Някой от вас ходил ли е на седмични ясли/градина?

Гаргамела, още нещо, което си пропуснала - липсата на места в градините по квартали. Защото и тогава (аз съм 75-та година) е имало дефицит.
Родена съм и живея в идеален център, майка ми също работеше тогава на Леге. Но тогава не е имало места в околните ДЗ. Майка ми е работила до 18.30 в редакция. Няма да пиша повече подробности. Не е и нужно. Татко пътуваше постоянно. Бабите не са искали да ме гледат.
Записала ме е в ДГ на края на града, имало е места. Не е имала възможност всеки ден да препуска, за да ме прибере от градина. Разбирам я. Никога не съм я обвинявала. Така се е случило.
Травми нямам. Много се обичаме.

Sourcherry, ако нямаш травми, защо не желаеш да се връщаш в онези дни? Аз също обичам майка си. Разбирам те, защото и аз в продължение на години бях възприела същата тактика - за това не се говори, не се мисли, главата се заравя в пясъка и проблемът не съществува. Да, но вече реших че въпросните "напълно нормални средностатистически отклонения като повечето хора" са излишни, колкото и да са средностатистически и че без тях бих била по-щастлива.
Люлякова, вярвам че човек може да се освободи и от най-тежките травми от детството. Видях как мой близък човек го постигна и видях колко по-ведър, по-смел и щастлив човек стана. Той мина през връщане в болезнените спомени, осмисляне, разбиране мотивите на родителите си, включително моделите, които те бяха възприели от своите родители, и накрая прошка. След като жертви на Холокоста, лежали във фашистки лагери, са могли да простят на палачите си за да продължат начисто живота си, вярвам че всичко може да бъде простено.
f(x), питаш защо ровя надълбоко в корените, а не се справям с проблема. Правя го, за да видя как други хора се справят с това и евентуално да получа идея как освен на интелектуално ниво, да простя и на емоционално. Това, което ми пречи, е опасението, че ако простя за избора на родителите си, е все едно да призная, че това, което са направили, е нормално и едва ли не да предам собственото си дете. Знам че не е логично, знам че това да простя не означава че смятам постъпката им за нормална, но това е дълбоката ми емоционална реакция. Вече споменах че детето ми сега е на същата възраст, на която са ме пратили на седмичната ясла, виждам колко е привързано към мен и безпомощно, самата аз съм готова да си жертвам кариерата заради него, а знам, че моите родители не са направили същото за мен. Всичко това ми усложнява проблема, но вярвам че ще се справя. В прошката - дълбоко осъзнатата на емоционално ниво прошка, май има и някаква магия. На теория всичко ми е ясно. Остава да го осъществя и на практика.

Колко голям стандарт е достатъчен,за да компенсира детско страдание?
Ако някой може да изчисли сумата,имотите,които да се  поставят на кантара ,срещу детската болка,може да се кандидатира за Книгата на рекордите на Гинес.Със сигурност ще е първия,успял да направи въпросната сметка.

Съжалявам за острия си тон,но току -що гледах "Earthlings".....Ужасен филм.
И кой знае защо ,си представих всички тези деца,самотни,плачещи,затворени като пилетата в едно помещение.....на стадно отглеждане.

Не знам,за мен нищо не оправдава подобно отношение към едно дете.
Но какво знам аз......

heureuse , без да съм някакъв експерт, но доста години вече аз пък се боря с други демони от детството и свързани с близки, роднини... Работила съм тук и с терапевт за известно време, но честно казано, за мен проблясъците започнаха от четене на най-различни книги, написани от хора, които са минали през подобно нещо или просто хора, които не просто философстват, а са се справили с нещо наистина сериозно. Няма да рекламирам, такива неща човек сам избира и усеща. Мисълта ми е, че това с т.нар. прошка е по-скоро приемане. Защото ти си цитирала част от блокажите човек наистина да прости. Аз не вярвам и че жертвите на Холокоста са простили така, както аз разбирам прошката, тоест утре да се видите, да пиете кафе заедно, все едно нищо не е било (образно казано). Не вярвам, че това е и добра идея, по причините изброени от теб. Виж, приемането е полезно. То е просто приемане, че в онзи момент, на онзи етап, с онези хора, нещата са се случили по онзи начин с причина. Но не по принцип, не винаги. И не за моето дете. И дотам. Затворих вратата, продължавам да работя ежедневно над това. защото такива неща се чистят много трудно, за мне с години, но вратата не отварям. Приех го, така е трябвало нещото да стане, никога няма да простя и да ги погледна по същия начин, но съм чиста от обвинения, затлачени спомени и т.н. Това е моят опит.

Simplyaven, много ти благодаря! Наистина ми е полезно, точно това търсех. Радвам се че отворих тази тема. Започвам да търся книги със споделен опит за превъзмогване на травми от детството - ако знаеш някоя добра такава, ще ти бъда благодарна ако споделиш коя е.

Нищо не знаем, нищо.....
Съзнанието, че едно детенце не е безчувствен пън, и всяка болка му се отразява, е единственото мое "невежество", на което много се радвам.
Стандарт.....глупости на търкалета....Стандарта е едно, необходимостта е друго.

Аз посетих седмичната ясла точно за един ден.
Сестра ми вече ходеше там и мен (аз съм по-голямата от двете ни)решават че ще ме запишат там, защото вкъщи бяхме точно 4 деца ние двете и братовчедите ни, кака вече ходеше предучилищна, а братовчед ми много боледуваше и не го даваха на ясла.
Та закарват ме и мен понеделника и първият ми шок беше че няма да съм заедно с Ирка в една група, изпитах ужас, паника и голям страх. Сградата на яслата беше извън града на няколко километра в гората, учителките ги возеха с автобус до там и си ги вземаха вечер отново и аз вечерта избягах от сградата и се качих в автобуса и се скрих най отзад и като наближи мостчето в нашия квартал излизам ще си ходя и аз, онези жени изпаднаха в паника, за късмет татко с колата на моста, взимат си ме и вкъщи беше рев до небесата.Баба милата тогава отсече няма да я давате повече там, ние както гледаме едното дете така ще гледаме и другото и това беше моето ходене на ясли, после бях направо в предучилищна.
Сестра ми от много мъничка са я дали на ясла и тя нямаше никакъв проблем с това, аз обаче не можах да го преживея и ден .

О, изобщо не желая да влизам в диалог с теб. Просто казвам, че нещата не винаги са черно-бели.

Достатъчно ясно е ,че въпроса ми е риторичен...а  не с цел диалог .   

Просто ако повече родители се замислят над това,че стандарта ,изразяващ се в материални придобивки ,не може да замени родителското присъствие,толкова по-добре!

Хайде сега, София не е България! Проблеми с градините в София още по време на соца винаги е имало, не е нещо ново! Това не е показател, хора са живяли и извън София. Тук определено си става въпрос за лични амбиции в материален и професионален план, мераци за жителство и апартамент, а не за това, че семейството е щяло да изнемогва, ако не са точно на тази работа, която са, ако не са точно в София или на мястото, където са избрали родителите, че като част от него детето да е на седмична ясла или градина! Какво означава някой да е бил принуден? И какво като е имало разпределения, да не би хората да са били на улицата? Хайде, моля, малко по-обективно  се постарайте да видите нещата! Каквито и да са били недостатъците на соца, тогава, дори през 60-70-те години хората не са били заплашени да бъдат бездомни, гладни и без работа. Дори това за разписването без работа не е съвсем вярно - като двойката е женена как ще бъде разделена административно и единият лишен от право на пребиваване в съответния град?

Това ме разтърси.


Не съм ходила на седмични ясли, но от както съм станала на една година, съм била поверена изцяло на грижите на баба ми и дядо ми, защото майка ми е получила едно много добро предложение за работа, което в никакъв случай не е искала да пропусне.
В днешни дни, разбирам, че много от чертите на характера ми се дължат именно на това ранно отделяне от най - скъпия за мен човек.
Наистина - тя направи кариера, доволна е от постигнатото в живота си, но аз - сега макар и вече голяма жена, все още помня моментите, в които болезнено съм се нуждаела от присъствието й, а съм получавала само малко майчина нежност, малко преди заспиване.
Това тъжно, наранено и изплашено момиченце продължава да си живее у мен и до днес.
Заради тази "малка" подробност от живота ми, днес аз ревностно пазя децата си от всички.
Не се разделям от тях - нито за ден!
И знаейки какво е да си отгледан не от мама, а от някой друг - аз се убедих в едно.
Да - аз правя най - доброто за децата си!

4удесен постинг, терапевти4на тема
Тези седми4ни детски градини ми се струват толкова ужасни, 4е си си мислех, 4е са някакви градски легенди за сплаШване на ходеЩите на "нормални" градини. Лелките ни казваха, 4е ако не слуШаме, родителите Ще ни пратят на седми4ни градини.


heureuse , Ще се справиШ 

Не съм ходила на ясла или детска градина, само на забавачка. Гледаше ме баба ми. Въпреки това имах много силен страх, че мама и татко ще "изчезнат", че никой няма да дойде да ме вземе от забавачката (по-късно - от училище) и че ще остана сама. И, да, напълно съм убедена, че преживявания от ранна детска възраст, за които нямаме съзнателен спомен, могат да ни причинят травми и да влияят на живота ни като възрастни.

Щом лелките от "нормалните" градини са плашели децата със седмични, можете да с представите какъв ужас са всявали седмичните заведения.

Gioia, благодаря!   
Между другото, седмичните детски яясли/градини все още съществуват в България. Имало е наскоро предложение да ги закрият, но от Сдружение "Настоящи и бъдещи майки" са протестирали:
http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=558411.new

За мен единствено физическото  оцеляване на детето може да оправдае донякъде такова нещо. Аргументи като "стандарт", "жилище", "кариера" ми звучат просто кощунствено като знам какво страдание може да донесе това на детето.