отчайващо много искам дете!

Към авторката, не прочетох да са ти дали такъв съвет - поговори открито с него за неговите страхове. Нека ти каже от какво точно се притеснява, от какво се страхува, за да разбереш дали наистина иска дете, но го възпират конкретни страхове или просто си търси оправдание чрез предполагаемите страхове, а всъщност да не иска дете. Това трябва да изясните. Ако го иска, то тогава му обясни, че никога НЯМА да дойде подходящ момент за започване на бебеправенето. Просто решавате и започвате. Ако чакате някога да имате всичко - стабилна работа и финанси, жилище, кола и прочие, ще има да си чакате кой знае колко. Успех!

Към 0тчаяна   , те момичетата вече всичко са ти казали , останалото зависи от вас , но аз все си мисля
че е много егоистично той изобщо да не се опитва да стигнете до едно мнение и да те разбере , все пак не може все
жените да проявяват разбиране   
искрено се надявам да успееш да му влееш акъл и всичко да се нареди 

Към авторката,
Здравей Доколкото прочетох момичетата са си казали мненията си и се надявам да са ти помогнали с нещо. Аз само мога да допълня, че детето е свързващото звено м/у мъжът и жената. Създаването на семейство е голяма отговорност.Направих си извода, че той не е готов за това. Съвет от мен - не си губи времето, то за нас жените е много важно. Аз съм на 36 щастливо омъжена от 5г., но все още нямам деца. Сега се борим с мъжът ми за това да има детски глъч в къщи и за сега ни е много трудно, но се надяваме тази "идилия" да има щастлив край. Загубих 9 години от живота си заради един така несигурен мъж в себе си. Не го прави и ти.. Успех   :bouque

Откъде възкръснахте тази тема,авторката не е влизала повече от 2 месеца.......а темата е от м.7......

И какво от това?!?!
Не е заключена темата, не е в архива. На някой друг може да му е полезна. Нали за това е форума.

Не скачай,молим, НИЩО не е че някой е писал в стара тема, много ясно че може да е полезна на друг НО последните мнения се обръщат към авторката,която е факт че не посещава форума от месеци! Не е нужно темите да се заключват....
Съветите са прекрасни към Отчаяна и момичетата са много мили...

Не съм скочила. Нямам навика да споря по форумите.

Аз самата си имам разните там желания, страхове и т.н. подобни теми са ми полезни. Радвам се, че не са я заключили...
Освен това страшно много жени имат този проблем и чакат мъжете им да се осъзнаят за това или онова, но не става!

Аз също мисля, че има много други Отчаяни момичета и тази тема може да им е полезна. С риск да не ме разберете и да се възмутите от това, което ще ви кажа искам да ви покажа и друга гледна точка.

Аз и моят приятел сме заедно от деца, но чак преди няколко месеца почнахме да правим опити за дете. Аз скоро ще стана на 32, а той е на 39. Винаги съм си мислела, че искам някой ден да бъда добра майка, но ми беше много много далечно. До преди 1 година направо казвах, че не искам деца, докато не почувствам, че го искам, защото не искам да съм майка, ако не съм готова за това, защото искам когато стана майка да съм много добра майка, а не просто майка.
Да, финансовата страна и всякакво друго материално обезпечение беше съществена причина за неготовността ми, но имаше и нещо друго - чувствах егоизъм, представях си, че би било ужасно да ставам и в почивните дни в 6-7, вместо както сега в 12ч., че след работа няма да мога инцидентно да изляза с колеги на по биричка, защото трябва да бързам да взема детето от детска градина .... и такива подобни. Колкото повече роднини и приятели ме притискаха с подмятания какво чакаме, толкова повече се дърпах и не го исках. Дори обяснявах, че това дали да имаш деца е много личен избор и, че обществото не е право да го изисква от всички хора.
Той узря много по-рано от мен. Искаше го много, но преглъщаше стоически моето категорично "рано е, не съм готова", чака ме над 3-4 години докато узрея и аз. Обича ме много и никога не ме е обвинявал. Страх ме е, че заради отлагането сега сигурно ще е много трудно. Съжалявам, че не ми е дошъл акъла по-рано, виждам всичките минуси на късното майчинство (и бащинство), но на сила хубост не става. А сега го искам с цялото си сърце и знам, че ако стане,.... не когато стане, ще обичам това дете много и то ще е истински желано, а няма да е само изпълняване на дълга към обществото и спазване на традициите. Ще има двама родители, които много се обичат и обичат много него, ... мисля, че това е добра предпоставка да бъде щастливо!

Лейди, да ти кажа все едно чета себе си в твоя пост. Само дето съм на 24, а мъжа ми е на 32. Той е по - голям и е нолмално - доста по - узрял за тази идея от мен. Не само това ами и аз съм в поицията на тормозената с постоянно опяване! (Роднините - също! приказват ама на тях - пълен игнор)
Това със страховете за свободата и спокойствието го живея и аз... но пък си мисля друго.

Животът на една жена не свършва с раждането. Те се гледат най - трудно докато са малки, защото чисто физически отнемат мноооого време (това съм го видяла лично с очите си). Като порастнат децата стават все по - самостоятелни. Ако бъда млада майка (Дай Боже като решим да го правим да стане бързо!) в 30-те си години ще мога да се радвам на живота без да съм затрупана с пелени и повръщано (сигурна съм, че няма да искам детето ми да пораства, но това не зависи от моето желание и то ще тръгне по своя път...). Моята майка е млада, на 45 години, сега като съм женена има време да се развива в професията си и да се забавляват с баща ми както си поискат, хич не се съобразяват с нас... (в някои моменти се чудя коя е майката, коя е дъщерята, но... и тя има право на свой личен живот)...

От днешна гледна точка ми се иска да го бях пожелала преди 5 години например, но тогава имах други приоритети:

- исках първо кариера
- после дом - ремонтиран, обзаведен, обезопасен.....
- достатъчно пари в банкова сметка
- после екскурзии, купони......

Докато се грижех за първото и второто и само си мечтаех за четвъртото, то вече спря да ме вълнува. Третото направо го прескачам, защото отдавна се убедих, че колкото повече имаш, толкова повече харчиш. Още веднъж казвам, съжалявам, че не ми дойде акъл по-рано, но сега поне знам, че бих се радвала на детето си, бих му се посветила изцяло (нямам предвид чак да гу задушавам) и за нищо на света не бих съжалявала, че понеже имам бебе ще изпусна някой купон или екскурзия.

Темата е стара но да се включа и аз на 31 години съм мъжът ми също резултатът е в линийката Познаваме се от както се помним, миналата година се оженихме по настояване на съпругът ми.Аз си бях женена за неко и без халка все пак преди един месец станаха 10 години заедно под един покрив, както се казва това си е един дълъг брак За дете винаги сме говорили но никога сериозно от моя страна."Искаш ли бебе искам ама не сега". Майка ми ме е родила на 21, имала съм млада майка, да кажа че сме се разбирали много не е така, тя ходеше на работа на смени нямаше я доста време после се грижеше за баба и някак не разбрах че имам приятел до себе си, а просто майка.Един ден взех решение че НИКОГА НЯМА ДА СЪМ ПРОСТО МАЙКА. И не бях готова за това дълго време.Смятам че съпругът ми "узакони връзката ни" в името на моето решение.После дойдоха и проблемите бебто не идваше работим по въпроса около година преди сватбата. Аз пак мълча, че има проблем и се боря с вятърни мелници накрая с половин уста признах, че има проблем и съм се записала на лекар.Той плътно с мен аз на изследвания и той така, за щастие нещата се решиха само за три месеца и сега чакам да гушна детето си. Готова съм за това дете и го искам с цялото си съзнание но не съжалявам за решението си да отложа.Ако се беше случило "случайно" щях да съм толкова притисната и уплашена, че едва ли щях да съм по-различна майка.Едно дете трябва да се иска и от двамата родители в противен случай едвали ще се получат нещата

Ммм, това е много интересно. Щото аз от един момент нататък майка ми я имам за приятел и много здрава основа (е, заедно с баща ми, но той все пак е мъж). Тя също няма време много за мен (то и аз за нея намам) обаче никога не е била просто майка. Толкова много сме се карали и толкова много сме се обичали, и толкова много се е опитвала да ме възпита, и толкова много лично пространство ми е оставяла, че просто не знам как го е правила. Моята най-близко приятелка също е така с майка си и нейната майка е на същите години.

Аз искам да бъда от можещите всичко майки. От моята не съм чувала никога "не мога"... И искам детето ми да има вълшебно детство като моето (то... не е било особено вълшебно, но аз чак сега го озъснавам и помня само хубавото).

Давам се сметка, че майка ми е била ДЕТЕ като ме е родила на 22... а баща ми още повече с неговите 25-6 години тогава. На моменти се чудя как съм оцеляла и се чудя в моите ръце как бебе ще оцелее...

Винаги съм била по-близка с баща ми, не че ми е угаждал но просто ме е разбирал, докъто тя не търпеше възражения винаги изнервена и бързаща, после се посвети на последните две години от живота на баба (не казвам че човек не трябва да се грижи за родителите си просто тя не позволи на брат си и на дядо да и помогнат) и когато товара беше паднал тя се върна в къщи като майка само че аз бях на 15 и се бях научила да се справям сама на 18 ме приеха студентка и после мъжа ми беше целият ми свят.
После кариера, собствен дом и през това време непрекъснати подмятания "За кога чакаш, толкова ли не можете да си родите едно дете виж другите..."-донякъде това е естествен отпор на нейното мнение, който само подсилва несигурността ми. Та мисълта ми е че човек достига в един момент сам за себе си до това много лично решение да стане родител. Сега съм на 31 и съм уверена в решенията си, знам как да подходя в различни ситуаци спряма детето ми. Това че не съм искала деца в даден момент от живота ми не значи че не обичам децата, имам племенница на 5 и съм я възприемала като мое дете вълнувала съм се истински за проблемите, гледала съм я, приятелите ни също имат деца и близнаци и палави момченца-отсявала съм неща които ми допадат и такива които не ми харесват.Подсъзнателно сам вземала опит и сега просто излиза в съзнанието ми в нужния момент. Твърдо стоя обаче зад мнението си че човек не трябва да взема такова решение под натиск независимо дале е на партньор или на обществен дълг.

За щастие поне нашите никакви подмятания на тема деца не правят.
Но пък имам позната, която всеки път като се ведем ме пита кога ще раждам 
Много сме близки, много пъти сме си говорили и пак "ама вие не искате да имате дете"! Аман!!!
И въпреки всичко, ама вие по принцип нали не искате дете... всеки път като стане дума за дете!
(Роднините извън майка ми, баща ми, баба ми и дядо ми не ги коментирам - това им е остновния проблем в живота!!!!) Аман!!! и пълен игнор!

Не знам,много е сложно да се даде съвет. Според мен ако той продължава да отлага е по-добре да се разделите.Не можеш да го чакаш вечно,а от друга страна ако го излъжеш,как ще живееш в лъжа цял живот. Аз това не мога да го направя...   познавам се и би ми тежало.