Искам да споделя...

Ако семейния живот е една река по която плавате заедно в една малка лодка и само ти гребеш  , нормално е да се трупа напрежение, което с годините се превръща в ,,нелюбов''.
Остави малко греблата, почини си, ако му пука за теб ще усети че нещо не наред и ще ,,заплавате'' заедно, другият вариянт е лодката да потъне.
И понеже тъй описателно ми тръгна   
Има една приказка, че ако бебето не плаче ще остане гладно..........Говорете си бе хора, няма такъв модел мъж дето да чете мисли, все още не са го измислили 

"Аз ще се променя" - в смисъл, ще променя ....... подхода си спрямо него, ще започна да го ангажирам, с нещо, да ми помага.
колко истина има тука  , аз също си помислих да си дам малко почивка, да се отпусна, като през това време обърна внимание на раговорите, след това като вляза пак във ритъм да вляза с него в ритъм, заедно да "загребем лодката"!
Човек понякога в отчаянието и в яда си прави грешки, за които после може да съжалява. Ядосана съм, отчаяна съм от съпруга си на този етап от съвместното ни съжителство, но искам това да се промени.  Както казах не искам да се разделяме, имаме дете , вярно това не е оправдание, но е все пак една доста сериозна причина за да се помъчим да оправим нещата. За сега сама се мъча, но се надявам и той малко да се помъчи, но както е казала lasi такъв модел мъж дето да чете мисли, нямат.

Добронамерен съвет- не използвай думата "помощ". Мъжете не помагат, а изпълняват своята част от задълженията си в дома (когато и двамата работят наравно). Както трябва да поема своя дял от домакинския труд, така и да поема финансовия си ангажимент. Семейството трябва да е екип и няма място за тарикатлъци.

Чудна темичка.Точно се чудех къде да споделя проблема си.
Имам чувството,че ще психясам.Големият ми син миналата година стана на 18 и изкара курсове за шофьор.Малко преди да вземе книжката,аз си купих лична кола,защото мъжа ми не слиза от неговата и не мога да я ползвам при нужда.Та,от както сина ми си взе книжката всеки ден ходи на училище с нея.(12 клас е).До тук добре,ама като излезе от къщи до като се прибере в главата ми да знаете само какви неща ми минават.....................уффффф.Дано не дава господ.Вечер го чакам и не сядам дори на масата,нервнича, гледам през прозореца,стяга ме глава,все едно съм с ластична шапка.Не издържам.Кога ще свикна?Какво да направя,за да преодолея тази тревожност?.Трябва ли да посетя психолог?Сега пак тръгва и...вече ми е зле.
Ако можете помогнете.

Мисля, че е нормално - за теб той все още е дете. Може би трябва да помислиш в посока на това как приемаш неговото порастване  Абе само факта, че се замисляш върху това дали постъпваш правилно, говори добре за теб.
Ако решиш да не посещаваш психолог, поне помисли върху това: детето ще продължи да расте, ще продължи да се отдалечава, ще има свое мние за това кое е допустимо и кое не... ти имаш ли му достатъчно доверие?

А какво общо има това с темата? 

Търпи, душко, търпи и ще си спасиш душата. Като си "заминеш" един ден, ще се спасиш! Ако те четяха феминистките щяха да те  

Е тя направо си е за бой .Чак феминистка не съм,но това не пречи да се възмущавам от жени които позволяват да се държат с тях като със слугини.

Моя мъж в такива случаи казва: Що не можах да си намеря и аз такава жена! 
Той за сещане се сеща, но не му отърва. Започни да го сещаш или ще си я карате така с години. Ти си нещастна, но си мълчиш и си теглиш, а той скучае пред телевизора - семейна идилия! Но виновната си ти, че търпиш подобно отношение. Нямаш ли чувство за самосъхранение!? И на какво ще се научи сина ви!? Какъв пример е това!?

Доколкото разбрах детенцето ти е малко над 3 годинки.  Да ти е живо и здраво! Според мен точно това е периода, в който на майката най-много й "избива" умората, натрупана от появата на детето. Първите години толкова сме отдадени на децата си, че тотално изключваме да мислим за себе си. Минах по този път и не знам коя майка не минава...Вече няма колики, няма такова активно никнене на зъбки или поне леката температура не те шашка толкова, детето не само че е проходило, но и стабилно е стъпило на земята. Предполагам и на градина ходи от скоро, за да можеш да ходиш на работа. Предполагам също така, че нямате баба под ръка, на която да разчитате (а може би и за добро)...
Всичко, което описваш като емоционално състояние е напълно нормално и не вярвам да има жена, която да не е имала подобни размисли поне за миг...Рецепти няма - в това се уверих. Довери се на интуицията си и сама ще усетиш какво да правиш.
Мъжете са странна порода хора  Преди години се тръшках подобно на теб, но бързо ми мина. Спрях да очаквам каквото и да е и като направеше нещо така се радвах (ама искрено), че явно много ми е личало и ... бавно и полека започна да помага с това онова. Отделно децата растат и все повече имат нужда от баща си като присъствие и от баща си като възпитател; сега дори отстъпвам като позиции пред таткото
Обаче не забравяй чувството си за хумор във фурната, не го изхвърляй и на боклука. Рутинните задължения могат да скапят всяко човешко същество. А като загубиш усмивката си после иди убеждавай някого (него), че си същото свежо момиче, за което се е оженил...
Абе... сложничко. 
Съвсем шеговито бих казала, че някоя друга приятелка за кикотене никак не е излишна.
И последно - разнообрази си ежедневието. И аз съм съпруга и майка, имам не по-малко задължения, но почти няма ден, в който да не се разнообразя с нещо, да не се зарадвам с нещичко само за мен. Така не се чувствам като многострадална Геновева. Живота е прекалено кратък да го мислиш тооолкова и още повече да го страдаш толкова