Обичате ли стихове? - 8

Счупеният прозорец


....И цял живот ще боледувам аз
от тази рана, дето не зарасна!
Да бъдеш първенец, макар и в клас,
е нещо страшно, нещо най-ужасно!
Да бъдеш подло - честен...А аз бях.
Бях праведникът, все за нещо длъжен.
Едно дете, направено от страх
и още ненаучено да лъже.
...Веднъж се счупи някакво стъкло.
Една грамадна дупка се отвори.
Учителката с облачно чело
извика гневно: "Кой строши прозореца?"
Един за всички!Всички за един!
Класът мълчеше ням и безпощаден.
И само аз от своя първи чин
се вдигнах и виновника предадох.
...Години оттогава.Умъдрях.
И съвестта си израних до кърви.
Изпитвал съм и луд кураж, и страх,
но никога - ламтежа да съм първи.
Но колко късно всичко бе дошло!
Напразно търся и до днес разтуха:
във мене зее счупено стъкло
и знам, от него вечно ще ми духа.

1968, Дамян Дамянов

Добрите хора лесно се обичат

Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях — най-лошият от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника.
Да ти преседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска — прокълнато ялова —
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек... и не заплаче.

Веднъж сълза проронил, е обречен
добър и свят, пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.

К.Кондова

Мария-Магдалена Страхотно е!

         Пълна промяна


Самотен пристан. Спомени тежки.
Седя в самотата. А болка гори.
Връхлита ме минало с дни много жежки.
Премислям живота отминал в сълзи.

Кантар ако сложим на две да премерим.
Доброто и лошото що преживях...
Той в миг ще покаже и ще намерим
каква е тук истината. И има ли грях.

Доброто в живота на хора що сторих.
Със трясък на мене се върна със зло.
През болки минавах и смърти преборих.
И вече НЕ искам да правя добро.

Било по-добре да си тъмен и алчен...
Така тези хора не чувстват дори
когато се сриват.  И болка не знаят.
И нуждата нямат да бъдат добри.

Живеят в света на шума на парите...
Приятели имат. Имоти. Коли...
Дали са им верни? Та нижат се дните.
По-важно е май да ги има нали?

Какво като имаш приятели верни?
А те даже нямат и един спукан грош.
С какво ти помагат в моментите черни?
И те във мечтите си тънат в разкош...

До вчера живееж на принципи стари.
Но днес май умират. Отиват си те.
Изпращам онези далечни другари.
И новите търся. Къде ли са те...?


Лично творчество

Карма, имаш дар.  Наистина.  Пишеш много хубаво.

Благодаря ти Албена...

Вечерно писмо


Самотно тъжен като единак
в бърлогата си вечер се прибирам.
И в стаята, и във душата-мрак.
А нейде в мен на гъдулка свири
вековната ми мъка-просяк сляп.
Посягам в мрака със ръце от камък.
На масата ми има сол и хляб
и само теб единствено те няма.
-Къде си ти?- Край мене като ров
във тъмнината стаята ми зее.
Не ме оставяй дълго без любов!
Ще полудея и ще вкаменея.
Не ме оставяй  без любов!Зла нощ
наоколо отвсякъде се зъби.
Без твоята любов ще стана лош!
В сърцето ми като отровни гъби
ще почват да поникват пак злини.
И целия във зло ще се обвия,
останал сам край градските стени.
Като самотен гладен вълк ще вия.
И този свят, за който бях готов
да правя чудеса,ще ме разлюби.
Не ме оставяй дълго без любов,
от себе си  за да не се изгубя.


15.02.1968г.

                              Дамян Дамянов




Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка - невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!...
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината...
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.


Дамян Дамянов

           Прелом


Невернице... ти си далечен кошмар.
Усешам дъха ти. И твоят шамар.
Но те се потапят в забрава сега.
Когато избягвам да помня страха...

Невернице, ти си...самотна и зла.
А аз съм щастлив под свойта звезда.
Обичах те лудо. Ти се подигра.
Тогава пък сбогом! Без теб е мечта.

Невернице... мразая дъхът на жасмин.
Та той ми напомня за счупен комин...
За два силуета, за топли тела...
Не искам го вече! Не искам така!

Поглеждам към ново. В друг свят съм сега.
Щастлив съм без тебе и твойта ръка.
Не искам милувки умрели в прахта.
Страстта търся нова. В животът- игра...


Лично творчество

Когато нещо трябва да се случи,
все някой вместо мене го решава.
Дали да гледам в къщата си куче.
Кога да лягам. И кога да ставам.
И лятото самичко не пристига,
докато този някой не поиска.
Той ми подбира прочитните книги.
Той изчислява струва ли си риска.
Не се обаждай повече, не чакай!
Той забрани звезди да ми се свалят.
Останах без лице от този някой.
И без ръце - с какво да те погаля?...
Да те обичам! Кой да те обича?
От мене вече нищо не остана.
Бях истинска до вчера. Бях момиче.
Морето бях.
      Сега съм само пяна...

Много е добро... Много.

радвам се че ви харесват но не са мои  аз преди пишех много , но след емоционален срив спряях да пиша и изгорих всичко 

ВЪЗРАСТ

Старея вече. Времето подсеща
да се въздържам повече сега.
Завържат ли се спорове горещо,
полека да отстъпвам. Без тъга.

Полека всичко аз да намалявам -
и виното, и хляба, и солта.
Големи крачки вече да не правя,
защото си отива младостта ...

По дяволите късните съвети,
по дяволите мъдростта дори ! -
Предлагам аз отново на сърцето
в пожарите от чувства да гори.

Предлагам ветрове неукротени
и пътища с далечен, звезден бряг.
Предлагам му аз цялата вселена
и искам всичко да улавя пак.

И стане ли му тясно зад стените
на лявата ми пазва в късен час,
като зърно да се взриви в гърдите,
поискало да пусне житен клас.

Евтим Евтимов

Още за приятелството


Приятелството поставих над всичко.

Браних го с нокти и зъби
от любов, от ревност,
от акулска алчност за собственост.

Браних го от обида, от дребнавост,
от изхабяване, от избор,
от забрани, от себе си.

Браних го от зеницата на окото си,
от подозрителност, от обвинения,
от пиедестал.

Браних приятелството -
тъй многобройното -
от множественост.

Нищо така не съм бранила на света,
както приятелството -
до самоотказ.

Браних го от времето,
от него самото, нехайното,
от взривоопасната му спонтанност.

Браних го най-яростно
от агресията на думите,
от подривната недомлъвка.

Браних го от безоблачност.

А приятелството,
което до днес отбраних,
прихва с бодлив смях:
Приятелството, драга,
ако го има, ще те обори -
то няма от какво да се брани!


Блага Димитрова,
1985 г.

    Обещание...


Облаци. Тегнещи над старият град.
Тъмни. И влачещи спомен за грях.
Стари надежди, умрели мечти.
А бяха бели. Отдавна. В зори...

Облаци. Бурни. Коварни и зли.
Тръпка отнели на много моми.
Огън заляли със мътна вода.
Облаци, носещи своя молба.

Облаци. Късно пристингал потоп.
Носещ спасение, носещ обрат.
Вихрят се мислите събрани във сноп.
Гледам прозореца от своя креват.

Облаци черни. Навън ще вали...
Ала и слънце ще има нали?
Искам да има и втори живот.
Да редактирам. С око на пилот.

Всеки си има своя звезда.
Моята много тъмна била...
Някъде има една светлина.
Само, че как да я търся сега?

Ти помогни ми, приятелю мой...
Аз да намеря вечен покой.
После във оня втори живот.
Жеста ще върна. С делата безброй...


Лично творчество

Моето слънце

Жарещо, парещо, палещо –
обичам го всякак лятното слънце.
Чакам го, търся го, гоня го –
в пек безпощаден или с крехки лъчи,
винаги дава топла наслада.

Шари небето, пари полето,
гони морето, гали детето.
Проблясва под него скала пепелява,
целият свят оживява.

Щедро и многолико е –
носи блаженство, страсти разпалва.
Сутрин събужда докрай сетивата,
покой сладък носи късно следобед.

Вечер заспивам и стига ми само
сутрин слънцето лице да покаже,
да отвори деня, ведрина да посее
и с него всеки своята песен да запее.