Притеснена съм!

  • 7 286
  • 114
# 90
Няма да се впускам в дълги разсъждения, защото защото повечето, което бих написала, вече е написано от crazy chick.

Ще нахвърлям само моите реакции, такива, каквито са били до сега:

- Когато детето ми е ударено, се грижа за неговото психическо и физическо състояние, последното нещо, което искам, е родителя на удрящия да се върти около мен  Naughty Нито искам извинения, нито бих приела помощ за закарване до където и да е. Дори не бих искала и да го чуя в следващите един-два дни. Тяхната работа е да се занимават със своето дете, за да не се повтори случката.

- Когато детето ми удари, поради причините по-горе, не се натрапвам на родителите, които и без това са достатъчно разтревожени, а работя по въпроса детето ми да осъзнае какво е направило, до какво може да доведе постъпката му, и защо е абсолютно неприемливо да прави така.

Размяната на любезности между родителите не виждам с какво помага. Аз се извинявам тогава, когато АЗ съм направила нещо. Когато детето ми е направило нещо неприемливо, се извинява то. Хич и не го разбирам този момент с извинението. Нито аз съм ударила, нито другият родител е ударен, за какво да се извинявам  newsm78


Това с извинението и "притеснената" майка ми изглежда малко повече като "Какво ще кажат хората?"... Ако майката е притеснена от поведението на детето си, ще го прибере, а няма да продължи да "прави добро впечатление на загрижена"  Crossing Arms
Виж целия пост
# 91
Прочетох, че детето нищо не разбрало от порицанието и е продължило да си играе. Това е, което прочетох Ити, а то ме навежда на мисълта, че от такова порицание смисъл няма. И възрастта, на която непрекъснато натъртваш не е оправдание за майката, която в реакциите си и притесненията си сякаш набляга повече на това да успокоява родителите на пострадалото дете, а не да покаже ефективно на своето, че така не се прави.

И затова и горе казах, че аз не бих държала толкова на извинението, колкото на опит да се гарантира невъзможността подобно нещо да се повтори. 
Виж целия пост
# 92
Ама защо така нападате майката?! Защо й се вменява вина? Това, че е пуснала темата означава, че е достатъчно притеснена и стресирана от случката. Което пък означава, че за две години не се е случвало подобно нещо, ако беше ежедневие синът й да удря децата по пощадките с камъни щеше да е друго. Аз пък съм сигурна, че повечето майки са изпадали в подобни ситуации, но никога с по-сериозни последици. Не казвайте, че децата ви не са блъскали, замеряли с пясък или удряли друго дете. Аз например, когато е имало подобен прецедент, съм хващала детето си и съм тръгвала от площадката, обяснявала съм, говорила съм и на следващите дни. Повече подобни случаи не е имало. Като се случи нещо такова (като в конкретния случей) и да пребиеш детето си тогава - нищо няма да направиш, най-много наистина да го стресираш и нараниш. Пък и това ще оправи ли положението? Другата майка ще се почуства ли отмъстена? Това са деца, първични са, реагират за части от секундата. Да пази Бог от тежки инциденти, но всички знаем, че такива са радко, за щастие. И едната и другата майка са реагирали адекватно. Enza, бих постъпила по същия начин.
Виж целия пост
# 93
Аз например, когато е имало подобен прецедент, съм хващала детето си и съм тръгвала от площадката, обяснявала съм, говорила съм и на следващите дни.


Enza, бих постъпила по същия начин.

 newsm78 Последно? Не си ли противоречиш? Тя е оставила детето да си доиграе, докато се посуети около майката на пострадалото дете  newsm78
Виж целия пост
# 94
Последно, бих постъпила по същия начин като Enza, що се отнася до поведението към другата жена. А това, което цитираш първо, е реакцията ми спрямо моето дете в дадена ситуация. А пък си и мисля, че Enza е постъпила по подобен начин с нейния син - тръгване от площадката, обяснения, говорене и т.н. Той е играел в минутата-две, докато не "се е суетяла", а се е опитала да помогне по някакъв начин.
Виж целия пост
# 95
Прочетох, че детето нищо не разбрало от порицанието и е продължило да си играе. Това е, което прочетох Ити, а то ме навежда на мисълта, че от такова порицание смисъл няма. И възрастта, на която непрекъснато натъртваш не е оправдание за майката, която в реакциите си и притесненията си сякаш набляга повече на това да успокоява родителите на пострадалото дете, а не да покаже ефективно на своето, че така не се прави.

И затова и горе казах, че аз не бих държала толкова на извинението, колкото на опит да се гарантира невъзможността подобно нещо да се повтори. 
Тъй значи, аз никъде не твърдя, че майката на пострадалото дете трябва да успокоява или пък да бъде успокоявана, въпреки че, от моя личен опит до момента, твърдя със стопроцентова сигурност, че паникьосването, вайкането и охкането са повече вредни в кризисни ситуации. Възрастта има огромно значение, що се отнася до ОСЪЗНАВАНЕТО на възможните последици от нечии действията. Или и ти смяташ, че трябва с един аршин да мерим действията на дете на година, на две, на пет, на седем, на седемнадесет? Затова родителите се стараят максимално да предпазват децата си, но понякога се случва дори при игра не с камъни, не с пръчки, с на пръв поглед безобидни предмети - да се удари някое дете в съседство, да се сбутат, заради нечия играчка, докато някой от родителите успее да се намеси - това става за секунди, но, разбира се, има родители, на които това не се е случвало и не може да се случи.

Освен това и двете майки не са оставили просто насилника (така по-добре ли е? - без възраст) да си играе необезпокоявано, драмата е, че авторката казва, че детето нищо не е разбрало. И според теб и още н-брой други потребители това, което е трябвало да предприемат двете майки, намесени в тази житейска ситуация, е задължително различно от направеното. Кои точно мерки следват? Кое ще накара пострадалия да се почувства овъзмезден? Защото ако и да бих се усъмнила, че скарването от майката е било наистина с подходящ тон и думи, то не се съмнявам, че другата майка, чието дете е пострадало, е била достатъчно експресивна.
Виж целия пост
# 96
Изпитвам известни съмнения, всъщност направо не вярвам, че съществуват в реалността тези "неплътни" форумски образи на деца, които никога не са ревали безутешно, не им се е случвало да посягат, общували са само с разбиращи себеподобни и никога и даже драскотина не са получили от или направили на друго същество.
Не знам на каква възраст са. По мои спомени в ученическите години в клас имаше най-много един-двама побойника. Майка ми твърди, че ние със сестра ми въобще не сме се били, но когато почне да разказва конкретни случки всъщност това й твърдение се опровергава -казва сестра ти проходи късно, защото ти я буташе като се изправи. После други подобни, които показват, че всъщност човек гради спомените си на преобладаващото поведение, а не на конкретни случки.
И аз като Ити смятам, че децата могат да се наранят от съвсем безобидни предмети. И в случая, когато  дете хване камък, опасността еднакво би трябвало да се прецени и от двете майки на играещи в близост деца. Много предмети са опасни от бита ни, децата все някога трябва да се запознават с тях. Синът ми и неговото най-близко приятелче дори са си играли с малки чукове, като им давахме да забиват пирони в пръстта. Децата ги държахме на прилично разстояние едно от друго. Смятам, че тази игра им развива моториката.
За сина ми учителите в детската градина казват, че е възможно най-неагресивното и сговорчиво дете. Твърдят го освен неговите две и още няколко, които заместваха едната, докато беше в отпуска. В същото време на него му се е случвало да удря, веднъж опасно и замахна с пръчка, съвсем неочаквано за мен, защото явно не му бях преценила достатъчно добре състоянието. Възможно е просто да има безгрешни родители, аз от позицията на непостъпваща всякога погледнато от всички позиции правилно майка, вероятно не мога да проумея, че има такива идеални образи.
Но за децата, честно, струва ми се дори обезпокоително да не са минали през разни периоди, в които не са се държали като добре прилягащи на обществото възрастни.
Виж целия пост
# 97
Тъй значи, аз никъде не твърдя, че майката на пострадалото дете трябва да успокоява или пък да бъде успокоявана, въпреки че, от моя личен опит до момента, твърдя със стопроцентова сигурност, че паникьосването, вайкането и охкането са повече вредни в кризисни ситуации. Възрастта има огромно значение, що се отнася до ОСЪЗНАВАНЕТО на възможните последици от нечии действията. Или и ти смяташ, че трябва с един аршин да мерим действията на дете на година, на две, на пет, на седем, на седемнадесет? Затова родителите се стараят максимално да предпазват децата си, но понякога се случва дори при игра не с камъни, не с пръчки, с на пръв поглед безобидни предмети - да се удари някое дете в съседство, да се сбутат, заради нечия играчка, докато някой от родителите успее да се намеси - това става за секунди, но, разбира се, има родители, на които това не се е случвало и не може да се случи.

Освен това и двете майки не са оставили просто насилника (така по-добре ли е? - без възраст) да си играе необезпокоявано, драмата е, че авторката казва, че детето нищо не е разбрало. И според теб и още н-брой други потребители това, което е трябвало да предприемат двете майки, намесени в тази житейска ситуация, е задължително различно от направеното. Кои точно мерки следват? Кое ще накара пострадалия да се почувства овъзмезден? Защото ако и да бих се усъмнила, че скарването от майката е било наистина с подходящ тон и думи, то не се съмнявам, че другата майка, чието дете е пострадало, е била достатъчно експресивна.

Ити, опасявам се, че разговорите с теб са наливане от пусто в празно. Ако прочетещ внимателно първия пост на притеснената майка, то няма как не забележиш, че акцентът там е поставен на притеснение възникнало в резултат от поведението на родителите на другото дете, тяхното нежелание да приемат помощ и извинения, а не на такова, възкикнало от липсата на разбиране на детето на авторката на деянието и последиците от него. Тя описва надълго и нашироко опитите си да се извини, да помогне, да ги търси в последствие, за да се осведоми за последиците от случката. Но не набляга толкова пространно на това какво е предприела, за да се опита нейното дете да осъзнае и разбере какво е направило и че така не бива.

И аз отново ще повторя, че е по-редно да насочи усилията си в друга посока. Нежеланието на майката на пострадалото дете да прояви съчувствие към терзанията на авторката не е равносилно на паника и вайкане задължително. Просто е бързала да помогне на детето си. И аз така постъпих навремето, когато моето дете пострада. Искаше се бърза реакция и последното, което ми трябваше тогава е мотаеща ми се в краката, досадно извиняваща ми се жена, чието неразбиращо и неосъзнаващо дете кротко си доиграва в пясъка. Няма компенсация за болката и страданието на детето ми. Но би ми подействало успокоително да знам, че другата майка е реагирала адекватно, взела си е поука от случаката и е направила всичко възможно детето й /на каквато и възраст да е/ да не повтори утре същото нещо. Това е същественото в случая.

Аз, лично, никъде не съм квалифицирала детето й като насилник. Мисля, ясно дадох да се разбере, че не виждам вина в детето, а че по-скоро очаквам друга реакция при майката. Защото можеше детето да не е на 2, а на 5, камъкът да не е 2х2х2, а 5х5х5, окото да не е леко разкървавено, а тежко разкървавено и т.н. Никъде не препоръчам и бой или физически наказания. Всяка майка сама преценява и знае как да постъпи със собственото си дете. Но цялата работа е, че авторката измества фокуса на усилията си. Добре, намерила сили да се извини - ОК. Чудесно! След това, обаче, няма смисъл да се продължава това преследване на родителите. Просто оттук нататък да внимава повече със своето дете. И да преглътне обидата от това, че отсрещната страна не може да й се нарадва на извиненията. Защото е разбираемо отсрещната страна да се е съсредоточила върху не много разкървавеното око.

И последно, не знам кой какви съмнения има, но аз в подобна ситуация с моите деца не съм изпадала. Т.е., никога не ми се е налагало да се извинявам от тяхно име за толкова години - нито на детската площадка, нито в ясли, нито в ДГ, нито сега в училище. Но на мен са ми се извинявали. Значи има начин. Просто на някого не му се иска да си го признае.
Виж целия пост
# 98
valerie  Именно. Това казах и аз по- рано. Не мога да се съглася само в частта с напълно неагресивните деца- има такива. При една част се дължи на темперамента, но при повечето е на смачканата възможност за агресия от какъвто и да е вид, което също не е особено полезно. Агресията трябва да се канализира, а не да се изкорени. Дори желанието да защитиш тезата си, да се наложиш в работата или да спечелиш състезание имат общо с въпросните агресивни импулси. Затова те не бива да бъдат изкоренени, а да добият социално приемлив и полезен вид. Мое мнение, разбира се.
Виж целия пост
# 99
...можеше детето да не е на 2, а на 5, камъкът да не е 2х2х2, а 5х5х5, окото да не е леко разкървавено, а тежко разкървавено и т.н. Никъде не препоръчам и бой или физически наказания. Всяка майка сама преценява и знае как да постъпи със собственото си дете. Но цялата работа е, че авторката измества фокуса на усилията си. Добре, намерила сили да се извини - ОК. Чудесно! След това, обаче, няма смисъл да се продължава това преследване на родителите. Просто оттук нататък да внимава повече със своето дете. И да преглътне обидата от това, че отсрещната страна не може да й се нарадва на извиненията. Защото е разбираемо отсрещната страна да се е съсредоточила върху не много разкървавеното око.

И последно, не знам кой какви съмнения има, но аз в подобна ситуация с моите деца не съм изпадала. Т.е., никога не ми се е налагало да се извинявам от тяхно име за толкова години - нито на детската площадка, нито в ясли, нито в ДГ, нито сега в училище. Но на мен са ми се извинявали. Значи има начин. Просто на някого не му се иска да си го признае.
Можеше, всичко можеше. Затова човек се кръсти да не му идва голяма беда до главата. Защото е повече от ясно (струва ми се на мен, естествено), че има неща, които за съжаление не мога да предвидя, предотвратя и от които съответно да предпазя себе си или детето си.

Авторката е направила, каквото е счела за необходимо. Обаче не всички смятат, че е достатъчно. В предишния си пост съм написала каквото мисля за успокояваната и успокояващата. Аз не слагам фокуса върху това, затова и не го обсъждам или го коментирам съвсем накратко. Фокусирам се върху въпроса - ако това, което конкретно е направено, считате, че е недостатъчно, то кое именно действие и поведение смятате, че ще е достатъчно? Ако е това, което всяка майка е преценила, значи няма всъщност противоречие, а просто вътрешна неудовлетвореност в стил "на чужд гръб и сто тояги са малко".

Защото, ако това наистина е най-важното:
Но считам за много по-важно да обяснят на децата си какво следва да се прави или не следва да се прави по време на игра или конфликт, отколкото да обясняват на мен колко неловко или виновни се чувстват.
то авторката го е направила:
След тази случка прибрах естествено детето.Скарах му се на място, ударих го ръчичката, не знам какво друго бих могла да направя , да го набия ли.

И последно, тъй като разговор наистина е невъзможен, когато се пропуска и да се прочете, и да се отговори на зададените въпроси и аз преставам да наливам от пусто в празно - аз не смятам, че човешкото отношение да се обадиш да попиташ някой как е, е преследване. Доколкото разбирам и майката на пострадалото дете не го намира за такова. Това ме радва, защото такова поведение оценявам като зряло.
Виж целия пост
# 100
При една част се дължи на темперамента, но при повечето е на смачканата възможност за агресия от какъвто и да е вид, което също не е особено полезно. Агресията трябва да се канализира, а не да се изкорени

Това означава ли, че считаш агресията за нормална и неразривна част от детското и изобщо човешкото поведение?  Rolling Eyes Прави ми впечатление, че тази прословута агресия непрекъснато се коментира из форума като нещо, което сякаш е вградено в хората по рождение... Агресията е реакция на лъжата, на страха от изоставяне, на чувството за наранено его или собственически инстинкт; гневът е естествен резултат от погрешно изградени мисловни и поведенчески модели.

Ако едно дете отрано е научено, че не притежава нищо, то няма как да се гневи и тръшка, когато друг посегне към вещите му. Ако е научено, че мама и татко не са машини за задоволяване на щения и капризи, не би се влачило истерично в магазина за пакет бонбони. Ако още преди да проходи не е изоставено в чужда среда, пълна с непознати, не би изразявало страха и самотата си с гняв. Ако никога не е лъгано, ако никога не е подценявано и никога не е умствено ограничавано, то няма повод да бъде агресивно. Простичко е. Защо да канализираш и изкореняваш нещо, което съвсем лесно може да бъде изначално избегнато?
Виж целия пост
# 101
Забравяте се вече.
Кажете кое нормално (не на ССФ) двегодишно дете ще разбере от една-единствена случка причинно-следствената връзка "мятам камък" и "другия го боли"? Освен ако самото дете не е ударено, ама някои и в този случай не схващат от първия път...
Не можете да ме убедите, че в този форум сме се събрали само майки на удряни деца, в никакъв случай на удрящи.
Една се появи да сподели, че детето и е ударило, на всичко отгоре се е и притеснила за другото дете, вместо да го набеди, че е предизвикало нейното или че само се е нахендрило на камъка и вие я изядохте.

Из също мисля така. 
Айде спрете се вече да нападате жената.Погледнете първо собствените си деца и след това съдете другите. Нищо не е станало,малкия дявол е било.Жената му е обяснила на детето. А може би трябваше да го шамароса едно хубаво че да не знае какво е сторило  ooooh!.  Белите междодругото стават точно тогава,когато си се вгледал толкова упорито в евентулани опасности.   Моето дете до сега не е удряло,само е изсипвало пясък в гърба на друго дете. Отстраних го на страна и му обясних съвсем човешки какво защо не е редно да се прави това. Каво требваше да направя според вас???  Да го заровя в пясъка за назидание ли?? 
Естествено,че на майката на пострадалото дете ще и е много криво и ужасно притеснето. Била съм в това положение и знаете ли какво е нещото което в последствие след случката си дадох сметка,че майката на детето,което блъсна моето от собственото му моторче,дори не стана от скамейката. ТОВА мили дами е ужасното,че тя дори не реагира,тя едва ли не ми се изсмя,че правя от мухата слон,като успокоявам безутешно ревещото ми и ужулено по ръцете и нослето детенце!  #2gunfire  Та към такива майки трябва да насочите упреците си.
Виж целия пост
# 102
При една част се дължи на темперамента, но при повечето е на смачканата възможност за агресия от какъвто и да е вид, което също не е особено полезно. Агресията трябва да се канализира, а не да се изкорени

Това означава ли, че считаш агресията за нормална и неразривна част от детското и изобщо човешкото поведение?  Rolling Eyes Прави ми впечатление, че тази прословута агресия непрекъснато се коментира из форума като нещо, което сякаш е вградено в хората по рождение... Агресията е реакция на лъжата, на страха от изоставяне, на чувството за наранено его или собственически инстинкт; гневът е естествен резултат от погрешно изградени мисловни и поведенчески модели.

Агресията е плод на нещата, които казваш при възрастните, а при децата е плод на същото, на което е плод при останалите животни- на желанието да оцелееш, да се наложиш. И да, вградена е по рождение, но не е непременно нещо лошо. Желанието ти да докажеш тезата си тук също е с корен в импулсите, които пораждат агресията при децата, но в случая е положителна и формата е приемлива. Става ли ясно какво искам да кажа?
Гневът и въпросната агресия не винаги имат общо, еле пък при децата. При децата, имам предвид тези до 2- 3 годишна възраст, импулсите, били агресивни или свързани с други нужди са по- слабо управляеми. Като родители, чрез един или друг метод ние им показваме как да ги контролират, тренираме ги да отлагат, да изчакват. По същото време съзрява и мозъчната кора и с просто око се вижда, че бебе на месец трябва да яде веднага щом огладнее, а дете на 2 години може да изчака /не безкрайно дълго, а и зависи дали някой е подпомагал това му умение/. Лично за мен, едно прекалено смачкване на детето в този период създава опасност то да стане прекалено пасивно. Т.е. идеята е да се спре физическата агресия, а не желанието за изява. При децата, за разлика от възрастните, много различни желания и намерения имат сходни резултати, защото децата имат малко поле на действие, но с времето нещата добиват по- ясен за всички вид.

 
Ако едно дете отрано е научено, че не притежава нищо, то няма как да се гневи и тръшка, когато друг посегне към вещите му. Ако е научено, че мама и татко не са машини за задоволяване на щения и капризи, не би се влачило истерично в магазина за пакет бонбони. Ако още преди да проходи не е изоставено в чужда среда, пълна с непознати, не би изразявало страха и самотата си с гняв. Ако никога не е лъгано, ако никога не е подценявано и никога не е умствено ограничавано, то няма повод да бъде агресивно. Простичко е. Защо да канализираш и изкореняваш нещо, което съвсем лесно може да бъде изначално избегнато?

Фазата на позитивната агресия при малките деца е естествен етап от развитието. Това не означава, че детето трябва да бъде галено с перце и мама и татко да изразяват радостта си от тези прояви. Напротив, в този момент родителите следва да са коректив и недвусмислено да покажат на детето, че физическата агресия е неприемлива и недопустима. Едни могат да го направят с отстраняване и подходящ строг, но неагресивен тон, други с шамари, трети с наказания. Последните два варианта не ми допадат, даже ми се гади от тях, но признавам, че са по- добри от никаква реакция- нещо, което наблюдавам най- често по паркове и градинки.
в същото време на детето трябва да бъде оставена врата да не бъде пасивно, да усвоява територия по други начини.
Колкото до гнева за не говорещите не виждам защо да бъдат спирани да пищят колкото си искат, а за говорещите вече има алтернатива- да кажат с думи колко са ядосани.
по отношение на превенцията- фазата свързана с агресията е факт, но щом се види, че детето е в нея е по- добре родителите да ограничат поводите за гняв, които изброяваш, да не позволяват гледането на много телевизия, да увеличат разходките и да дават пример на по- сдържано поведение, да бъдат по мили с останалите хора и тн.

Съжалявам за дългият пост, но с теб водим този разговор вече в прекалено много теми, а все не успявам да ти обясня какво имам предвид. дано този път да съм успяла. /Не целя да се съгласиш с мен, а само да успея да обясня надскачайки шаблоните през, които обичайно се пречупва казаното /
Виж целия пост
# 103
Бояна, бих желала да се съглася с теб, но не мога, защото в повечето случаи не разбирам какво пишеш. Проблемът вероятно е в мен, тъй като текстът ти изглежда научен и добре обоснован. Нямам представа за каква позитивна агресия иде реч и за какви естествени етапи; това, което знам е, че не съществува обезателност от детски писъци, хапане, тръшкане и прочее, а другото, което знам е, че да се смятат тези прояви за нормални и природни, а тихите възпитани деца - за потиснати, е една от най-фундаменталните заблуди, от които може да страда човек, пък ако ще и в Библията да пише обратното.

P.S. Като цяло обаче не се изживявам като твоя опозиция, както ми се струва, че смяташ.  Grinning
Виж целия пост
# 104
това, което знам е, че не съществува обезателност от детски писъци, хапане, тръшкане и прочее, а другото, което знам е, че да се смятат тези прояви за нормални и природни, а тихите възпитани деца - за потиснати, е една от най-фундаменталните заблуди, от които може да страда човек, пък ако ще и в Библията да пише обратното.
Не съм Бояна, но да си кажа и аз Laughing Никой не казва, че съществува обезателност да се прояви изчерпателно тази подребда от състояния при всяко дете. По-скоро изпитвам съмнения, че има дете, което никога не е се е изнервяло, не е изпитвало определени чувства, не е посягало към друг човек. Не вярвам, защото не съм виждала  Simple Smile
И ако за теб силен детски рев е неприемлив, за друг по-страшно и изнервящо би могло да бъде продължително тихо ридаене или мълчание при кротко дете. Изключвам вероятността децата от раждането да изявяват чувствата си така, че всички останали да са доволни.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия