120
Простете, че е тъжно, но тя - pin4e е просто неповторима и може само да те остави с притаен дъх и без думи....да те разплаче от смях или от друго...

От мама ми остана само роклята...

Не осъзнавах колко съм пораснала,
преди да се простя и с непростимото.
Когато съм се раждала, повярвах,
а после просто знаех, че го има.

Загубих татко - като ключ от джоба,
(а продължих - насън - да го притискам.)
От мама ми остана само роклята,
с която ме обличаше в молитвите си.

След дядо (и след баба) имах къща,
но със сестра ми щедро я продадохме.
Умираше - преди да съм възкръснала...
Спасиха я едва на зазоряване.

Луната. По-червена от домат
се спотаи зад хълма на звездите.
Кога пораснах... даже не разбрах.
А вече нямах брат - да го попитам.

Боси звезди

От каруците тихо ти става.
Тънка сламка ти пали сърцето.
Гъста сянка черешите дават,
а в хамак ромбовее небето.

И посрещаш - на босо - звездите.
(Глас зелен. Жабокрякат блатата)
Нестинарки просветват в очите ти,
а треви ти целуват краката.

Пъстри черги, във раклата скрити,
чакат празник. Камбани. И сватби.
Тежко мляко,  под кърпа завито,
иска нечии устни да радва.

Две кокошчици кудкат и дякат.
Топлят обли яйца и те викат.
Тънка пара върти козунакът.
С дъх кристален те пие мастиката...

И разлайват се с глас безразличен
като псета съседските двори.
Зад оградата никой наднича.
Луда котка със себе си спори.

А луната е кръгла. И лика.
( и се крие зад близките храсти)
Малка баба - със стръкче иглика
и с очи,  по-големи от щастие.

А до прага те чакат галоши.
Мравки крият за теб гъделичкане...
Тука няма добри или лоши.
Само село е. То е обичане.
Виж целия пост
# 121
Във очакване мина неделята.
Онова, неспокойното чакане
от което се спира и времето.

Пеперуди в стомаха ми пърхат
и разлайват в главата ми мислите.
Като два недостигнати върха
кафенеят очите ти- бистрите.

На дланта ми разсеяно пишеш
непознат йероглиф-заклинание.
Знаеш ли, че на облак миришеш?
Обърни ми за малко внимание!

Ще издърпам ръката си пламнала,
ще прогоня и тез пеперуди.
Засрамена съм - аз, безсрамната.
А надеждите ни са луди.

Тъй неделята мина в очакване.
Понеделнишко-трезво реших:
Няма какво да протакаме.

Сбогом.


Виж целия пост
# 122
Вместо "Запис"

Няма пържени картофки,
няма кюфтета!
Нашта БГ мама,
от днес е на диета!

Ще ядеме само,
пипер и домати.
Тати да харесва мама,
често да я клати!
Виж целия пост
# 123
Вместо "Запис"

Няма пържени картофки,
...

Циничен, но и поетичен, браво Уолф  Laughing

ellyst, за пореден път без думи оставам и не знам, нещо интуитивно ли има в цялата тази история или какво, но наистина публикуваш неща, които са ми адски близки до емоционалното състояние в момента и които точно тук и сега имам нужда да прочета...Направо е невероятно  и съм ти безкрайно благодарна Heart Eyes

Извинете ме за спама (отново)  Blush
Виж целия пост
# 124
Във очакване мина неделята.
Онова, неспокойното чакане
от което се спира и времето.

Пеперуди в стомаха ми пърхат
и разлайват в главата ми мислите.
Като два недостигнати върха
кафенеят очите ти- бистрите.

На дланта ми разсеяно пишеш
непознат йероглиф-заклинание.
Знаеш ли, че на облак миришеш?
Обърни ми за малко внимание!

Ще издърпам ръката си пламнала,
ще прогоня и тез пеперуди.
Засрамена съм - аз, безсрамната.
А надеждите ни са луди.

Тъй неделята мина в очакване.
Понеделнишко-трезво реших:
Няма какво да протакаме.

Сбогом.



ellyst улучи и моето настроение...но
Моето сбогом беше съботно.
Мирисът морски и прашен.
Звучно форсирах гумите,
пътят назад не беше старшен.  Simple Smile
Виж целия пост
# 125
Анна Огнянова Колчакова (хала)

* * *
С тези парчета
как да живея?
Не зная. Не умея.
Резенче ябълка (вярно – обелена),
триъгълник торта
(а свещите – духнати вчера).
Капка любов.
Хапка омраза…
Разкъсана облачност.
Луната е в някаква фаза.
Целувка на спирката
(“Хайде – обаждай се…”)
Утре ли? Веднага ли?
Дробна черта. Запетая.
Част от цялото.
Аз не зная
как да живея така – със парчетата?
Изпарява се капката в жегата.
Задавя ме хапката – голяма е.
Ако отхапя – какво ще остане, а?
Не ми трябва резенче – искам дървото.
И цяла –със свещите! – торта.
И цяла луна.
Единица – вселена.
И всичко – сега.
И – никакво вчера.
С тези парчета
как да живея?
Не зная. Не умея.
С тези парчета
ти как живееш?
Не зная.
Умееш.
     
Виж целия пост
# 126
Признание
      Зорница Ненкова Раданова (zina)

Ти не си
моята
първа, голяма любов.
Ти не си...

Ти не си
моята
пролет, разцъфнала в бяло.
Не си...

Ти си само частица
от моя живот.
И всичко останало...


Поне до утрото
(usmiv4ica)

Имам цялото време
на света
в споделените мигове.
Поне до утрото...

Имам цялата нежност
на света
в докосването на ръцете ти.
Поне до утрото...

Имам цялата обич
на света
в копнежа в очите ти.
Поне до утрото...

Имам цялото щастие
на света.
Имам теб.
Поне до утрото...
Виж целия пост
# 127
Обожавам, но само стойностни!
Виж целия пост
# 128
Като мислиш за мен, си представяй пустиня, в която
под последната дюна набъбват сълзите на ручей,
куха суха пчела, прелетяла възможното лято,
с вледенено хоботче прашец от снежинките смуче,
ураган, метнал прашни чаршафи и духнал в небето,
мокро коте, което сънува, че вече е птиче
и гнездо със светулка на дъното - нощем да свети...
Или тъмната струйка кафе, очертала момиче...
Направи този жест - измисли ме с плитки катранени
с доверчиви зеници, които се учат да питат,
дай ми циганска баница, намажи ми със слюнка раните,
запали като празнични свещи край пътя липите...
Онзи живот, в който съмвам с кафе и компютър
или мръквам с два пръста водка без флирт, не е моят.
Той е сънят, в който само за кратко се лутам.
Само за кратко - додето ме сепне прибоят.
Затова, като мислиш за мен, си представяй чайка -
спи в камънака солен, в синевата живее
и сама си е път, и гнездо, и яйце, и майка,
а когато пищи, се заслушай - всъщност пее.
Като мислиш за мен... По-добре не мисли горчиво.
Слез на някоя схлупена гара и поръчай кафе със сметана,
почерпи цигането - така безпричинно щастливо...
Аз не зная кой влак да изпусна и кой да хвана.


© Мая Дългъчева


Виж целия пост
# 129
Verdad, прекрасно е това стихотворение.... благодаря!  Hug
Виж целия пост
# 130
За Леда, още две от същия автор   bouquet

ДОМЪТ МИ

"Построих си къщурка от стихове -
топла отвътре, отвън - невидима.
Думите смешно гнездо си свиха -
мътят сълзи в черупки от миди.

Няма ключалка - да я разбиеш!
Няма врата - да избягам след време...
Само луна - ако искам да вия,
рога от дявол и старо стреме.

Тъй ми е тихо. Тъй ми е свято.
Колко ухания към мен напират!
Мирис на мама... И на обятия...
На зимен облак... И на умиране."


ЗНАМ

"Зрее тълпата гъста.
Ангели мои, спите ли?
Господ виси на кръста
не пред човеци.
Пред зрители.
Капе кръвта му тежко
като в бездарен трилър.
Юда си води бележки:
"Талантът да се умира."
Страстни човеколюбители -
прости, но опростени,
зяпат без свян под полите
на Мария и Магдалена.
И се завъртат пролети, зими,
летоброене…
Боже, смени си ролята,
нека и друг бъде гений -
Юда със сълзи
да плакне
кирливите хорски ризи!
Човекът да милва агне,
не пръстите си да облизва,
рало да лее ковачът
вместо
пирони студени,
Мария да спре да плаче
с очите на Магдалена…

Ангели мои, спите ли?
Сняг на перца се стеле.
Ако разровиш косите ми, ще видиш -
покълват бели.
Тъй че, спести ми края -
в клоните звън се рони.
Казваш - кълвач. Но аз зная -
ковач е.
Брои пирони.
"



Виж целия пост
# 131
благодаря ти - удивително еднакъв вкус за поезия имаме с теб.....  Hug

  bouquet
Виж целия пост
# 132
Неизпратено писмо

Здравей.
По-плътна си от всякога,
по-истинска,
категорична в свойто отегчение.
Цяла вечност претворявам
впечатления за теб-в алеите,
неоновите рибни ресторанти,
гарата.
Спомням си те пак-на гарата,
излизаш,
непоносимо весела на мрамора,
обидена на пейките в чакалнята;
тогава вятърът
изискваше косите ти,
и ненавиждаше
дълбоката ти шапка...
Думите ми
са плътта на твоето отсъствие;
превземат те
без сричка отстъпление:
рецитирам в мрака твоите бедра,
те светят;
рецитирам ти ръцете
и не се съмнявам,
че ме носят като някакво спасение...
Как драматизирам.
Пак тръгвам да те търся
в нивите,
в отвъдността на коловозите,
където култът към овеса
е прикрил пръстта на общото присъствие...


Васил Балев
Виж целия пост
# 133
Нахлу в света ми и донесе облаци.
От дъждове подгизнаха очите ми.
Реки от мъка прокопаха провлаци-
със пръст-забрава пълня днес следите им.

Мравуняци съборени са нощите.
Гъмжат от мисли трескаво-болезнени.
Във филмите са победени лошите.
А аз в сценария за моя бавно чезна.

Опитвам се да трия  диалозите.
Опитвам се и тебе да изтрия.
Не търся отговор дори и на въпросите
под линия поставени от Ние.

Забравата лекувала, ми казват.
Лечението много се проточи...
И като тумор  стръвен неизрязан      
в сърцето ми дълбаеш многоточие.
Виж целия пост
# 134
       
  Нашето сбръчкано детство

Разкървавеното ми детство
е ухилено по кривите плочки.
От твоето изоставено детство
ръждясаха много пързалки.

На всички мои парцалени кукли
отрязах навреме ръцете.
Сега няма кой да прегръща
оловните ти войници.

Ожулените ми колене
са превързани с розови панделки.
За да коленича пред твоите белези,
нанесени по детски от мен.

С косата си набързо ще ти пришия
няколко хартиени усмивки.
Изрязах ги от нашето хвърчило,
което вятърът на годините смачка.

Под тебеширените линии, които
ни разделят, асфалтът се е разтопил.
По рохкавата пръст на моето чело
отегчено дълбаеш нови бразди.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия