Съпругът ми иска да работи в чужбина.Какво точно се очаква от мен...

Подкрепи съпруга си. Това с червеното си го избий от главата. Няма перспективи тук.

Е, това не е общовалидно за всички.
За нея може да има перспективи.
За мен, например, също има и не бих зачертала живота си тук с лека ръка, хем имаме страхотни възможности поне за 3 дестинации навън.

Аз бях изправена пред същия проблем преди 11 години. Винаги съм си мечтала за семейство (мъж, дете/деца), дом и работа по специалността. И бях постигнала всичко! Живеехме си чудесно, не се лишавахме от нищо. И изведнъж мъжът ми реши, че вече не иска да живее в България, че живота там няма да става по-добър, а напротив. Две години минавахме процедурата за емиграция в Канада, като през цялото време аз не вярвах, че ще напуснем БГ. Плаках, тръшках се, обяснявах колко съм нещастна от решението му. Никога, ама никога и през ум не ми е минавало, че мога да живея на друго място, далеч от родители и приятели. До момента, в който получихме визите... И тогава моят мъж ми каза единственото нещо, което знаеше, че ще ме накара да се кача на самолета: "Щом не искаш да дойдеш с мен, си остани тук с детето, но аз заминавам!". Това ме отрезви напълно. Не можех да му простя, че съвсем съзнателно се възползва от чувствата ми. Та какво семейство ще сме, ако живеем на два различни континента. И си събрах багажа...
Първия месец в Канада плачех часове наред ежедневно, не можеш и не исках да му простя, че ме принуди да напусна мястото което обичам и родителите ми, които обожавам. На втория месец му писна и ми каза, щом толкова много страдам, да си хващам самолета наобратно. Каква радост, ами наистина винаги мога да си хвана самолета към дома, но защо да не поостана, да се поогледам и да видя какво толкова мъжът ми намира в тази Канада.
Трябваха ми 5 години за да се примиря с факта, че съм принудена да живея тук. Че буквално бях изскубната от мястото, което обичам, че бях отделена от хората, които обичам.
След месец ще станат точно 9 години откакто живеем в Канада. И всеки път, като се обръщам назад, се радвам, че последвах мъжът си. При всяко прибиране в БГ се убеждавам, че наистина там живота не става по-хубав (мое лично мнение) и че тук е по-добро място за отглеждане на децата ни. Единствената ми болка е, че родителите ми са далече от мен и че така и немогат да се нарадват на внучките си (2 месеца годишно не са достатъчни), да виждат как растат, да споделят хубавите и тъжните моменти с тях. Много, много се надявам, моите деца да не постъпят като мен или ако решат да живеят другаде, аз да имам силата и възможността да ги последвам.

Касиди, има теми за майки с пътуващи съпрузи. Долу-горе в твоята ситуация.
Моят мъж работи в различни страни по различни проекти - 2 години тук, 1 година там, после пак се мести и пак.... Така беше като се запознахме и неосъзнавах колко е трудно всъщност, защото нямахме дете и бях с него. Докато детето беше по-малко пак пътувах, но вече 3 години съм само в БГ, нищо, че мъжът ми има "фемили статут" където работи (осигурен апартамент, кола и училище за детето). Всяко негово пътуване към ново място гледам като на последно, но се оказва предпоследно  
Много пъти сме дискутирали темата, но накрая аз отстъпвам. Благодарение на работата му имаме добри доходи, хубав дом, детето има всичко необходимо, мога да си позволя екскурзии и почивки (сама за 3 дена с приятелки или с детето на планина)... Мъжът ми се прибира на няколко месеца (4-6), в останалото време е скайп.
Но ако има любов, дори и дългите разтояния не я променят - питай майките с всички тези пътуващи съпрузи.
Да не те лъжа - не е лесно, никак. Особенно с малко дете или 2-3 деца. Но човекът е приспособимо животно, някак си успяваш да нагодиш ритъма си на живот според ситуацията. Както се шегуват моите приятелки, аз имам хора в помощ за всичко - ел.техник, водопроводчик, бояджии, дърводелец, момче за компютъра, педиатърка която идва у нас при нужда.... дори ремонти правих сама миналото лято.

Не знам какво да кажа на авторката.
Поклон обаче на тези,които са тръгнали с мъжете си.Евала,мацки! 

Аз преди години тръгнах малко на майтап, а сега се налага да поостана в чужбина

Но имам позната, чийто съпруг замина преди почти десетина години за държава "Х", връща се точно един път в годината за по две седмици в България....и не иска да вземе за там жена си и дъщеря си, която вече е млада госпожица. А той е тръгнал тогава точно, за да подготви жилище, да се устрои с работа и едва тогава трябвало да дойде съпругата му и дъщеря му,...но уви. Доколкото зная, те още не са посещавали съответната държава, където съпругът /таткото/ работи и живее.

Същото важи и за мен.
В която и да е чужбина само бих могла да мечтая за реализацията и финансовата независимост, която имам тук.
Това не пречи обаче и двамата с любимия да съжаляваме, че при предоставени ни възможности не сме заминали, когато това все още би означавало нелоша перспектива.

В момента и двамата сме институционализирани, факт - аз от 20 г. работя за една организация, (на практика от самото й създаване) и съм стигнала до такова ниво, до което никой навън, дори след двойно повече време 'вярна служба' няма да ме допусне - дори само заради факта, че съм чужденка; скъпият от почти същия период е със собствен бизнес - ходИ на дърти години (над 50) да ставаш наемник някъде, ако си нямаш работа, просто ще е катастрофално, т.е. забравяме за случая и се съсредоточаваме в усилията да си купим имот в една определена държава, в която евентуално да живеем след пенсия, пък ако не - въпросният имот да ни храни. На нас ни е 'лесно' обаче, защото нямаме малки деца - неговите са на крачка от етапа да си поемат живота в ръцете сами.

От друга страна пък (ще се изразя като Жози) 'шилосвам' брат ми и снаха ми да хващат пътя към същата определена държава и, ако им хареса (а знам, че и на двамата им харесва, имат дългогодишен досег), изобщо да не се връщат. И, о чудо, след определени не особено приятни случки през изминалата седмица, брат ми (който е основната спирачка), комай се пропука. Ако изключим заинатяването на brother-a, с тях положението направо изглежда предрешено - и двамата говорят единия от официалните езици на въпросната държава като роден, детето почти го е научило, второ не предвиждат; квалификациите + езиците, които владеят са котируеми навсякъде в Европа, тук в повечето случаи пречат (снаха ми от 4 години не може да започне работа и то не поради липса на желание), брат ми е реализиран, но на 1/4, ако не и по-малко като сума от това, което би вземал там. Начинът им на живот е тотално различен от моя и на сестра ми примерно, без проблем биха се вписали в протестантската култура на мястото, където отиват; драми няма да има никакви - нито за тях, нито за племенника ми. При това положение те просто си губят времето и потенциала тук, както наскоро се изрази любимият.

При теб, Каси, обаче е по-сложно, дори само ако изхождаме от броя на децата.
А ако и реализацията ти си е същата, каквато си я спомням, честно казано, аз също не бих тръгнала.

Имам доста приятелки във въпросната конкретна държава и мога да ти привеждам безкрай и най-различни примери - и нито един няма да ти помогне, само ще се объркаш още повече, дори ако само спомена това, че голяма част от тях се водеха повече от разума, отколкото от чувствата, сключвайки брака си там (при теб знам, че това далеч не е така; при мен пък изобщо, дори да нямаме брак). И въобще, опитвам се да си представя как бих реагирала, ако утре любимият ми каже - местя се в чужбина. Ами ще ми е като гръм от ясно небе, точно - въпреки, че аз напирам да търсим и купуваме имот и т.н., но някак местенето го мисля за след около 20 и повече години примерно, сега би ме стресирало ужасно, имам живот тук, с който не бих могла да се разделя безболезнено, а битието на жена-домакиня навън (или където и да е) би ми се отразило ужасно - или на втория месец ще съм в лудница, или ще съм хванала пътя обратно.

Гледната ми точка сигурно е много далече от твоята, но колкото и да не съм привърженик на листа с плюсовете и минусите - във вашия случай просто трябва да седнеш и да го напишеш.

Бих искала да мога да ти помогна много повече

Едит:  Не споменаваш колко далече е въпросната чужбина, за мен това също би било от значение. Едно е коя да е част на Европа, до която разстоянието е не повече от денонощие път с кола, съвсем друго - презокеанска дестинация, дори само комбинацията от 2-те думи ме хвърля в ужас

Всичко останало си важи за теб, за това съм съгласна с него, но с това горе не съм съгласна. Това, че си чужденка не значи, че не можеш да се издигнеш и да успееш. От опит го казвам.

Да се издигнеш и да успееш - да, възможно е, изобщо не го отричам.
Но да си въобразя, че мога да стана дясна ръка на тайния съветник на президента, министър-председателя или стратега на една от най-големите политически партии в страната (съвсем условно и примерно, но да кажем, че нещо такова е моят вариант в момента) - просто е несериозно да си мисля, че би могло да ми се случи .

Ние сме във варианта като на твоите хора, Трамелче, второ не планираме. И сме , долу горе, на техните години.
Ех, приказвай ми, приказвай.....

П.С. Обаче успях ли да накарам мъжа да си направи профил в Линкедин, а?

Понятието 'стъклен таван' не е случайно измислено. Не знам дали има някаква закономерност, но като правило винаги потребителки от Острова се опитват да ни убедят, че децата им от самолета са ги задърпали към Итън 

Местила съм се няколко пъти с детето в България и чужбина заради работата на мъжа ми. Два пъти е заминавал без мен за по 6-7 месеца ( дестинациите бяха опасни за нас и си останахме в БГ). Нито роднини, нито приятели, нито работа могат да ме накарат да оставя мъжа си сам ( и детето без баща), ако сме седнали и преценили всички плюсове и минуси, разбира се. Винаги досега плюсовете са били повече.

Ами аз писах.Моите основни притеснения са, че Аз Работа Там някъде много трудно ще намеря, може би.А ако заминем с него, то няма да е с цел да организирам апартаменти и училища-това е ясно и ще е на плещите и на двама ни.Принципа е, че така, както тук съм работеща жена, така трябва да съм и там.Никой няма да ме чака да се сетя на 50 г да работя тепърва.

Авторката не виждам да пише в темата, може би само чете, но мисля, че темата нещо върви в едно тясно русло. Всички разглеждат ситуацията като евентуална раздяла на семейството - таткото някъде в чужбина, нашата съфорумка тук с децата, а другата переспектива -дали да се преместят в чужбина, или да останат тук. От тази гледна точка се дават мнения  и съвети, а като че ли другата й болка остава на заден план. Другата дилемата на авторката е, че не иска да се раздели с  близките си тук - родители, братя/сестри, роднини, близки приятели. Тя се опасява( боя се с право), че разстоянията отчуждават хората. Така както тя и половинката й ще се отчуждят, ако живеят дълго разделени, така и тя ще се отчужди от близките, ако се премести някъде далече и се виждат рядко. Ето какво е написала:
Мисля, че очаква мнения и по този въпрос... Според мен Касиди е от хората, за които думата семейство включва не само съпруг и деца, а и най-близките роднини, ако съм я разбрала правилно... надявам се пак да се включи

Пита се-какво се очаква от мен?
Ние няма как да знаем.Това е между тях-те сядат и обсъждат какво се очаква от нея-ако се очаква да забрави роднините си, да не страда, да...да...да...или ако се очаква от нея да работи или да не...
ето-аз Знам какво се очаква от мен.Но това е защото другата страна е заявила тези очаквания.
А при тях може и да няма поставени очаквания освен едно единствено-да последва съпруга си.
Та-ние не знаем всъщност.
Да заминеш някъде/особено ако е Европа / не значи да Оставиш близките си в такъв смисъл.Реално-омъжвайки се съм оставила близките си, напускайки дома им и отивайки да градя семейство вече имам свой дом.Не се виждаме ежедневно.Няма да се виждаме ежедневно и зад граница ако сме.И ще се виждаме по празници или при възможност-точно както сме и сега.Та-тези неща не са уточнени от авторката.