Обичате ли стихове? - 8

HEY JUDE, 7'09"

        "Хей Джуд" е най-дългото бавно парче на света
        и ако за това време не успееш да свалиш една жена,
        си най-смотаният мъж във Вселената.
                                                Гаустин, VІв клас

Най-дългото парче, което пускахме,
траеше точно толкова: 7'09".
7 минути и 9 секунди
с ръце наелектризирани
от мохера на пуловера й.
7 минути и 9 секунди
за най-бляскавата история.
7 минути и 9 секунди
свят да ти се завие
и вие,
и все пак вие
се въртите,
и все пак тя се върти
около теб,
и все пак се върти
7 минути и 9 секунди.

Никога след това,
никога по-късно,
и изобщо никога
(но тогава не знаеш)
няма да бъдеш толкова дълго
влюбен в една жена.

Георги Господинов

Малката къща - Валери Петров

Къде изчезна, малка къщо,
със барелефа над вратата си?
Едно чудовище могъщо
разчиства твоите остатъци.
 
Балкончето в бръшлян го няма,
под него няма я и фурната,
на тяхно място в грозна яма
оградката стърчи, катурната.
 
За два-три дена те погълна,
не ти прости духът на времето,
а през годините бе пълна
и с радостта им, и със бремето.

Какво от тебе ще остане?
Фасадката ти само, ако е
успяла смътно да се хване
на снимка във албумче някое.

Сега един квадрат открит си,
разделящ две кооперации,
във който пърхат леки птици
и тягостни асоциации,

като например тази първа,
че временни неща изграждаме
и че не много ни отърва
да мислим за какво се раждаме

Карма, кой е това на аватара ти?

 

ЛЮБОВТА СИ ДОЙДЕ
Дияна Цветкова

Любовта си дойде - неумита,
уморена и цялата в пот.
"Бира има ли?" - вяло попита
и напсува късмета-живот.
Любовта си дойде. И се тръшна
на дивана във тесния хол.
И смълча се гълчавата къща...
Кой признава, че Кралят е гол?
Любовта си дойде: опозната,
от години привична, без Храм.
Със опадала звездна позлата
и с пропукана броня тук-там.
Любовта си дойде...Като рана
подлютена с нечисти ръце.
От горчиви отвари пияна
и с опасен в сърцето молец.
Любовта си дойде изтерзана,
озлобена, решена да мре!
...Взе си топла (в душата ми) вана
и (да вярвам ли) май се съвзе...

КЛЮЧ
 

Когато бе октомври и копаех

на мама гроб, до камъка студен

намерих тежък златен ключ - от рая

или от ада - знам ли? Ное в мен.

Навярно дяволът го бе забравил

и вярвам : дяволски е този дар,

защото от октомври, от тогава

живея като глухоням ключар.

И все вървя с надеждата си жалка,

че ще открия нейде по света

една запушена от кал ключалка,

една засипана със пръст врата,

която да отвежда в пантеона,

където мама с мъртвите лежи...

Тежи ми тази дяволска корона,

ах, този ключ в сърцето ми тежи...

Ще го захвърля! Чуваш ли ме , мамо?

На гроба ти оставям хляб и свещ.

Живее ми се ! Пее ми се! Само

ти още можеш да ме разбереш.

Благослови надеждата ми жалка.

Почакай ме сама отвъд пръстта,

отвъд запушената с кал ключалка,

отвъд засипаната с пръст врата.

И Дяволът щом тръгне да ме вземе,

пред черните му крачки застани.

Кажи му че съм млад, че имам време.

Да ме почака седем божи дни.

Да се налюбя и да се напия

тъй както в младо време - както знам.

За вечен спомен празната кесия

на някой от кръчмарите да дам.

Да ме почака ! Нека се разтваря

душата ми във песен и във стих...

А ози ключ да търси   при  златаря-

там за червено вино го смених.

 от Ивайло Балабанов

   Чарлз Буковски

нямаме пари скъпа, но имаме дъжд

наречи го парников ефект или както пожелаеш
но просто вече не вали както по-рано.
особено си спомням дъждовете от
времето на депресията.
нямаше никакви пари но имаше
дъжд в изобилие.
не валеше само една нощ или
един ден,
ВАЛЕШЕ 7 дни и 7
нощи
и в лос Анджелис уличната канализация
не беше направена да понесе толкова много
вода
дъждът валеше ПОРОЕН и
ПОДЪЛ и
НЕПРЕСТАВАЩ
СЛУШАХМЕ как барабани по
покривите и по земята
водопади от дъжд се стичаха
от покривите
имаше и ГРАДУШКА
големи ЛЕДЕНИ ТОПЧЕТА
бомбардираха
експлодираха разбивайки се в разни неща
и дъждът
просто не
СПИРАШЕ
и покривите протичаха –
купички
готварски тенджери
бяха поставяни навсякъде;
водата капеше в тях шумна
и трябваше да бъдат изпразвани
отново и
отново.
дъждът се покачваше над уличните бордюри,
заливаше поляните, изкачваше се по стъпалата и
влизаше в къщите.
навсякъде парцали и хартиени кърпи,
дъждът често се изкачваше през
тоалетните: клокочещ, кафяв, въртящ се, неистов
и всички стари коли оставаха на улицата,
коли които имаха проблеми със запалването в
слънчеви дни,
и безработните мъже стояха
загледани през прозорците
към старите машини умиращи
като живи същества там отвън.
безработните мъже,
неудачници в неудачно време
бяха затворени в къщите си със своите
жени и деца
и
домашните си животни.
животните отказваха да излизат навън
и оставяха своите отпадъци на
странни места.
безработните мъже полудяваха
затворени със
своите някога красиви съпруги
започваха ужасни разправии
след като намираха в пощенските си кутии
бележки за пресрочена ипотека.
дъжд и градушка, консерви с боб,
хляб без масло; пържени
яйца, варени яйца, яйца на
очи; сандвичи с
фъстъчено масло и по едно невидимо
пиле във всяка тенджера.
баща ми, някога добър човек
най-добре биеше майка ми
когато валеше
аз се хвърлях
между тях,
краката, коленете,
писъците
докато те се
разтърват.
“ще те убия!” крещях аз
към него. “още веднъж я удари
и ще те убия!”
“Разкарай този кучи син
оттук!”
“не, Хенри, остани при
майка си!”
всички домакинства бяха под
обсада но мисля че нашето
понасяше повече терор от
нормалното.
и през нощта
докато се опитвахме да заспим
дъждът продължаваше да вали
и тогава от леглото
в тъмното
гледайки луната зад
набраздения прозорец
храбро
задържащ навън
повечето от дъжда,
си мислех за НОЙ и
ковчега
и мислех че Той дошъл е
отново.
всички мислехме
за това, изведнъж
просто спираше.
и изглежда винаги спираше
около 5 или 6 сутринта,
настъпваше спокойствие,
но не пълна тишина
защото всичко продължаваше да
капе
капе
капе
тогава нямаше смог
и към 8 сутринта
засияваше
бляскава жълта слънчева светлина,
Вангогско жълто –
неистово, ослепително!
водосточните улуци
облекчени от устрема на
водата
започваха да се разширяват от топлината:
ПУНГ! ПУНГ! ПУНГ!
всички ставаха и поглеждаха навън
към поляните
все още подгизнали
по-зелени отколкото зеленото някога
ще бъде
и към птиците
на поляната
ЦВЪРТЯЩИ
като луди,
неяли порядъчно от 7 дни и 7 нощи
изтощени от дребни
плодове
те изчакваха докато червеите
се покажат,
полу-удавени червеи.
птиците ги грабваха във
въздуха
и ги поглъщаха
жадно; имаше
косове и врабчета.
косовете се опитваха да прогонят врабчетата
но врабчетата
пощурели от глад,
по-малки и по-бързи,
вземаха своя
дял.
мъжете заставаха на верандите
пушейки цигари
съзнавайки
че трябва да излязат там
навън
и да потърсят работа
която може би не бе
там, да запалят колата
която вероятно нямаше да
запали.
и красивите някога
съпруги
заставаха в баните си,
разресваха своите коси,
слагаха си червило,
опитвайки се да сглобят своя свят
отново,
опитвайки се да забравят
ужасната тъга която ги
бе обхванала,
чудейки се какво биха могли да
направят за
закуска.
по радиото
ни бе съобщено че
училището вече е
отворено
и
скоро след това
ето ме и мен
на път за училище,
огромни локви по
улицата,
слънцето като един нов
свят,
родителите ми назад в тази
къща,
пристигнах в класната стая
на време.
Мисис Соренсон ни посрещна
с “няма да имаме междучасие
както обикновено, площадките
са прекалено мокри.”
“ОУ”възкликнаха повечето
от момчетата.
“но ще правим
нещо специално на
междучасието”, продължи тя,
“и ще бъде
забавно!”
е, всички ние се чудехме
какво би било
това
и двучасовото очакване
ни се стори много дълго
докато Мисис Соренсон
преподаваше своите
уроци.
гледах малките си
съученички, те изглеждаха толкова
хубави и чисти и
съсредоточени,
стояха тихи и
изправени
и косите им бяха красиви
под калифорнийското
слънце.
звънецът за междучасие прозвуча
и всички ние чакахме
забавлението.
тогава Мисис Соренсон ни каза:
“сега, това което ще правим
е всеки да разкаже
на останалите какво е правил
по време на дъждовната буря !
ще започнем от първия ред
и там надясно до последния!
Майкъл ти си първи!…”
е, всички ние започнахме да разказвам
нашите истории, Майкъл започна
и така нататък,
и скоро разбрахме че
всички лъжехме, не
съвсем лъжехме но предимно
лъжехме и някои от момчетата
започнаха да се подхилкват и някои
от момичетата започнаха да им хвърлят
лоши погледи и
Мисис Соренсон каза,
“добре! искам
малко тишина
тук!
интересувам се какво
сте правели
по време на дъждовната буря
дори и на вас да не ви е
интересно!”
така че ние трябваше да разкажем нашите
истории, а те бяха
истории.
едно момиче каза че
когато дъгата
се появила
тя видяла божието лице
в единия й край.
само дето не каза в кой край.
едно момче разказа как прикрепил
рибарския си прът
на прозореца
и хванал една малка
риба
и нахранил с нея своята

котка.
почти всеки каза по една
лъжа.
истината бе просто
твърде ужасна и
смущаваща за разказване.
тогава звънецът прозвуча
и междучасието
свърши.
“благодаря ви”, каза Мисис
Соренсон “всичко това бе много
мило.
утре площадките
ще бъдат сухи
и ние ще можем да ги
ползваме
отново.”
по-голямата част от момчетата
аплодираха
малките момичета
седяха изправени и
тихи,
изглеждайки толкова хубави и
чисти и
съсредоточени,
косите им красиви на слънчевата светлина каквато
светът може би никога няма да види
отново.


превод: Вергил Немчев

Тежък плод е щастието...

Тежък плод е щастието.
Непосилен за крехките й ръце,
устремени нагоре.
Ни листо, ни гарван прелита.
В капана на чужди мечти
като обезумяло зверче се блъска,
завърта колелото на сезоните,
пее люлчина песен,
опитомена в забравата
не знае коя е,
не пита къде е,
помътнели огледалата на очакването,
все едно от коя страна ще ги обърне,
няма го в тях живота й.
Приела поражението като дар,
не брои вече възлите
в кълбото на мисълта
и се взира към върха.
Зелената нишка на смирението
опасва билото на планината.
Нетърпеливи погледи зад оградата,
разделяща божията от човешките градини:
жадуван плод е щастието,
пълен с надежди и слънце,
недостижим,
беше пъпка и цвят,
самотно е завръщането към началата,
несподелена носталгия
вечерна песен на гайдаря в дъжда.
Усмихва се,
не бърза,
достатъчно е да се отвори за любовта,
да събуди ветровете
и плодът ще се търкулне в скута й.
Пленница на желанията и страховете си,
предусеща:
жилав корен и мъзга са нужни,
изпепеляващ дар е щастието,
невинаги е готова да го приеме.

Аксиния Михайлова

           Парещи мигове


Парещи мигове на мълчание.
Звезда угаснала за миг.
И дълго майчино ридание.
Един живот завършил с вик.

Пречупени криле на птица.
Захвърлени добри мечти.
Един живот събран в паница...
И дълго зло, което спи.

Прекъсната моминска песен.
Горещи, капещи сълзи.
Остава толкова нелесен
светът след после. И боли.

Виновен край и страшна драма.
Самотно бягащи лъчи.
И пожълтяла суха слама.
И после все горчи, горчи...


Лично творчество

Монаси.
Със дрехите черни
облечени. На мъката...
Понесли на гръб самота.
Тъга и неволи.
На тежките хорски
одумки подложени.
Със вплетени горски цветя.
Поточето. С чудните
песни от минало
сегашно и бъдеще.
Захванало два свята.
И един дълъг миг.
На безкрайност.
И болката.
Онази, неистово - пареща.
Сломила душата.
Изгаряща. Във миговете на
вечност.
С далечната песен
на малко щурче.
И бесният вятър...
Помлял и жарта във огнището.
Убил мечтите от детството.
И прегърнал небето.
Където е твойта мечта и тази
на твойто дете...
Стиснало цвете в ръчичката.
Със блясък в очичките...
За новото нещо.
Дошло от ръцете на двама любящи.
Сега.


Лично творчество

Имаше в една от по-старите теми едно стихотворение на Карма:

Полицейската жена


Нощта преваля. Дъждът се лее.
Плющи във локви. Тече в улук.
Детето спи. А тя копнее
мъжът любим да си е тук.

Самотна нощ. Поредна вече.
Заспива. Буди се. И пак така.
Години тежки. Живот облечен
във дълги нощи и самота.

Далечни мисли за миг пробягват.
И тежки спомени валят сега.
Но тя е длъжна като с тояга
да гони мъката , а и страха.

В нощта дъждовна във униформа,
на улицата сред ветрове...
Понесъл кръста на гръб - оловен.
Мъжът не трябва сега да спре.

И тя разбира. Това го знае.
И моли Бога -" Да е добре!
Със здраве леко нощта да мине!"
А утре може дъждът да спре.

Полека става. На пръсти стъпва.
Синът наглежда. Отдавна спи.
За сетен път навън поглежда...
Дъждът не спира. И си вали...



Много ми харесва.
Ето и o]e edno  http://vbox7.com/play:88e9fda0

Обичам всичките си стихове, но това има особена стойност. Радвам се, че именно то е станало причина Естел да го публикува повторно. Благодаря ти Естел... 

                 Нощен спомен

Минава полунощ. А тихичко градът
разказва свойте малки тайни.
Виж... малък бил светът.
И нощите били омайни.

Та на площада във онази нощ.
Било опразнено от хора.
Било там някъде към полунощ,
когато всички е налегнала умора.

Прибирали се влюбените. ТЯ и ТОЙ.
Около тях се носел топъл мирис.
На свежест някаква и на шибой.
На младост, на любов, на нежна флора.

От ъгъла във тази тъмнина
внезапно тихо сенки изпълзели.
Те движели се със неземна лекота.
И след момчето и момичето поели.

В главите нямали и капка ум.
В телата им пищял нагона.
Били решени. Тук на този друм...
Да бъдат зверове! Все още мяркал се пилона...

След миг без колебание настъпил АД!
Момчето с нож било намушкано в сърцето.
Момичето отмъкнато във близкият палат.
И там от него всичко свято взето.

Нощта преваля. И площадът пуст
напомня за една любов убита.
От някой със нищожно малък ръст.
От някой скот, от плъх и от влечуго свито...


Лично творчество

Така случайно взех, че мернах
един познат в една тълпа.
Такъв един добър, суетен.
И все раздаващ топлина.

Подвикнах тихичко. И ето
обърна се и ме видя.
На мен подскочи ми сърцето.
Направо взе, че полудя.

Та как си, значи, как живееш?
Зададе ми въпроси два.
На теб разправям. Що се смееш?
Умря отдавна любовта.

Сега сме двама май познати.
Пък и не знаем кой какво...
Това се случи. Стеб споделям.
А пък и аз не знам защо...


Лично творчество

Жалко! Започни отново!