Обичате ли стихове? - 3

Търсих от сума месеци този стих , незнаех кой го е написал.. Много съм щастлива ,че го анмерих благодарение на теб        

Това стихотворение ми е цял ден в главата мислех да го напиша тук тази вечер.
Но ти вече си го направила
Благодаря ти

Nedda, Солетка 

Предвид състоянието ми, за което писах в споделете, имам нужда от стихове, които повдигат духа, които са чисто феминистични, ако щете. От тип 'мога и без теб да се справя'...Сещате ли се за такива?

Маргарита Петкова

Нерви за любов

 

Нямам нерви за дълги любови,

а кратките- не ми приличат.

Да не мислиш, че нещо ново

казваш с това “обичам те”?

Да не мислиш, че ще се срути

светът след моето тръгване?

Бъди сигурен-много пъти

са ме лъгали. И съм лъгала.

А пък Земята си е на мястото.

Само сезонът се сменя.

Крайно време е да си наясно,

че всичко е само временно.

А аз- най-временната от всичко.

Най- кратката. Невъзможната.

Лесни любови- не ми приличат.

А трудната- ще я можеш ли?

Хм, да опиташ ли ти е щукнало?

Добре- да живее рискът!

Хайде сега- отведи ме оттука!

Ако ти стиска.

Естер - това върши ли работа?

Да, то е едно от тях - публикувани са много дори само в тази тема, но не мога да ги издирвам сега назад. Определено в това има какво да се вземе под внимание. Благодаря, Асинка.

Еster, "Бермудският триъгълник" на Маргарита Петкова е велика книга, много помага.
При мен и това действа:


Приятели
Камелия Кондова

Аз пред тях не разтягам във фригидна усмивка лицето си.
Няма шумни наздравици — само тихо приятелско пиене.
Току хукна навън — да изпратя по някой сърцето си.
И отново се връщам — от лъжата да ме измият.
Не споделям със тях споделените нощи със слабите.
По очите ми виждат, че отново е рухнала кулата.
И тогава са светло добри и прошарено млади.
И ме милва гласът на тяхното нежно безумие.
Сто години се каня, и дай Боже, веднъж да им кажа —
в някой облачен ден, със копнежа по слънчева песен:
Те са мойта забравена, затова пък убийствено важна,
великанска причина да твърдя, че светът е чудесен.

ГРЕШНИЦА
ВАНЯ ПЕТКОВА

Ето, аз съм грешница.
Целувам устни, които искам,
и очи с цвят на езеро,
и очи с цвят на лешници
аз до дъно разплисквам.

Ето, аз съм грешница.
Хиляди закони неписани
дебнат да ме унищожат,
в купчини листове изписани
моите присъди тежат.

Алчни ръце се протягат
към душата ми с грешни пръсти.
Безпътни нозе се надбягват
да ме разпънат на кръста.

Хиляди слънца лъжливи
изгряват - да ме заслепят.
Заливат ме потоци диви
с лава - да ме претопят.

Но аз си оставам грешница
сред всички враждебни викове.
И след всяка грешка
пиша стихове.


Студено състояние
Женя Димова

Знам си точно способностите.
Мога толкова много неща...
Способна съм да преповтарям живота си
от раждането до датата -
и грешките, и хубавините, усложнени житейски.
Способна съм да гледам с мое око на важните подробности -
и с ириса, и с ретината, и с третото.
Мога да се завра в някой ъгъл, по площади да пея,
да рецитирам чужди стихове, мои да пиша умея.
Способна съм да раздавам на способните да вземат.
Да паля през час цигара, да гледам в очи и под барета.
Способна съм в създаването на спомени,
мигове и подаръци,
в създаването на енергии и в прекъсването им - отдалечаване.
И други способности съм развила - да си изгубя ума по някого,
да си раздавам ризите, да гледам спокойно как кипва млякото,
как ми кипва отвътре и да си кимам разбиращо,
да разбирам съдниците, да разбирам и кравите,
криво да ставам сутрин, денем да се държа изправена,
да не падам ниско, когато пия, да си пия сълзите с Наздраве.
Способна съм да мразя, обичайки,
в когото обичам - каквото си има за мразене.
Под дъжда боса да тичам, в сняг да вървя бавно.
Умея да позволя на едно кокиче
пролетта ми да изпревари.
Позволявам да ме обичат, а да дълбаят рани.
Способна съм да мълча с някого, който говори с душата ми.
И да любя пламенно, и само да играя.
Придобила съм толкова способности
от живота и от гена си.
Дано, като дойде часът, да мога да убедя Бог
защо толкова ми се иска
да поостана.

Напоследък забелязвам, че погледът ми над света става все по-циничен и все по-трудно се трогва сърцето ми.
Важното е, че все пак се случва понякога, независимо дали е с положителен или отрицателен знак, важното е да чувствам.

Ето още един....странен стих:

Защо се връщаш мисъл забранена..
нали вратите съм затворила,
знаци като "забранено" не признаваш,
търсиш болното место,
И започваш да проникваш..
бавно и дълбоко да болиш,
и изкарваш ме от моя образ..
на "чаровна, умна и добра",
И изграждаш нещо по-красиво,
чисто като момина сълза
Дявол със човешки образ
Ангел с дяволска душа..
Не трябва..правиш ме опасна,
евтините думи не прощавам,
наказвам всеки смътен грях,
страст на хищник ме обзема
надеждата -превръщам в прах,
харесва ми да правя болка
да прониквам във човешките души,
всички техни тайни да откривам,
после да ги разруша..

 Мразя те


Мразя те, как хубаво звучи!
Мразя те, защо сърцето ми взе !
Мразя зелените ти очи!
Мразя силните ти нежни ръце!

Мразя те защото те обичам,
мразя те защото ме боли,
мразя те защото се обричам
на безброй самотни дни!

Мразя те защото те няма
и е самотна всяка нежна нощ,
мразя те защото е безкрайна
тая моя тъпа любов!

ester, малко Камелия Кондова?

Без малко да убия жаба

Тази моята приказка по средата си още е слаба.
От троха се изгърби и едва ще дотътри финала.
И какво, че целувах - като принцът отново е жаба.
Просто локви обича, а пък аз не съм го разбрала...
Със вроден егоизъм съм го гледала дълго в очите.
Тъй подвеждащо дълго, че да иска да скочи в небето...
Но небето е пропаст и е редно поне да попиташ
всеки принц или жаба дали са добре със сърцето...
Не попитах, защото бях заета с ремонт по пейзажа -
доразлиствах дървета, дирижирах тревите да пеят.
Доусмихвах вселената - беше особено важно -
как ще изглежда като принц се разхожда из нея.
Покрай тези детайли съм пропуснала да се огледам
и да видя, че жабата и без мен пълноценно си диша.
По средата съм още, но е късно за жалки победи.

Обещавам, че приказки повече няма да пиша.

Следи от гълъби и наранено сиво...
Мълчание по пръстите
затиснали
през чашите
ненужни спомени.
Разсипано зелено зад очите.
Докосване
студено
и
чаршафи,
попили
на самотата дрезгавите писъци.
Тръгни си,
преди да се намразя.

***

Да ме търсиш

В дланите ми кротко е заспало
олекнало желание за още.
Крехко като огледало
докосването плахо на ръцете
взривява пресекливото на чувствата.
Заключена в най-мекото на шепота
страстта дълбае сладост върху устните.
Сега да си отидеш ще те пусна.
В незрели изгреви
на гладката ми кожа
топлината пръснал,
от искане за още ослепял и цял
желание самотно...
До утре вечер да ме търсиш.

marsi71

Благодаря ви, наистина повдигащи духа стихове са това    
Ето нещо малко и от мен:

Слънчеви лъчи

Слънчевите лъчи дръзновено 
играят някаква си тяхна игра.
Галят ме и се гонят в косата ми.
Опитвам се с ръка да ги докосна,
а те побягват в миг.
Не, глупаче,
слънцето не можеш да докоснеш,
можеш само да го пуснеш
в стаята и във душата си.

Супер тема наистина. Жалко, че не мога да изчета всичките 109 страници...

Ето една моя любима поетеса:

Неделя
Вера Балева


Неделята е кафява като песента,
която един много кафяв глас
пее кафяво.
И китарата е кафява.
Барабаните са кафяви.
От прозореца
навлиза кафяв вятър.
Забелязвам,
че мисля в кафяво.
И говоря в кафяво.
Неделята е кафява.
Кафява е.
Но как да си обясня обратното —
че кафявото от своя страна
не е неделя?

 

Прекрасно.

И едно мое много старо като закачка. Бъдете снизходителни:)

ветровито

докато влакът прекосяваше полята
се питах дали пък опитите ми да опиша света
не са безкрайно нищожни
и колко иронично всъщност е всичко
казват че не може да се опише нещо
което никога не е било обичано

аз например мога да опиша само вятъра
знам че никой не ми сресва косите
така както той