Забременяване след мъртво раждане

Здравейте! Искам да попитам има ли Фейсбук група за подкрепа?

Не съм срещала такава група до сега, ако намерите моля споделете

Здравей,

Фондация "Макове за Мери" е групичка за подкрепа на родители, преживели загуба.

Включих се, но видях че има слаба активност. За това ще споделя своята история и ще задам своите въпроси тук
скоро.

Здравейте на всички!  Моята история прилича на @Jessito. Само, че при мен забременяването беше лесно. Правихме опити и на петият се получи.
 Февруари месец разбрах, че съм бременна. С моя мъж бяхме много щастливи. Хората около нас бяха двойно повече. До 5-ти месец нямах никакви проблеми.
В 18 седмица бях на първа фетална морфология, разбрах че ще имаме момиченце. Всичко беше наред.
В 22 седмица, един ден реших да си премеря кръвното. Нямах никакви симптоми. Измерих го 180/100. Обадих се на АГ и спешно влезнах в болница. Не успях да овладеят положението през нощта го бях дигнала 210/120. За това ме изпратиха в София. Трябваше да пия толкова много лекарства, за да поддържам кръвното налягане по -ниско. Изписаха ме след 10 дни. Нормализираха кръвното до 130/140 на 90/100 някога падаше и на 120/80 дори и по-ниско. Изобщо правеше каквото си иска. Отидох отново на 19 юли след 3 седмици в болница, за да ме приемат и да слагат  инжекции за отваряне на  белите дробове, за да сме подготвени ако е необходимо да я извадят след 32 седмици.  Но чух най -гадното нещо на света.  Че трябва да взема решението да направя аборт или да извадят бебето, но не се знае дали ще оцелее или ще има ДЦП или друго заболяване.  Тя вече се мъчеше в корема ми цяла месец бе, достатъчно кислород и хранителни вещества. Лекарите ми обясняваха, че ако чакаме още дълго, сърцето на бебето може да върне кръвопотока и да спре. А, това би довело до последствия за мен. Изобщо, колкото повече чакахме толкова повече се увеличаваше риска от прекламсия да мине в еклампсия. Вече имах в урината 3 плюса протеин. 
 С моя мъж направихне още няколко консултации и чухме същото мнение. Беше много трудно да усещам бебето, но да знам че ще го загубя. Имам чувството, че вече скърбях за нея докато все още беше жива и се движеше. Когато ме приеха за аборта, целия ден не я усещах. За кратко сутринта. Усещаше какво ще се случи няколко часа по-късно и ми се сърдеше. Дано да ми прости моето момиченце за стореното.
Загубих бебето си в 28 седмици.  В 27 седмици беше само 540 грама.  Обикновено трябва да бъде над 800 до 900 грама. И на 27 юли 2021 г. загубих ангелчето си. Родих мъртво бебенце 650 гр. Изминаха 40  оттогава и се чувствам толкова изгубена всеки ден.  Много ми липсва момиченцето ми. 
С вас искам да споделя, че през цялата ми бременност не мечтаех за бебка. Не си давах да си я представя как я гушкам, как я държа в ръце, как ще бъдем  семейство. Вътрешно се спирах. Все едно усещах, че нещо няма да е наред. Първият път в болница след единия преглед ми мина през главата мисълта "Ами, ако ми кажат, че трябва да я махна?" изгоних я на бързо, но все пак я имаше. Когато ми казаха какви са ми вариантите не заплаках, не знаех какво да кажа. Само попитах "Аз какво кога да направя за да ѝ помогна?" и чух отговора 'Нищо."  Сърцето ми се къса всеки ден. Чувствам се празна. След като родих ръцете ми трепереха, не можех да държа нищо. Все едно ги бях претоварила и всеки път като се опитвах да хвана нещо ме боляха. После четох, че тялото е в шок, че си родил но ръцете ти са празни.... Нямах сили да си видя и бебенцето. Толкова бях уплашена, че не събрах сили. Ако я видех щях да рухна психически. Сега обаче, се чувствам виновна че не съм го направила. Все едно съм майка, която не е искала бебето си.... А, това не е така. Исках я си я и адски много си я обичам. Липсва ми всеки ден.

Имах плацентарна недостатъчност, плацента с множество инфаркти. Когато родих бебенцето имаше голям сисирек на пъпната връв.  Това се установи след аутопсията.

Исках да питам друга майка с такъв проблем през какви изследвания е минала? Казаха ми да си направя изследвания за тромбофилия и хормонални изследвания на всичко. Също и на кардиолог. Разбира ли се причината каква е?

През март месец имам съмнения, че съм искарала Ковид тогава бях в 3-ти месец. Правих си тестове но излизаха отрицателни. Както и на моя мъж, но се оказа че има антитела. Съмнявам се, че може и това да доведе до тези усложнения. Най-много ме е страх, че ще си пусна изследвания и всичко ще ми бъде наред и няма да се разбере защо загубих бебето си...

В друг пост ще ви напиша и за хората около мен...
Благодаря ви! Знам, че сред вас ще бъда разбрана! Съжалявам за всяка една ваша загуба и ви пожелавам скоро да гушкате вашето rainbow бебче с пълно сърце от любов.

Здравей, Синеочка! Страшно много съжаява за това, което се е случило ;-(
Прееклампсията и еклампсията са много опасни за майката и бебето. Няма за какво да се обвиняваш - това е усложнение, което се получва случайно, не е по вина на майката или на когото и да било. Има малко по-висок риск при следваща бременност, но след като знаете, ще вземете мерки. Аз имах някои признаци на прееклампсия при втората ми бременност с мъртвото бебе, макар и не категорични. Много се страхувах, че и с третата ще е така, но не беше. Има специална тема във форума за прееклампсия и тромбофилия, която ще ти е от полза вероятно. Там са описани изследванията и специалистите. От София ли си?
Сега обаче според мен трябва да си дадете време.
Прегръщам те! Пиши, когато имаш нужда.

Синеочка, много съжалявам за загубата, която си преживяла!
През първата ми бременност нещата бяха подобни - забременях след инвитро, но още около 16та г.с. се видя, че бебето изостава и кръвотока е нарушен. Ходих при доста лекари в София, но никой не каза каква може да е причината и коя е адекватната терапия в случая. Едва след като родих момченцето си мъртво в 33та г.с., следящото ме АГ се допита до свой колеги и ми препоръча да се изследвам за тромбофилия. Оказа се, че това е причината за загубата.
При мен микротромби бяха запушили плацентата. В деня на спешното секцио кръвното ми беше 150/100, а обикновено е ниско. Аз също не пожелах да видя бебето си и не съжалявам. Това щеше да ме натовари още повече и не знам дали щях да се реша отново да се опитам да имам детенце.
През втората си бременност бях на инжекции Клексан всеки ден и сега се радвам на почти 11-месечната си госпожица.

Съжалявам Синеочка! Като четях разказа ти все едно бях там и преживях всичко отново.
При теб е още толкова прясно. Нужно е още време. При мен нямаше проблеми с ръцете, но постоянно чувствах ритничета (ghost kicks). Съкрушително беше. Физическите усещания и притеснения ще изчезнат с времето. Психическите..кой знае.
Аз започнах от изследванията за тромбофилия и от там проверих още много неща. Темата във форума и фб групата ме научиха на страшно много. Ще трябва да си на терапия поне с аспирин при следваща бременност сигурно заради прееклампсията,  но ще се справите.  Пътят е дълъг и трънлив,  но има светлина в края на тунела. Аз не можах да се доверя изцяло на нито един доктор и проверявах всичко което ми кажат, но има добри доктори които ще ви помогнат.
Кураж! Ще се справите с тази най-ужасна трудност. Дайте си време и не забравяй че всичко което чувстваш е нормално, дори и други хора да се опитват да ти казват че не е, освен ако лично не са минали през това.
Прегръдки!

Благодаря ви момичета за подкрепата! 🙏💕
За най-голямо съжаление не бях запозната с тромбофилията. В противен случай задължително щях да се изследвам. От Благоевград. Моята АГ, която ме следеше тук не мога да я обвинявам за случката. Просто, имало да става.
В София лежах в 1АГ "Св. София". Запонзха се с много лекари и успях да си изградят някакво мнение. Там съм при доктор Панова. Четох много противоречиви мнения за нея. За момента тя ме съветва да изследвам хормоните основно. За тромбофилия спомена, че е нужно да имам аборти преди това. От форума и многото споделени истории разбрах, че не е точно така.
Все още трябва да изчакам следващия цикъл и тогава да ходя на прегледи и изследвания. До тогава ми казаха, че няма смисъл защото всичко ще е разбъркано.
Исках да ви споделя и за хората около мен. Най-много ме боли когато ми кажат "Млади сте! Ще си направите/ имате друго." Е, да де ама аз вече имам едно детенце макар и ангелче. И това ме много наранява, че другите не зачитат съществуването на моето бебенце. Дори и майка ми, няколко пъти ми го казва това. Не ме успокоява, а напротив. Тя самата има един мисед преди мен. Знае, какво е загубата, но въпреки това не мисля, че ме разбира напълно.
Когато трябваше да взема решение за прекъсване се бяха на говорили с леля ми и ми говореха, че трябва да взема това решение. Не, че и аз самата не знаех, че това е решението. Просто, исках време да помисля над нещата.
Когато ме приеха за аборта имах усещане, че всичко беше на ръба. Имах чувството, че всеки момент бебка ще реши сама да си отиде преди хапчето. Нямах почти никакви води. Когато се роди и докторите я видяха, аз ги слушах какво обсъждат внимателно. И единият каза на другия, че пъпната връв е здраво увита и все едно се е обесила моята бебка. Помислих си, че сама е взела решението за да ме улесни. Да не се чувствам виновна, че съм избрала себе си пред нея.
Бяха минали 2 седмици и една вечер преди да заспя я помолих да ми даде знак, че е добре и че ми е прощава. На другия ден бяхме на село с моя мъж при нашите. Чистехме колите на улицата пред нас, нашата и на баща ми. По едно време дойде майка ми и помагаше на мъжа ми. Аз както си седях, буквално от никъде изникна една бяла пеперуда със светло син цвят по ръба на крилцата. Дойде точно пред мен, докосна ме за секунда по пръста на ръката и изчезна. Почнах да се оглеждам да я видя къде е, но не нямаше я. Буквално за 1 секунда изчезна. Веднага разбрах, че това беше знака от душата на моята бебка. Може да ме помислите за луда, но съм сигурна че е така.
В момента, когато започнах да вършех нещата, които по принцип правя в ежедневието си на моменти се чувствах все едно не съм била бременна. Задавах си дори въпроса "Бях ли бременна? Всичко това случи ли се с мен?". Това ме караше също да чувствам вина, че продължавам напред. Сега не се чувствам така. Мозъка не ми играе номера, но се чувствам все едно когато забременях животът ми спря на едно място, и сега все едно продължавам от това място. Не знам как да го обясна. Все едно имах живот преди бременността, по време на нея той спря, и сега го продължавам от където е спрял.
 Друг урок, които научих е че трябва да се довриявам на моята интуиция. Когато ми казва, че нещо не е наред значи е така.
Когато разбрах, че съм бременна си виках, че не искам да чета нищо. Не исках да знам какво може да се обърка за да не го викна в живота си, но то си дойде бе да го мисля.
Преди вярвах в Закона на привличането и всякакви положителни клишета как ние градим животът си. Сега всичко това ми се струва безмислено и дори банално... Аз съм консултант по личностно развитие и взаимоотношенията и сега всичко което преди преподавах като своя философия за живота стана пепел и прах...
Благодаря ви! Пак стана дълъг поста. 🙏❤️

Много съжалявам Синеочка за случилото се. Тежко е. Много е тежко и много боли. Вече 48 дена откакто изгубих моето момченце. Тъкмо си мисля че всичко почва да се оправя полека и пак се сривам.Предполагам и със другите е така. Трябва време. Не за да забравим а за да се научим да живеем със случилото се. Аз също не видях моето слънчице. Само като си помисля как са се отнесли със него като биологичен отпадък и ме изпълва гняв и болка. Това което трябва да направиш е да търсиш отговори. Какво и защо се е случило. Само така ще можеш да продължиш. И да се надяваш че при следваща бременност поне ще опиташ да контролираш нещата. Аз загубих детето си от вътрематочна инфекция и не спирам да мисля от къде е възникнала. Защо никой не забеляза нищо. Самата инфекция ми е ясно че е просто лош късмет. Но и неглижирането на малките признаци и проблеми допринесе за случилото се.Тъжно е когато чуваме нищо, ще си имате друго. Или какво толкова нали имаш едно. Все едно нямам право на това да искам още едно дете. Само аз знам колко години и какво съм преживяла за да имам това дете. И когато се престраших да мечтая за още едно света ми се срина. Да детето ми ми дава сила да се боря със болката, но това не я прави по малка. Понякога ме поглежда натъжен и ми казва. Мамо бебчо ми липсва толкова много. Толкова ми беше трудно да му обясня защо го няма братчето му. Трудно е Синеочка. Много е трудно но нямаме друг избор освен да продължим напред. Заради себе си. Заради близките ни. Без значение дали ни разбират те ни обичат. Трябва да продължим със надеждата че може би някой ден ще гушнем отново така желаното дете и то ще намали болката и мъката ни.

Sineochka_24 много съжалявам за това, което ви се е случило! Ако се зачетеш- всяка една е преживявала и мислила същите неща като теб. За съжаление очакваме разбиране от близките ни, а точно от тях не го получаваме. Но не ги виня, явно смятат, че всичко би било по-лесно, ако забравим, но не е така. Моята свекърва е загубила също дете в 6 месец, даже е било живо. Но въобще не й личи... Може да го е заключила дълбоко в себе си, но аз не искам да съм като нея
Аз загубих бебето при раждането от лекарска грешка. През бременността всичко беше наред. Случайно бях попаднала на няколко мнения от тази тема и си виках :"Защо чета такива страшни неща, на мен няма да ми се случи. " Както всеки друг би казал... е, да, нямах проблеми, но уви случи се не по здравословни причини, но се случи.
Относно тромбофилията- за твое спокойствие си направи изследванията. Аз въпреки че нямах проблем с бременността, си ги направих. И с доц. Русев в София се видях. Той не само че ми помогна с изследвания и с насоки, но ми отговор и на много въпроси от чисто човешка гледна точка- за лекарската грешка, за емоционалното ми състояние и т.н. Не чакай да загубиш още една бременност, че да се сети АГ да ти ги пусне, това е твоето здраве. За жалост специалистите, които могат да проследят такава бременност не са много и за мен за това неглижират тези изследвания. Сега всичко ти е каша, но започни от някъде. Хората ще ти казват да не се вманиачаваш по идеята за бебе, само че на мен точно това ми помогна.
След месец и половина стават три години от онази ужасна вечер и няма миг, в който да не си спомня за моето ангелче...

Дай Боже,  RaniAngel! Да се случи твоето пожелание! Със сигурност, ще търся отговори. Споделих, че най-много се страхувам, че ще премина всички изследвания и всичко ще ми е наред. Тогава ще остана без отговори. При мен са 41 дни от загубата. Твърде рано е. Надявах се да има отговори в епикризата след аутопсията и биопсията, но не ги получих. Лошото е, че приятелките ми са с бебенца, няма и с кого да излезна за разнообразие. Опитвам се да продължа напред, но не се чувствам готова все още. Онзи ден ми дойде цикъла и много ми беше трудно. Ако всичко беше наред трябваше да съм в 33 седмица. Разплаках се пред една позната. Трудно ми е и са отида до магазина в махалата. Мисля си, че все някой ще реши да ме пита или да ми каже нещо. Онзи ден реших да отида и направо сърцето щеше да ми изскочи. Бяха се събрали доста хора от махалата. Не ми е приятно и хората да ме гледат в корема, да няма го коремчето, нито бебчето.
Една приятелка ми каза, че на силните хора се случвали такива неща, защото само те могат да се справят и са ги преминат...
Ще направя всички изследвания. Чух за доц. Русев и ще помисля за консултация с него. Съжалявам за загубата ти. Аз също не искам да го заключвам в себе си. Също, и не искам да го крия, че ми се е случило. Според мен трябва да се говори за такива загуби за да е по-лесно да ги осмисляме и да не задържаме всичко в себе си.

Много е трудно да се живее с такава загуба при мен минаха 7м. откакто го няма моето малко момче, но болката не минава, същата си е седи си в мен и боли...боли много. При мен също настъпи преждевременно раждане в 23г.с. заради инфекция, която никой не ми откри. Лекаря който ме следеше ми каза само "Божа работа".  Но тази болка в мен и обвиняването, че аз съм причината да загубя моето момче не ме оставя. Всеки свободен ден аз съм на гробища и сега вместо да купувам играчки аз поръчвам паметници. Който не го е преживял, няма как да разбере какво е чувството, всяка една ваша история ме просълзява.
За тези 7м. направих всевъзможни изследвания, излезнаха ми някои мутации за тромбофилията, но лекарите ми казаха, че не те са причина за преждевременното раждане, остана ми само ендометриална биопсия да направя и след това абдоминален серклаж и чак тогава ще можем да правим опити за бебенце. Страх ме е да не стане пак така, да не загубя отново така мечтаното бебе. Превърна ми се във фикс идея да имам бебе, живо и здраво. Да го обичам, да го гушкам и да му се радвам. Понякога си мисля, че съм превъртяла, постоянно в глава са ми болести и инфекции.
Sineochka_24, на мен ми се случи подобна случка като твоята с пеперудата точно на 40 ден, бях на една проверка от работа и естествено оставила съм си телефона на вибрация, та по едно време усещам го в чантата, че вибрира бъркам в нея като се опитвам да намеря телефона за да видя кой звъни така настоятелно и го виждам на дъното на чантата, че свети, взимам го и като поглеждам екрана снимката на бебчо на дисплея, подкосиха ми се краката..... но явно е искал да ми напомни, че е при мен. Спирам да пиша за сега, че пак се просълзих

Честит 3-ти НЕрожден ден на моя син.Няма на кого да го кажа, освен на вас.Само, който е минал през ада, знае какво е усещането.Раждането на друго дете не намалява болката от загубата на предишното.Да са ми живи и здрави момичета.Просто ми се иска да има повече разбиране по темата, повече информация и подкрепа.Не че някой ще ни върне децата,но те са завинаги част от нас.Мисля си постоянно също като вас-дали щеше да прилича на баща си,с руси сламени коси и ярки сини очи,или щеше да е като мен матов и тъмноок?!А вместо да го гледам как расте,чувам само в главата си думите на лекарката-"Много хубаво бебенце"!Но не живо.Трябваше поне да го видя,да го прегърна.Днес на малка Богородица, си го представям като малко ангелче в ръцете й.Вярвам,че всички наши деца са просто едни небесни ангели,които ни чакат някой ден да се съберем и тогава ние ще ги прегръщаме до безкрайност.Честит 3-ти НЕрожден ден на моето момче.🖤🤍🖤🤍

Честит трети небесен рожден ден на твоето момченце, bori_nik_!
И аз мисля че е важно да се отбелязват тези поводи. Детенцето го е имало и заслужава да бъде почетено.