Нека кой каквото иска да споделя от личния , семейния и професионален си живот тук, без значение под каква форма.
Поради много ситуации и натрупано напрежение написах нещо, което изпитвам нужда да споделя:
Аз съм жена. Определям себе си като такава. Със своите емоции, мечти. Имам си желания и история, моя собствена. Но всеки ден животът ме среща с необикновени неща.
Аз съм жена, създадена за любов. Любов към спруга, любов към децата, любов към дома и към всичко което ми е близко. Създадена съм да давам нежност, да се грижа с внимание към хората, които обичам. Но искам и да получавам същото, защото човек не може само да дава, без да получава. Аз съм силна и понасям всичко. Той доста добре се възползва от това. Незнам съзнателно или не съзнателно той всеки ден хвърля върху мен обиди, с които ме наранява. Но не си дава сметка за това, защото аз не показвам признаци на обида. Това е в природата на мъжете и жените, ако жената обръща внимание на дребните детайли, то мъжа не. Отношението му е като към вещ, която му е даденост. Искам да му кажа, че не съм вещ, която да подхвърля насам на там. Обичах го, обичам го и се надявам и за напред да е така, но нещо се случва... Нещо в мен ме кара да се отдалечавам от тази обич, защото ще ми донесе само страдание. Колкото и сила да показвам, аз съм крехко женско същество, което всеки момент ще се пречупи, защото товара е огромен и тежък. Съвременната българска жена е способна да загърби себе си за да може другите да са добре. Изпитва нужда да се докаже пред мъжа, за да има равноправие между половете, но това е една война която никога няма да свърши. Аз съм се доказала пред себе си, това ми е достатъчно. Не търся ничие одобрение и признание, достатъчно ми е моето. Доказах пред себе си , че мога да се справя с всичко което ми поднесе живота към момента. Аз съм жена, със своите мисли и проблеми, със семейство, отговорна съм пред себе си най-напред, после пред семейството. Уважавам себе си и околните. Но за тази отговорност плащам висока цена. Цената за собственото си АЗ. Губя Аз-за за да има за другите. В един момент станах МАЙКА. Господ ме дари с дете. Тогава беше превратен момент в живота ми. Инстиктивно забравих за себе си и се отдадх изцяло на малкото създание, което без мен не би оцеляло, за да може да стане човек. Но много често хората пренебрегват този факт. Майката е свято същество, тя трябва да се пази и обгрижва, за да може тя от своя страна да се отдаде на детето, тук ролята на партньора е много голяма. Но някои мъже не си изиграват ролята, и нищо не може да ги оправдае в такъв момент. Той беше далеч, дори не подозираше как се чувствах, от какво имах нужда, НЕ БЕШЕ ДО МЕН, когато се роди синът ни, (само парадира на ляво и на дясно с 5 минутна сценка) , когато плачеше нощем или искаше внимание денем. Беше само физически до мен но той не изживя със мен бременноста, раждането, отглеждането на това дете. На мен ми се стори безразличен към това което ставаше със мен. Разбира се не съм егоист за да търся цялото му внимание, но не получих и частица от това което мисля, че заслужих. Извършваше някакви рутинни дейности, които не бяха същноста на нещата. Нямаше и представа какво преживях, бях сама – сама! Повече знаеше за приятелите си отколкото за мен и детето. Никога не бих забравила това и каквото и да прави сега, това е белег, който ще си остане там, дълбоко в сърцето и душата, и само от време на време ще напомня за себе си. Тази негова постъпка направи цепнатината. После с времето тази цепнатина се пропукваше все повече. С времето, с неволите, с отношенията, с думите, с лъжите цепнатината се превърна в дупка, която се простира широко и все повече се разпростира…. До къде незнам. Може би до там, че да мога да падна в нея и да се върши всичко.
„Човек се ражда сам във мъки, във мъки живее и сам в мъките си умира”
Аз направих своя избор в живота, точно за да не съм сама, но до сега не съм усетила, че имам някого до мене, на когото да споделя, какво мисля, какво искам, какво преживявам вътрешно, имам нужда да споделя, но…няма на кого… в мен бушува буря от чувства които искат да излязат и да се запътят към някого, но съм сама, сама съм! Тази самота убива, бавно…лека по лека.
Единствено ме крепи мисълта за моя син. Аз го създадох и аз съм длъжна да го отгледам, да го направя човек, способен да обича, да уважава, да цени малките неща и да се радва на всеки ден. Докато това не стане аз ще стоя на ръба на тази дупка и ще се мъча да не падна, един ден като видя детето си пораснало и най-важното щастливо, ще се успокоя и ще се пусна по течението.
Да става каквото ще става, но до тогава, макар и притисната от обстоятелства, ще износя тежкия товар, който ми е отредила съдбата и ще се мъча да запазя човешкото, защото аз съм човек и искам да остана просто човек!
Всъщност незнам какво искам да кажа сега като го прочетох, но съм обидена на мъжът ми, обидена съм от безразличието му и сега съм в едно такова състояние, че незнам как да постъпя и написах това.
Исках да напиша нещо, да изразя какво мисля и какво чувствам в момента.
Вие сте на ход.
Виж целия пост
Поради много ситуации и натрупано напрежение написах нещо, което изпитвам нужда да споделя:
АЗ СЪМ ЧОВЕК, ПРОСТО ЧОВЕК!
Аз съм жена. Определям себе си като такава. Със своите емоции, мечти. Имам си желания и история, моя собствена. Но всеки ден животът ме среща с необикновени неща.
Аз съм жена, създадена за любов. Любов към спруга, любов към децата, любов към дома и към всичко което ми е близко. Създадена съм да давам нежност, да се грижа с внимание към хората, които обичам. Но искам и да получавам същото, защото човек не може само да дава, без да получава. Аз съм силна и понасям всичко. Той доста добре се възползва от това. Незнам съзнателно или не съзнателно той всеки ден хвърля върху мен обиди, с които ме наранява. Но не си дава сметка за това, защото аз не показвам признаци на обида. Това е в природата на мъжете и жените, ако жената обръща внимание на дребните детайли, то мъжа не. Отношението му е като към вещ, която му е даденост. Искам да му кажа, че не съм вещ, която да подхвърля насам на там. Обичах го, обичам го и се надявам и за напред да е така, но нещо се случва... Нещо в мен ме кара да се отдалечавам от тази обич, защото ще ми донесе само страдание. Колкото и сила да показвам, аз съм крехко женско същество, което всеки момент ще се пречупи, защото товара е огромен и тежък. Съвременната българска жена е способна да загърби себе си за да може другите да са добре. Изпитва нужда да се докаже пред мъжа, за да има равноправие между половете, но това е една война която никога няма да свърши. Аз съм се доказала пред себе си, това ми е достатъчно. Не търся ничие одобрение и признание, достатъчно ми е моето. Доказах пред себе си , че мога да се справя с всичко което ми поднесе живота към момента. Аз съм жена, със своите мисли и проблеми, със семейство, отговорна съм пред себе си най-напред, после пред семейството. Уважавам себе си и околните. Но за тази отговорност плащам висока цена. Цената за собственото си АЗ. Губя Аз-за за да има за другите. В един момент станах МАЙКА. Господ ме дари с дете. Тогава беше превратен момент в живота ми. Инстиктивно забравих за себе си и се отдадх изцяло на малкото създание, което без мен не би оцеляло, за да може да стане човек. Но много често хората пренебрегват този факт. Майката е свято същество, тя трябва да се пази и обгрижва, за да може тя от своя страна да се отдаде на детето, тук ролята на партньора е много голяма. Но някои мъже не си изиграват ролята, и нищо не може да ги оправдае в такъв момент. Той беше далеч, дори не подозираше как се чувствах, от какво имах нужда, НЕ БЕШЕ ДО МЕН, когато се роди синът ни, (само парадира на ляво и на дясно с 5 минутна сценка) , когато плачеше нощем или искаше внимание денем. Беше само физически до мен но той не изживя със мен бременноста, раждането, отглеждането на това дете. На мен ми се стори безразличен към това което ставаше със мен. Разбира се не съм егоист за да търся цялото му внимание, но не получих и частица от това което мисля, че заслужих. Извършваше някакви рутинни дейности, които не бяха същноста на нещата. Нямаше и представа какво преживях, бях сама – сама! Повече знаеше за приятелите си отколкото за мен и детето. Никога не бих забравила това и каквото и да прави сега, това е белег, който ще си остане там, дълбоко в сърцето и душата, и само от време на време ще напомня за себе си. Тази негова постъпка направи цепнатината. После с времето тази цепнатина се пропукваше все повече. С времето, с неволите, с отношенията, с думите, с лъжите цепнатината се превърна в дупка, която се простира широко и все повече се разпростира…. До къде незнам. Може би до там, че да мога да падна в нея и да се върши всичко.
„Човек се ражда сам във мъки, във мъки живее и сам в мъките си умира”
Аз направих своя избор в живота, точно за да не съм сама, но до сега не съм усетила, че имам някого до мене, на когото да споделя, какво мисля, какво искам, какво преживявам вътрешно, имам нужда да споделя, но…няма на кого… в мен бушува буря от чувства които искат да излязат и да се запътят към някого, но съм сама, сама съм! Тази самота убива, бавно…лека по лека.
Единствено ме крепи мисълта за моя син. Аз го създадох и аз съм длъжна да го отгледам, да го направя човек, способен да обича, да уважава, да цени малките неща и да се радва на всеки ден. Докато това не стане аз ще стоя на ръба на тази дупка и ще се мъча да не падна, един ден като видя детето си пораснало и най-важното щастливо, ще се успокоя и ще се пусна по течението.
Да става каквото ще става, но до тогава, макар и притисната от обстоятелства, ще износя тежкия товар, който ми е отредила съдбата и ще се мъча да запазя човешкото, защото аз съм човек и искам да остана просто човек!
Всъщност незнам какво искам да кажа сега като го прочетох, но съм обидена на мъжът ми, обидена съм от безразличието му и сега съм в едно такова състояние, че незнам как да постъпя и написах това.
Исках да напиша нещо, да изразя какво мисля и какво чувствам в момента.
Вие сте на ход.
извинявам се за невежеството си! 
и ми казва веднъж "Аз гледам, че непрекъснато переш и гладиш и си мислех, че много ти харесва." Моментално разпределих ангажиментите по къщата, пазаруването, изхвърлянето на боклука...