Забременяване след мъртво раждане

Здравейте,
Съжалявам за всичко преживяно от всяка една от вас. Надявам се всяка жена, която го иска да гушка живо и здраво бебче скоро.
При мен вече е втора загуба. Страх ме е от следваща бременност, въртят ми се всякакви мисли в главата - изследвания, нов опит, дори осиновяване. Сънувам странни и плашещи сънища...Не знам къде е причината за проблема, но явно има такава. Първият път беше преждевременно раждане и след месеци на мъка и страх, но и на много надежди ми звъннаха от неонатология с най-лошата вест. 7 месеца след секциото отново бях бременна...гледах да не мисля лоши сценарии, всичко беше прекрасно, от време на време се прокрадваше страха, но гледах бързо да го прогоня. И така до 17г.с. когато ми казаха, че сърчицето на бебчето ми е спряло. Последваха кошмарни дни в болницата - приеха ме за медикаментозен аборт, но имаше усложнения и се наложи отново секцио. Сега чакам с нетърпение да мине поне 1 година и да започнем отначало... и дано този път да е до край, щастлив край със сълзи от радост. Искам да заспя и като се събудя вече да се ражда моето живо, здраво и доносено детенце, да го гушна и тази болка и страх да отшуми поне малко. Правя се на силна, усмихвам се и гледам да не натоварвам близките, но усещам как в един момент просто ще се срина.
За сега чакам да излязат резултатите от изследванията на абортивния материал (най-вече да се открие причината защо не мога да износя до край едно живо и здраво бебче) и се моля времето да минава по-бързо и да се възстановя достатъчно, за да съм готова за нова бременност.
Успех на всички.

Много съжалявам, Артемис! ;-( Прегръщам те, дано имаш сили да продължиш. Дано успеете да откриете причината, предполагам, че си си правила всякакви възможни изследвания. А секцио в 17 седмица е просто...

Артемис, моите загуби са с причина тромбофилии-имам само един спонтанен аборт, който е по-скоро случайност. Всички други са със спиране на сърдечна дейност в един или друг момент. Една успешна бременност без терапия(но с изоставане на плода) и една с терапия. Правила ли си генетични изследвания за тромбофилии? Те са едва ли не най-честия виновник за спиране на кръвотока към бебето и съответно загиването му.
Много се надявам да намерите причината. Когато я знаяте, дори да ви предстои дълъг път с терапии, е някак успокояващо, че сте наясно какъв е проблемът.

Фактор V хомозигот и PAII 4G/4G. Правих ги след като загубих първото си момченце. По време на втората бременност бях всеки ден на Клексан 0.4, Акард 150 и Алеракт. И да ви кажа честно всеки ден с удоволствие си биех инжекцията, защото се бях настроила, че всичко ще бъде наред и че знаем причината. Да, ама не. Останаха ми само синините и бучките по корема. Интересно е, че вечерта преди прегледа (когато ми казаха, че е спряло сърчицето) за 2 часа изпих  близо 2л вода. Много ми се пиеше. По време на прегледа лекарката каза, че се е случило предния ден най-вероятно (събирала се течност някъде около главичката на бебето в първите дни). Не, че това е причината, но дали няма някаква връзка се питам. Не знам, въпроси много, а от всякъде вдигат рамене.

Възможно е някакъв процес точно тогава да е създало усещането за жажда. Ясно е, че си имала нужда от хидратиране. Наскоро позната загуби бебето си почти до термина. И тя на инжекции, всевъзможни лекарства и добавки. И това не предотврати фаталния изход. Явно е нужна по-голяма доза или по-добро следене с доплер(доколкото знам, с него може да се предвиди няколко дни напред какво ще се случва с кръвотока, но си трябва добър специалист).

Знам ли, уж добри лекари...но все пак и те не могат с магическа пръчка. Вече ми е толкова отчаяно, че на моменти си мисля, че от мен нищо не става. Знам, че и този период ще отмине, но ми се иска времето буквално да лети в момента

Момичета, свива ми се сърцето и всичко в мен се преобръща като виждам, че има още майки, загубили децата си.... Прегръщам ви силно!
При мен минаха 9 месеца-месеци в неописуеми мъки и страдания... Помня първия ден, в който открих темата и започнах да я чета.... 13.11. /петък/, когато излязох от болницата без детето си.... напълно мъртва! Спомням си много добре как четях колко месеца са изминали при всяка една, не знаех как ще дойде утрешния ден, а камоли да изминат месеци.
Помня как при някои майки се беше получило още на втория месец, на третия... някак си намерих утеха в това.
Уви... изминаха тези месеци при мен, но бременност все още няма... А  аз чакам само дните, в които евентуално ще съм в овулация и ще правим опити за нов живот... и така до деня, в който пак не ми дойде и отново се срина... Животът минава покрай мен, а всеки следващ месец е още по-труден.
Аз съм с фактор 5 хетеро, РАI 4g/4g, Хомозигот за HLA-G Ins/Ins
Хетерозигот за  IL 1A -889 С/Т
Хетерозигот за IL 1B +3954
Изследвах и придобита, но май не са ми пуснали по-голямата част от нещата, а само антифосфорипиден IgG и IgM, витамини, хормони, уреаплазма, микоплазма... но четейки ви сега не знам дали това е достатъчно... май никога няма да е, докато не прегърнем децата си живи...
Няма и ден, в който да не мисля за моята Христеа, която отлетя тихо от мен в края на 36 г.с....легълцето й стои, а нея я няма. Помня, когато го сглобявахме с баща й колко се вълнуваше в корема ми.... Спомени....
 Момичета, та аз не мога да видя сестра си и племенника си, който се роди седмица преди моето мъртво раждане... не мога да видя приятелките си и техните бебета... Не знам как ще реагирам... страх ме е от това.
Ние 7 месеца правим опити, но нищо.... Сега като прочетох последните мами... сърцето ми спира... от страх... Искам с една нова бременност да заживея отново, но ако нещо повторно се случи, предпочитам да съм мъртва... казала съм го и на мъжа ми... знам, че е крайно и да го пиша тук, но просто съм срината вече..
Снощи например сънувах, че отново съм бременна, с малък доплер търсих пулс, но такъв нямаше... Бутах си корема, но движения нямаше.... отново и отново изживявам ужасите на онази нощ на 8ми ноември...

Здравейте бях писала че и при мен се сличи нещастието да родя нормално на 13 декември правиха ми и кюрташ абразио ... След това ходих на прегледи каза ми да изчакам три месеца ,но нямах повече доверие в тази лекарка ... Отидох до друг генеколог оказа се че е останал мисед в мен март втори кюртаж... След това бях уж добре доиде си ми пих дуфостон след кюртажа ..после ми даде зелена светлина ...закъсня ми май беше последния ми цикъл .. Юли отидох с надежда за бременост ,но се оказа  ,че нНЯМАМ ФУНКЦИЯ НА ЯЙЧНИЦИТЕ ПАК ДУФОСТОН ПЕТ ДЕНА И МИ ДОИДЕ СЕГА ПАК СЪМ НА ПРЕГЛЕД КАЗА ПОСЛЕДНО ,ЧЕ НЯМА КИСТИ НЯМА НИЩО САМО ФУНКЦИЯТА СЕ ГУБИ СЕГА КАТО ИДА ЩЕ ВИДЯ КАКВО ЩЕ Е ТОЗИ ПЪТ МОЛЯ ЗА СЪВЕТ АКО НЯКОЯ ГО Е ПРИЖИВЯЛА КАК ДА ГИ НАКАРАМ ДА ФУНКЦИОНИРАТ НЯМАМ МНОГО ДОВЕРИЕ НА ДОКИТО ВЕЧЕ ЗАЩОТОТО 8 МЕСЕЦА НЕМОГАТ ДА МЕ ВЬЗТАНОВЯТ САМО ОБЪРКАН КРЪГ УЖАС ДОБРЕ СИ НЕ СИ

Не приемаш ли някакви добавки?!?
Например аз, дори след нормално раждане и що годе добра лигавица, док. ми препоръча да пия абогерит 2х1 капсула за 10 дни след цикъл-това за лигавицата. Отделно пия пикозитол, за нормалната функция на Я.
Този месец ходих на лекар, защото за м.юли не ми дойде и се оказа, че имам доста фоликули, според думите на док. Я приличат на поликистозни- и аз бях на дуфастон за предизвикване на МЦ, за да ога да си пусна изследвания, но вече пия и кистоп и като приключа пикозитола, включвам иногинол....
Пиша всичко това, защото все нещо трябва да има, за да накарат яйчниците ти да заработят... да не говорим, че тоя дуфастон никак не е за предпочитане...

Абсулютно нищо само фолиева кисилина и герикапс приемам и пия бял равнец ,но доктора неми е изписвал витамини или нещо само дуфостон писна ми от него на 13г няма да имаш деца беше казал ...Дуфостон терапия изписваше ... Сега пак се върнах до него пак дуфостон .. Незнам минах доста перипетии преди бременоста накрая почина плода.. Сега днес 8 месец пак дуфостон .. Вече незнам доста гениколози минах докато стигна до бременост ,но не оцеля .. Сега пък немогат да ме възтановят..

Боже Артемис.  Толкова толкова съжалявам че пак се е случило Прегръщам те и се надявам скоро да намериш сили да продължиш. Нямам думи просто. Ще изгрее слънцето,  ще видиш. За съжаление отнема повече време.

Бела, така е. Новата бременност е наша най-съкровенна мечта,  но и най-голям страх. Аз не можах да се доверя на нито един лекар и затова се следих при четирима. Помисли как ще ти е по-спокойно преди да видиш чертите за да може после да действате с този план. Да, похарчих много пари за прегреди и изследвания,  но поне знаех какво се случва. Има и доплери за домашно ползване. Аз не си взех, но съм чувала много майки със загуби да ползват за всеки случай.
Ще стане момичета. Не се предавайте. Дотогава ще се подкрепяме и това е.

Да...все става, макар да не е тогава, когато искаме. И до тогава се натрупва негативен опит и страдание.
Аз след първата ми успешна бременност някак се успокоих и после много тежко понесох следващата загуба. Колкото и бременности да съм губила, тази ми беше най-тежка. Може би, защото вече имах едно дете...или се бях измамно успокоила Не знам. Следващата бременност, с малкото ми дете, беше много напрегната(тя и първата беше, толкоз рев изревах) и нямах минута спокойствие. Непрекъснато очаквах да спре развитието, на всеки преглед ходех, като на заточение. Ако нещо се случеше и сложех инжекцията по-късно от дадения час, си представях как кръвта ми се сгъстява. Наложи се и амниоцентеза и покрай нея ми сложиха пауза на инжекциите за седмица. Тогава пък какво беше, докато чакам резултатите(а бях и вече 22-23 седмица). Говорим понякога за трето дете, но като си представя пак да мина през тези неща и бързо ми минава ентусиазма. Просто за нас няма спокойна и щастлива бременност...за жалост е така.

Артемис и една загуба е тежка. А две като твойте даже не не знам как човек понася толкова болка. Трудно е, и е тежко. Много тежко. Вчера една съседка ни срещна със детето и го пита къде е бебето. А той милия и каза че ангелите са го взели. Само че не разбира защо. На нея и стана толкова неудобно. А на мен отново ми застана буца на гърлото. Хубаво е, че децата ги приемат нещата по този начин. Как обаче ние майките да се справим. За добро или не разбрах, че не трябва да плача пред никой. Детето не разбира защо плача, а съпруга ми. Той като че ли му е по добре като се прави че нищо не се е случило. Даже не иска и да чуе да правим нови опити. А имаме 5 ембриона. А аз, просто не знам дали бих понесла ако още веднъж се случи същото. Преди няколко дена ми казаха е какво да се прави. Нали си имаш дете. Защо плачеш. Все едно това че имам едно дете прави загубата по-малка. Стана ми тъжно че този близък за мен човек мисли така. Но няма как да променя мисленето на никой. Само някой който е преживял такава загуба може да разбере чувствата ми. Опитвам се да мисля че живота си продължава. Че всичко ще бъде наред. Че може би ще преборя страховете си и ще опитам пак. Че ще запълня поне донякъде празнотата във мен. Лошото е че съм гневна на всичко и всички. На себе си че не съм разбрала че нещо не е наред. На докторите които пренебрегнаха сигналите. На мъжа до мен че от страх че нещо ще се случи, така и не се зарадва на тази бременност. На господ че позволява да се случи това. Предполагам във един момент сърцето ми ще прости и ще приеме случилото се. А до тогава всяка вечер тихо ще плача докато другите спят.

Съжалявам за загубата на всяка от вас Много тежък период е това за всяка жена, за цялото семейство, навярно и за близките..
Трудно е да се приеме такава загуба, особено в началото, да се възприеме случилото. Трудно е на близките да общуват с нас, повечето изобщо дори и не споменаха нищо, сякаш нищо не е станало, сякаш нищо не е било. Най-близките ми, уж..
Дано всяка намери с кого да споделя, защото имаме нужда - дали тук, с приятел от форума (благодаря ти Ashi или други близки. В повечето пъти май кръгът е силно стеснен, особено като минат първите месеци, всичко се забравя от околните, и аз поне, чувствам, че сякаш се очаква и ние да забравим..
Въпреки всичко, и заради всичко, животът продължава. Аз поетапно изплувах, и скоро стана 1 година от загубата ми. Вярвам, че най-трудното е зад гърба ми. И колкото и тежко да е, наистина смятам, че времето отдалечава силните емоции. Много мисли, размишления, споделяния, несподелени мисли остават.. Надявам се всеки  да си намери някаква версия за себе си, която да успокоява, да намери покой душата и да продължи напред. С лекота, в миналото да останат тези най-тежки месеци.
Колкото и да е тежко, в един момент човек или поне аз мисля, че трябва да продължим.. И това в началото ми беше трудно да повярвам, че ще дойде, но и бях силно благодарна, на жените, които бяха писали, че все пак ще има отново светли дни, смисъл и радост в живота ни. Успях още сравнително рано да успявам да се радвам, да полагам усилия, да съм отново щастлива, заради живото ми дете, заради мъжа ми. Наред с тъгата и мъката, които паралелно бяха до мен, в мен. Имах доста хубави дни, тежките с времето все по-малко стават. В един момент просто всичко става част от живота, появява се тъга, натъжавам се, отминава и така до следващия път, като в зависимост от какви ли не състояние може да е леко, затъващо и всякак. Но избрах да изплувам и да "не се оставям" прекалено дълго на дъното.
Пожелавам на всяка от нас да си има живо и здраво детенце
Ние все още сме на етап опити.. но вярвам, че ще дойде отново нашето бебе

Здравейте на всички ангелски майки. Не съм писала от мноого одавна в темата, но сега искам да дам кораж на всички които чакат чудото да се случи. Е и при мен най сетне се случи живи и здрави на 21 септември ще празнуваме първи рожден ден. Та да разкажа накратко за моята история. След дълги опити близо година забременях с първата си рожба. На 26.06.2018 година видях заветните 2 чертички. Бях толкова щастлива, сякъш бях на седмото небе. Терминът ми беше за 2 март 2019 година. И така бременността ми протече съвсем спокойно и леко. Разхожда се всеки ден ходех на работа до 7 месец. Всичко беше ок до към края на седмия месец, чакахме момченце. Отидох на преглед 10 дни преди да изляза в болничен 45 дни преди раждане. Когато отидо каза на доктора че имам някакво странно течение със леко зеленикав цвят, а той вместо да ми всеме материал за изследване ми изписа  едни свещички само и каза "това е достатъчно слагай ги 7 дни" е да ама моето мъниче не дочака толкова. И така на 8 януари 2019 година бях на рожден ден и там леко ме присви корема. Аз естествено се изплаших и си тръгнах да си почина у дома, бях влязла в 32 седмица. Та почнах си и си легнах е с мъжа ми. Станах около 3 часа до тоалетна и изобщо нищо не съм усетила какво се случва, но когато седнах на тоалетната чиния и видях след мен какво се случва.. Направо шок и ужас след мен беше навсякъде кръв и едни големи съсиреци. Мъжа ми веднага ме закара в спешното и там ми направиха секцио по спешност извадиха моето момче живо, но тъй като сме от малък град го изпратиха с линейка за София а аз останах там. Дори не го видях бях с пълна упойка. И така след 6 дни ни се обадиха с най-лошата новина на света бях съсипана. Не ми се живееше изпадна в депресия. Изживях мъката си 20 дни и реших че така не може, че трябва да се стегна защото искам бебе възможно най скоро. Тръгнах веднага на работа започнах да се срещам с хора особено ми помагаха децата (много ги обичам) винаги се срещнах с приятелки които имат малки деца и се занимавах с тях действаш ми много добре. После започнах да ходя по изследвания лекари откриха ми тромбофилия вътрематочна и фекция, запълва витамини и така измина една година. А знаете ли кое е най- ужасното за мен че точно една година след смъртта на моето ангелче сестра ми роди на същата дата своето първо родно дете. И така на 12 февруари видях отново 2 чертички, започнах да бия клексан, пиех акард, и още куп лекарства лежах много пъти за задържане, включително последните 2 месеца искарах в Майчин Дом. И така до първия ден на 36 седмица когато получих контракций и лекаря каза че е по добре веднага да се направи секцио. Извадиха бебето беше само 2 дни в неонтологията и ми го дадоха и сега си имам едно прекрасно много плачещо и много енергично детенце което не ме оставя да мисля за друго освен да не падне или да се удари някъде. Пожелавам на всички вас по едно такова палавниче да изпълни дните ви с радост и топлина. А първото ми момченце няма да забравя никога но когато има кой да те радва някак болката е по ппносима.