Бременни след аборт заради тежки малформации - елате да треперим поне заедно!

Не съм написала , че декември направих аборт след кат потвърдиха на 3 места резултатите.

Kakii, все едно разказваш моята история!!! Мен ме посъветваха да си пусна кариотип и MTHFR. Писах ти на лични,ако може да те питам няколко неща.

Здравейте момичета,
не ме бива много по писането, затова накратко. Аборт  по медицински причини- диагноза тризомия 18, две амниоцентези, родих първото си дете на 42 години.
Ако мога да съм полезна с нещо, моля пишете ми.
Поздрави и много кураж.

Да ти е живо и здраво детенце! Сега колко е голямо?

Всичко написано се случи последните пет години. Имам бебе на шест месеца.

Аз не вярвам, че времето лекува болката. То просто те отдалечава от момента на загубата и ангажира вниманието ти с други неща, но не лекува. Мина година и два месеца откакто загубих бебето си в 21г.с. По-назад в темата подробно съм описала случая си. Днес съм в 34г.с. Мислите ли, че вече не ме боли за първото загубено детенце? Напротив болката си е още там, където винаги е била. И още плача, и още тъжа и адски се страхувам. Вместо да се радвам, че съдбата ми даде втори шанс, аз не спирам да се тревожа. Ходих и на 3-те ФМ, правих и БХС. И колкото и резултатите да показват, че ще имам здраво момиченце аз не мога да се успокоя. Една такава загуба толкова дълбоко те разтърсва, че никога не мижеш да забравиш, да се примириш и да си същия човек. Да, силни сме, не подозираме даже, колко сме силни. Изправяме се и продължаваме. Най-важното е никога да не се отказваме. А болката, тя ще си остане, винаги ще ни напомня загубата. Няма да забравя момиченцето, което загубих никога, докато съм жива. Дано поне този път Господ (ако изобщо го има) се смили над мен и опази дъщеричката ми! Моля се само за едно - да родя живо и здраво детето си. Толкова много ли искам?!?!

Eliks 86,
Напълно си права,болката не се лекува,тя си остава там някъде дълбоко в нас.Тъгата те обзема и минава,а болката остава.Вече не се сещам всеки ден за преживяното,не плача толкова много,но това неозначава,че съм забравила.Случилото се остави един белег в нашия живот,а колко много исках да не беше.Като върна лентата назад,болката става все по-голяма,опитвам се да не мисля,но не се получава.Видя ли някое бебче,веднага си казвам,че скоро и аз трябваше да гушкам едно такова,а сълзите напират ли напират.Момичета белегът остава,но животът продължава.Дано всяка една изстрадала душа се излекува някой ден,а лекарството е едно малко живо и здраво същество.
Успех.

Момичета днес ми е много тъжно и плачливо,тези спомени са били много болезнени.😢

Mary, аз бях така - навън грее слънце, хората са усмихнати, а на мен ми се плаче! Бях намразила топлите дни, харесваше ми да е мрачно и студено - каквото беше в душата ми. Рано ти е още да се съвземеш напълно, но и това ще стане, колкото и да не ти се вярва. Плачи, миличка, отдай се на емоциите, така се освобождаваш от тях. Аз и сега си поплаквам! Хубавото е, че не си сама. От мен 

Kalimbi1,
Благодаря за подкрепата и разбирането.Нашите съдби са все едно една,и двете имаме момченца и двете сме загубили по една и съща причина бебетата си.И нашите ген.изследвания сочат само и единствено към случайността.Няма причина,не е било наследствено просто случайност-хромозомна грешка.Дано и ние като вас в бъдеще се зарадваме на живо и здраво бебе.За сега ще изчакаме,а после каквото е рекъл Господ.И аз те прегръщам.

Включвам се в тази тема, която на мен беше много полезна в изминалите седмици, за да бъда на свой ред полезна на някоя друга жена в моето нелеко положение.
На 39г. съм и имам едно здраво дете на 9г. Трудно се реших на второ детенце и това е едно от нещата, за които се обвинявам. Получи се от първия път. Радостта ми беше голяма. Но още в 4г.с прокървих. До миналата седмица спираше два пъти за по няколко дни само с инжекции папаверин. Приемах Дуфастон, Утрогестан, а за постоянните контракции 6 таблетки дневно Но-шпа.
 В 13г.с ме приеха в болница, поради отлепване на плодното сакче. Както слагах вечеря на детето, за секунди дрехите ми се напоиха с кръв до коленете и реших, че го загубих. Но тогава го спасихме. На снимката, която ми дадоха при изписването ясно си личи проблема, но никой не ми каза нищо. Питам се защо....Можеше всичко да приключи още тогава.
Чувствах се безкрайно изтощена, задъхвах се от едно движение, отслабнах много, въпреки, че се хранех и все по-ясно осъзнавах, че няма да успея да стигна до края. Но усещах детенцето ми как пърха в мен последните седмици и му говорех колко е желано и обичано.
    При преглед в края на 14г.с, моят гинеколог забеляза оток около телцето на бебето и ме изпрати веднага на фетална морфология. Установи се фетален хидропс с размер 11,3мм в най-широката част около врата и гърба. Казаха ми, че обикновено се дължи на хромозомни нарушения, най-лекото, от което е Синдром на Даун. Други маркери за увреждане нямаше. Колкото и да бях подготвена от всичко, което се случваше до този момент, бях съсипана.  Препоръката беше за амниоцентеза, за каквато и без това имах запазен час/бях решила, че от БХС смисъл няма, поради възрастта ми/.
Чаках, броях дните и четях жадно всичко по темата само за един лъч надежда. Има много информация в интернет, както и форум на родители, преживели тази прогноза. Не намерих установена зависимост от възрастта на жената. Разбрах, че са възможни и много други причини- имунни, анемия на плода, парва вирус, сърдечни и скелетни малформации и др. На плода се правят изследвания, прелива се кръв, но...вероятността да се редуцира сам отокът е нищожна, а да се роди здраво детенце на термин е още по-малка. Състоянието е опасно и за майката, която често развива огледални симптоми. Отделно, тази течност под кожата притиска органите на детенцето и има опасност да не се развиват нормално. Точна статистика няма, защото майките биват съветвани да прекъснат бременността. Намерих все пак някакви проценти, вероятно хипотетични- 50% за хромозомни нарушения, 40% за малформации и 10% за здрав плод. Вече бях по-спокойна, защото бях информирана. И когато дойде момента за амниоцентеза, не бях изненадана от съвета на лекаря, че направо препоръчва аборт по медицински показания.
Взех най-тежкото решение в живота си. Цялата ми същност на майка крещеше да не го правя. Разумът надделя над чувствата. В началото на 17г.с постъпих за прекъсване на тази така желана и пазена бременност в болницата, в която щях да раждам. Моят съвет към всички е, да проучат внимателно здравното заведение и да задават въпроси за процедурата. Аз държах на епидурална упойка, защото изпитанието е толкова тежко, че имаме пълното право в 21 век да бъдем адекватно обезболени.Очаквах добро отношение, защото емоционалната травма е голяма и не мисля, че с нещо съм заслужила да ме третират зле. От санитарките до лекарите, всички бяха изключително мили и направиха преживяното почти поносимо.
Поставиха ми рано сутринта таблетка, която да предизвика раждането и прогнозите на дежурния лекар бяха за минимум 16 часа продължителност. Но аз знаех, че моят организъм се опитва да махне плода и няма да му отнеме много време. Таблетката само му помогна. След час вече имах регулярни контракции, които бяха търпими. Аз разбрах точния момент, в който детето си отиде, но за това не ми се пише, защото бях истински ужасена и страданието ми е голямо. В някои държави с инжекция спират сърцето и това се счита за по-хуманно. Не знам....
Жестоките болки започнаха след още 3 часа. Помолиха ме да потърпя още преди упойката и аз се свих в леглото и само плачех. Толкова не ме е боляло при първото ми раждане, което беше 12 часа. Контракциите се застъпваха и не ми даваха да си поема дъх и за минута. Анестезиологът чакаше в стаята и час по-късно ми постави епидуралната упойка. В момента, в който тя подейства, аз се отпуснах, водите изтекоха и ме заведоха в операционна зала. С пълна упойка са извадили детенцето и плацентата. Бях будна след минути и поисках да го видя. Беше мъничко като кукла и много красиво, но...болничко. Физически не ме болеше много, но душата ми виеше от мъка.
    Всичко приключи за 5 часа. В болницата бях 3 дни. Не поисках генетични изследвания. При едно здраво дете, лекарите са единодушни, че ако е това, то е случайно събитие и ще даде отговор само за конкретната бременност.
Когато се върнах в къщи, разказах на съпруга за детето му. Не го бях виждала да плаче до този момент. Но сълзите не ни помагат. Загубата е огромна.
Не смея да говоря за друга бременност, макар, че искам и знам, че само това ще ме утеши поне малко. Нужна ми е смелост.
Не искам да се връщам на работа, да излизам от къщи и да срещам хора. Не искам да ми казват, че времето лекува. Това е голяма лъжа.

Katrin_L,
Искам да ти кажа толкова много неща,ще започна с това,че страшно много съжалявам,и разбирам болката ти,защото ако си чела публикациите ми,ще разбереш,че ние може да се припознаем една с друга.Няма да ти разказвам какво беше с мен,вече съм го правила,можеш да го прочетеш.Искам да ти кажа,че времето не лекува раната,то просто я отдалечава от нас.Ние също видяхме нашето слънчице и то се е запечатало там някъде в нашето съзнание,и ще остане там завинаги.Минахме през голямо изпитание,но не сме се отказали,не се отказвай и ти.Бъдете много сплотени със съпругът ти,подкрепяйте се,и не се отказвайте.И ние заслужаваме да гушнем някой ден по още едно живо и здраво бебче.Бъди много силна мила,но не позволявай на мъката да те завладее изцяло,все пак имаш на кого да дадеш цялата си любов,нека се грижим за тези прекрасни деца,които имаме ,тайничко да плачем за загубените и да се молим за едно щастливо бъдеще.Пиши ако имаш нужда,насреща съм винаги.

Задравейте, видях че пишете историите си. Който много приличат на моята. Съжалявам за кошмара и се надявам никога повече да не се повтаря.
 Аз съм на 25. Но всичко стана миналата година. Началото на февруари почнахме да работи за бебече, стана веднага. Бях невероятно щастлива, растеше добре, имах лека и безпроблемна бременност. До края на 11 седмица когато ми правиха БХС. Вратлето беше по дебело, не знаех какаво значи това, но бях щастлива два часа я гледах как мърда,рита,смуче пръст. Почувствах се невероятно. На 30 април излезна резултата и кошмара почна имах 1/35 за даун. Лекарката ме прати на хорионна биопсия, зверски болезнена процедура, с много рев, ужас и чакане. Празниците, 6 почивни дни, никога до тогава не съм мислила че ще ми се сторят толкова безкрайни, четях за хора с резултати и по добри и по лоши и здрави бебета, надявах се...Но резултата не идваше на 10 ден им звъннах не били готови. Казаха, че е момиче и няма Даун. Радоста ми беше безкрайна, бях сигурна, че всичко мина и е наред. Съботата и неделята празнувахме и правихме планове и планове..и във вторник се обади една груба безразлична жена и ми обясни, че детето 99% е болно от три Х хромозоми и има 1% шанс само плацентата да е болна. Рев, ужас,стрес,истерия всичко на куп. Въпреки, че грубата лелка каза аборт, аз се вкопчих в този 1% като одавник. Молих се, четях, имаше по един успех на хилядии болни, но аз се надявах. Правих амнио в 16 седмица , но до 19 нямаше нищо. Накрая отидох в болницата и един смеше господин, усмихнат и нахилен с весел глас ми обясни какъв феноменален казос съм, а аз умирах отвътре, че искам да съм от скучните дето имат здрави бебета и се тормозят колко ще качат и дали ще им се нацепи корема. Но нахиления господим с най-голямата си усмивка ми сервира, че детенцето ми е болно. И правим аборт. Последва най-дългата седмица в живота ми. Не исках да правя аборт, исках си детето...но когато и мажът ми каза, че според него е по добре,нямах избор.  Цяла седмица лежах в болница, на хапчета, системи и всякакави други машини за изтезания с идеята да направя аборт, а аз се молих да не стане да го запазя. Парадокса беше, че бях в отделението за задаржане, имаше 20 жени с нестабилна бременност, а моята беше толкова здрава, че ме прекараха през ада за да я разклатят.
Мина много време, но и сега си рева. Трудно ми е да ходя по улицата, да гледам деца, да разбера, че някой е родил, не че не се радвам за тях, радвам се. Просто искам и моето момиченце да беше тук

Съжалявам ако е несвързано, или съм ви натоварила, много ми е трудно да говоря за това...

Ейприл, много съжалявам за случилото се с теб.
Нас не ни натоварваш, защото ние познаваме и чувстваме твоята болка. Разтоварваш себе си.
Бъди силна, а ти си...взела си най-тежкото решение в живота си. Ще има щастие за нас.
Мери, благодаря ти за милите думи. Стоплиха ме.

Ейп,
Не си ни натоварила,в това може да си сигурна.Ние добре познаваме болката ти,и най-добре разбираме загубата ти.Споделяй когато имаш нужда,тук аз лично намерих много сродни души,който ме подкрепиха,успокойха и най-вече разбраха.
Всеки път когато влизам в тази тема сърцето ми се свива,когато видя някой нов записал се с болката си.А колко се надявам да няма повече такива,но уви.Нищо независи от нас.И другото,което много ме натъжава,че много млади майки се записват с лоши резултати.
Пожелавам много успех на всички мами и бъдете силни.Не се отказвайте от мечтите си.