Ще си тръгнете ли, ако детето остане?

Може.
В случай, че е виждала двамата младежи, със сигурност ще ги познае на снимката в подписа ми (сега са още по-големи).
Ако пък не - значи не сме единственият такъв случай, което хич не е добре май.
Леко разводнихме темата, за което се извинявам

Светът май наистина е малък Но чак пък такова съвпадение!

Е, уточнихме се. За наша радост има поне двама бащи от изчезващите видове . Сега се търсят две всеотдайни майки за да се съберат и да дадат потомство  за да запазим вида. 

Няма сила,която да ме накара да остана без детето си , каквото и да включва  това,каквото и да трябва да направя........

Принципно бих казала не, но много зависи от обстоятелствата при оставяне и тръгване..също възрастта и пола на детето са важен фактор...

Iznewqra тук много деца живеят и при двамата родители като най разпространената схема е седмица на седмица..не мисля, че страдат децата чувстват се обгрижвани и обичани..разбира се на двете места имат свои стаи, които са доста сходни..по този начин се разпределят разходи внимание грижа и т.н...но ми се струва малко сложно да стигнеш до такова споразумение с съпругата ти,но си струва да опиташ според мен.

Съгласен съм с това. Определено има значение и възрастта и пола. Ако "детето" е на 16 е едно, ако е на 6 е друго. Мимиче или момче пак е от значение ...

Доста ще е сложно... Пък и имам усещането, че детето напълно ще се обърка, ако не знае къде му е основната къща.

Мисля, че зависи и от отношенията между родителите.
Ако са се разделили цивилизовано/колкото е възможно при такива обстоятелства/ да.
Малко са хората, които се разделят така и още по-малко са тези, които могат да отглеждат детето и двамата, без да засягат другия родител.
Тогава?

 Така  eнищо не  е лесно..но не е и невъзможно особено ако сте двама разумни и интелигентни хора..

напълно съм съгласна..

Не знам izneviara, не мога да споделя от личен опит, просто имам наблюдения тук е честа практика отсъждана от съда в интерес на детето,

Според мен хората се променят някой за добро други не..но е хубаво да се опитва да се запазят горе долу прилични отношения според мен..ние с бнд след 11г. бих могла да кажа, че имаме такива..но беше много много трудно първите 4 или 5 години някъде..и от режим на много ограничени контакти преминахме към свободен такъв...

4-5 години! Дано не си права... като цяло сме общо взето разумни хора, но за себе си установих, че не познавам достатъчно хората. Случиха ни се такива неща, че никога не бих предположил, че ще бъде възможно. И затова сега вече не съм сигурен в нищо...

През търсачката се докарах до тази тема и ми е интересно-Изневяра,какво стана,разделихте ли се?

Не мисля, че има сила, която е в състояние да ме накара да изоставя детето си. Вероятно бих търпяла всичко пред алтернативата да живея без него.
Какво е масовото отношение на бащите към децата им след раздяла на родителите не бих искала да обобщавам, но мога да споделя нашия случай:БНД има възможност да го вижда и взима по всяко време, но просто не го прави. От където си вадя извода, че не страда особено от липсата му.

Още не сме се разделили физически... Въпрос на време е предполагам.

Може би тук е мястото да разкажа в много съкратен вид и моята история. От край време чета във форума, но не пиша. Съвети не искам, въпреки че съм много объркана. Мисля, че всеки случай е различен и съпоставка между две отделни ситуации не може да стане. Тоест, ако при една двойка нещо е помогнало, то при друга може и да не помогне.
Със съпруга ми сме в критични отношения от три години. Няма да влизам в подробност, кой крив, кой прав. Мисля, че в такива ситуации вината винаги е по равно. (Само да добавя, че няма „трети елемент”). Имаме две деца. Той е страхотен баща. Грижи се много за тях и много ги обича.
Преминахме през всичко – караници, спорове, пробване да оправим нещата (отново и отново), компромиси... три години... Всичко обаче вече се изчерпа. Връзката се изчерпа. Минах през ада (предполагам и той). Още преди време знаех, че най-доброто, което можем да направим за момента е да се разделим за известно време. Кротко и тихо. Да остане всеки сам със себе си, да направи преоценка, да види нещата отстрани. Да, но това беше само мое мнение. Той не пожела. Останахме заедно. Всеки явно си имаше своите причини за това. Продължихме с караниците, със съквартирантския живот, с опитите да се понасяме... (Който не го изпитал, не знае за какъв ужас става въпрос.) Децата започнаха да усещат и разбират. Напрежението ескалираше, започнахме да се караме и пред тях.
Реших да сложа точка! Поисках развод. Беше ми отговорено, че тъй като той изкарва повече пари ще остане в къщата ми и няма да ми даде развод, защото иначе ме чакало спиране на тока, глад и т.н. Изнуди ме, изви ми ръцете, аз се уплаших. Преглътнах и му казах, че съм сгрешила с това си решение, въпреки че душата ми умираше. Не можех да подложа децата на такова нещо.
Нещата продължиха по старо му.... Месец, два, три... Той изнервен, аз изнервена, децата изнервени. Ужаса продължаваше. Осъзнавах, че така се превръщам в депресирана майка, непълноценна и съсипана. Знаех, че това не е изхода...
Тогава отново събрах сили. Факт е, че разчитам на него финансово, но въпреки това бях готова да работя денонощно, на две, три работи, само и само всичко това да приключи. Поисках отново да се разделиме. Казах му, че съм готова да поема всички последствия – трудностите да отглеждам сама децата, съсипването от работа... Поисках да го направим като цивилизовани хора, кротко и спокойно. Обясних му как вече няма смисъл нашето съжителство, но как въпреки това той е баща на децата, как имам нужда от негавата помощ и заедно в едни добри отношения ще можем да ги отгледаме като спокойни и щастливи деца. Но ако не иска да помага и ще се чувства прецакан от това – добре, ще се справя със собствени сили. Бях твърда по въпроса, знаех че мога да се справя. Отговора беше, че стигне ли се до развод ще е „мътна и кървава” и „ ще ми изплащаш пари до края на живота си”...
Този път отказа дойде с друг вид изнудване. Децата! Разрева се прад тях, направи сцена, че тате си заминава, че мама не го обича, че е лошо това... Дребосъците естествено останаха шокирани от това. Разплакаха се. Разплаках се и аз. (За мен начина да се каже на децата е същия, по който повечето от вас тук са го направили, с много обич и разбиране, от страна и на двамата родитили). Отново го ПОМОЛИХ да остане........     
Знаех, че дори и сега да съм твърда, дори и да поискам развод по невзаимно съгласие, „кървавата и мътната” предстоеше за мен и децата. (По добре ужаса от собственият ми неудоволетворителен живот, от колкото ужаса от деца по съдилищата)
Не го осъждам. Аз бях инициаторката преди години да променим нещо в отношенията ни защото не се чувстам добре в сегашните ни отношения. Това за него беше като гръм от ясно небе. Объркан е още... Личи си от незрялите му реакции... Знам, че все някога ще разбере къде бърка в реакциите си. Тогава нещата може би ще се наредят по някакъв начин.
За сега аз избрах да живея с него, въпреки, че осъзнавам че никога вече не мога да гледам на този човек като на мой спътник в живота. Баща на децата ми да, но не и като на „моя съпруг, половинка, приятел”.
Времето ще подреди нещата. Дали аз ще свикна и ще намеря някакъв начин да живея така, дали той ще осъзнае нещата, дали ще приема предизвикателството за „мътно и кърваво” бъдеще... Само знам, че както винаги приоритет за мен са децата.

Само да допълня, че не се изживявам като светица или много благородна. И аз като всеки човек имам недостатъци и странности.