За социалният живот в чужбина ...

   

татяна, ако обичаш, след като ме цитирш, цитирай цялото изречение, а не само определен израз,
защото се губи смисълът, не се опитвай копирайки само един израз да ме изкараш нетолерантна
към различна сексуалност, под нормален имах в предвид нормална сексуалност.

В хомосексуалността няма абсолютно нищо ненормално! 

Според мен зависи в каква професионална и семейна среда ще попаднеш. Определено тук работната атмосфера е съвсем различна от тази в България, хората не търсят приятели в службата. Зависи и от длъжността: примерно ако си шеф на отдел, не се гледа с добро око на сприятеляванията и фамилиарниченето. В началото ми се струваше странно, но с течение на времето се убедих че така е много по-добре: по-лесно се работи когато няма и извънработни отношения. Със сигурност не се излиза всеки ден на кафе като в България. В началото и на мен ми беше криво, но откакто сме семейни с малко дете, работещи и двамата, просто нямаме и време.

и аз си мисля че работата не е много подходящо място за създаване на социален живот (за Канада). Разбира се не обобщавам за всички професии, повече имам предвид работа в офис. Има доста политика замесена и никога не знаеш дали колегата с който си пиеш кафето, няма да бьде назначен на твоето място или да бьдеш съкратен от началника ти, с който сьщо си в близки отношения. Много по-важно е да се изградят професионални отношения, т.е да покажеш че си добьр в работата си и да можеш да се обърнеш кьм бивши колеги, когато си търсиш нова работа. Аз сьм на принципа да си говоря общи приказки с колегите, за времето, за кралската сватба  и всичко останало е работни отношения. Сега като се замисля сьм отвикнала, както в България се правеше са си споделяш за роднините до 10 коляно.
Аз сьм съгласна че когато човек замине, социалните контакти са доста по-ограничени и взима време и усилия да се създадат нови. На мен в началото повече ми тежеше че нямаше с кого да споделям лични интереси като ходене на театър, концерт, изложби.. Повечето българи с които сьм се запознала тук, предпочитат да се сьбират по семейнно-гости, пикници, рождени дни, така че с изключение на една позната, не сьм попадала на други българи сьс сходни интереси. Сьщо създадох и добри познанства/приятелства с хора от цял свят. Едно от предимствата на живота в Торонто е че имаш вьможност да срещнеш най-различно хора и въпреки различията в културата и езика,има доста сходни черти в личните взаимоотношения. 

Привети от София, тук съм за 10 дни и точно по тези теми си мислех днес между десетата и единадесетата среща за кафе с приятелки днес.

Животът в София позволява едно бързо спретване на срещичка за вечеря или за кафе или мероприятие. Ей днес съм извървяла града пеша, изложба гледахме, три заведения обиколихме, магазини гледахме, с кучето един вас в парка бях, след това готвих на баща ми, след това учих. Плановете ми за следните дни са също толкова пълни. Малък град, случват се много неща, лесно се намираш с хората, по-лесно е да водиш социален живот.

А разстоянията в САЩ са огромни, транспортът е скъп, заведенията и мероприятията са скъпи. Трудно се води активен социален живот. Студентските ми приятели са в далечни щати и много ми липсват. Мечта ми е отново да живеем през една врата, дано поне като одъртеем да стане.

Имаме и нови, и стари приятели около нас, но от работа, от амбиции, от нужда да си починем сами, по-рядко излизаме, най-вече на вечеря или на по чаша вино с приятелска двойка или с моя приятелка от много години. Имам и други приятелки, но те пък са неомъжени, вършеят по баровете до сутринта. Виждаме се чат-пат да си поклюкарим.

Но не бих се върнала в България заради приятели. Няма да съм щастлива, така си го мислих днес докато вършеех из София.

Предполагам, че всичко е въпрос на възраст и най-вече личен избор. На моменти ми липсва безгрижния живот от 20-те ми години, но по-скоро е сладка носталгия, от колкото желание за същите преживявания .
Нямам близки приятели тук, виждаме се предимно с такива на мъжа ми, но това е мой избор. Имам си приятели в България, но въпреки че живея на 5 часа от София, дори когато съм там не изкарвам времето си в кафета и ресторанти с тях. С приятелките ми от ученическите и студентските години се виждаме рядко, по-често общуваме в интернет, но на мен ми стига.
Аз съм късметлийка, която има прекрасна сестра, съпруг и една, две близки приятелки и това ми достатъчно .

Изобщо не ми липсва животът ми, когато бях на 20-сет.
Беше безгрижно, беше вечесло, беше страхотно.
Наживяла съм. За два живота. И не ми липсва.

Сега се наслаждавам на живота след трийстетте.
Пак е хубаво. По друг начин. Но си ми е хубаво.
Нямам нужда от спонтанните кафета, купоните до зори
и споделянето на всяка една мисъл и  момент до последния детайл.

Имам си кръг от приятели и добри познати тук.
Българи, чужденци като мен, англичани, всякакви..
С времето открих, как независимо от къде са и какви са хората,
имаме едни и същи проблеми и ни вълнуват сходни неща.

Според мен е погрешно, един личен проблем, като този на Пеперудка,
да бъде причина за поредното квалифициране на хората по света и у нас,
като такива или онакива..

Присъединявам се към мнението ти.
Никога не бих си позволила да абсолютизирам нещата само от моята "камбанария".

А как без планиране?! Предполагам, че ако си човек без ангажименти сигурно не ти трябва планиране, но малцина са така. Повечето или учат, или работят, или семейство и деца имат или всичките тези неща едновременно 
Трябва и време и усилия от страна на търсещият контакт, за да създаде съответните приятелства. Ясно, че за година-две няма как да изградиш приятелства, които в България си градил примерно 10, 20, 30 години  Аз имах колежка от Варна и тя никак не можа да свикне за две години с живота в София, оплакваше се от липсата на социални контакти 

понякога цяла седмица ми  е празна, а понякога телефонът почва да звъни от сутринта. Общо-взето, мога да си планирам, мога да не си планирам, мога да се покрия в миша дупка, мога да досаждам на много хора, ако реша. Това  е предимството на мултинационалните общества. Обаче аз съм улегнал човек вече, достатъчно ми е едно сутрешно кафе навън два пъти седмично, задължително излизане вечерта с децата и покрай тях да обера клюките от компаунда, веднъж седмично да се вясна в училището, чисто семейните излизания не ги броя. Дълбоки приятелства не търся, но имам няколко души, на които спокойно мога да звънна в случай на абсолютна скука или на беда, с или без причина.
този уж лесен социален живот в България довежда дотам, че като се прибера лятото за три месеца, някои хора така и не намират време за мен....за три месеца....

Здравейте,
живея в САЩ,но все едно стм в БГ,в малък град съм,но има толкова много българи,4е не ми липсват много контактите в БГ.Там имам много верни приятели от студенските години,нои те са ве4е със семеиства и деца.Летата когато се прибираме,в БГ не са ми определено по-забавни от живота тук.За съжаление докато хората тук винаги могат да си позволят да излязат на кае,в БГ не е така,искат,но някои нямат възможност.Вярно е,че причтелите ми тук не са като тези,с които съм израснала,но хора навсякаде се намират,стига човек да има желание!!!А и доста от приятелите в БГ,са вече някъде по-света.
Лека ден

Много ми хареса коментара с цигулката и нейното пренастройване..смятам, че в голяма степен всичко зависи от самите нас, особено когато сме направили осъзнат личен избор...

На мен ми липсва работата и всички социални мероприятия служебни или лични...но не мога да кажа тук няма социален или културен живот..напротив има и то прекрасен, аз не владея езика на такова ниво за да отида на театър например ...и  пак идваме до *моята цигулка* но работя върху правилната тоналност  ..

Приятелите, ако са истински те винаги остават такива и няма значение колко често се виждате, както казва една дружка *Пътят към къщата на приятел никога не е дълъг*..щастлива съм, че опознавам една нова култура, традиции, език и срещам нови приятели...а това само по себе си социален живот..

Ако се разходите по форумите, ще видите толкова много теми с търсещи приятели или социални контакти на българи в България   не е нито до българското, нито до немското общество, всичко е много персонално, състояние на духа. Времената са забързани, стрес, нерви, деца , семейство, проблеми - никой няма време за шляене, е в БГ като че ли винаги се намира такова време, но и които търси -намира. Идеята как отиваш в нов град, нова работа и колегите ти се радват и канят на сам - на там е прекрасно, но нереална  

Местните си имат своите съученици, колеги, роднини, съседи няколко десетки години на ред, защо им е да търсят нови такива...

Живота е огледало, каквото дадеш - такова получаваш, ако искаш да те канят на бира - трябва ти да ги поканиш първо, не един -два ами и десет пъти, ако искаш да споделят - ти трябва да споделяш, ако искаш да купонясват с теб - ти организирай няколко пъти нещата - и така в този дух. Не може да се очаква че заради красотата си, прекрасният ти характер, или страхотните ти умения хората ще се надпреварват за твоето приятелство  

Най лесно се търсят приятели според общи интереси, запиши се на курсове по това което те интересува, забавлява, вълнува, това че работите в една служба - изобщо не означава че има за какво да си говорите извън служебните неща... с други думи търси, търси - няма начин да не намериш, но инициативата трябва да е твоя...

Немкините били завиждали на красотата на другиет, а българките сигурно не  
Не можели да бъдат приятели с красиви жени - глупости, по дрехите посрещат, но по ума изпращат - това важи до днес.
Всеки иска да чува красиви думи за себе си, да му забелязват новите обувки, грим, лак, рокля - каквото и да, но толкова рядко се чува добра дума от непознати, няма нужда да си приятелка за да похвалиш на съседката обувките, на колежката грима, на сервитьорката сръчността...

Във всеки човек има нещо хубаво, не се вторачвайте в негатизма, бъдете отворени, положителни, усмихнати и няма начин да не станете търсена и желана личност...  
Началото иска повече усилия, след това нещата си идват на мястото.

Аз съм супер социален тип, съседки, приятелки познати ми се чудят и маят колко много познати и приятели имам за тези няколко години - преместихме се в другия край на републиката едва ли не, и отново имах ново начало, но вече съм тренирана така да се кажа. Първата работа ми беше да обиколя плей центърите и да се запишем с децата на максимален брой кръжоци. За една година се чувствах отново като у дома. За някои съм луда, за други неуморна, за трети чаровна или наивна... но това е без значение, аз намерих страхотни и прекрасни хора, и не скучая  

Хората се променят, живота тече и  на никого не чака. Ценете околните, уважавайте ги, и рано или по късно ще бъдете оценени и уважавани и вие  

Привет и от Атина.От 1994 година съм тук.До преди 5-6 години имах доста контакти.
А после -повечето със сънародници на съпругът ми-гърци,но имах и няколко мои си приятелки-българки.
За съжаление,едната си е вече в Родината,другата се премести на Серифос-остров,а останалите две работят по много часове и все се разминаваме.
С ръка на сърцето си казвам,че колкото и да обикаляме семейно,на мен ми липсват точно моите приятелки.А не е да ми липсва соц.живот.Навсякъде ходим.У дома често имаме гости.Но наскоро като почнах да правя един кекс и не ми стигна брашното,ми беше гадно,че трябва да поискам от съседката./беше късно, за да ида да купя/и се сетих как в БГ без срам са ми искали и сол посреднощ.И как аз съм искала и хляб,пак посреднощ.
Знам,че темата не е затова,извинявайте,просто ми стана мъчно---какво да го правя соц. живот,ако моите хора не са в него?Изключвам съпруг.С него сме всеки ден.В началото стига само той.Но след години........ ?Приятелите?Моите?Без тях?Неговите за мен никога няма да станат мои приятели.......аз нямам мои спомени с тях,мои лудости...
Те са си техни.
Колкото и да се разбираме ,те за мен са само добри познати...
Ако някой има идея как да се справя с тези ми проблеми, нека удари едно рамо...Ще съм благодарна .
П.С.---Знам,някой ще каже-така си искала и така си избрала.И ще има право...Но на млади години замисля ли се някой какви чувства ще изпитва след време?Сега как да се справя?