Някой от вас ходил ли е на седмични ясли/градина?

Аз като страничен наблюдател:
І група- ходили са на седмични ясли/градини, не са се чувствали добре, смятат, че са травмирани от това...
ІІ група- ходили, но не усещат травми...
ІІІ група- форумните психолози и експерти- да, да това е травма, няма как да не; това са кофти родители; ти си дамгосан от седмичната ясла/градина; не може да не ти е повлияло; не може да ти няма нищо...;
ІV група- Парламентьорите

 Sourcherry.. ред: не ми отговаряй, психологията е малко като дерматологията, излишен е отговора, а и спора е излишен. който се чувства травмиран от преживяване в детството и иска решение ще си отиде на терапевт

да от годинка - и уви споделям мнението на пусналата темата.

Уж нямало кой да ме гледа, но истината е че така са внушавали на майките ни - че трябва да градят социализма. Много бих искала да пиша по темата, но в момента по скоро и сърбам попарата на тази градина (и като цяло на проблемите от детството)...поредната вечер в която се чувствам сама и изоставена и безпомощна...не ми се пише пък и нещо не разбирам спора тук.

аз бих полудяла ако трябва да си оставя детенце на седмична ясла...ако човек преживе това - няма как после да има здрава връзка с детето си...да е способен да му показва обичта си...

Абсолютно!
Това е решението .

За психологията си права.

нищо не могат да докажат според мен, а се основават на някакви предположения и степени на вероятност.
Днес четох за Елизабет забравих-й-фамилията, която е някакво светило в психиатрията, покойница е вече де. Автор на теорията за 5 stages of grief. Та дори и тази жена, с титли от половината университети в света, публикации, книги и огромен опит в толкова тясна насока е с оспорвани изводи.
И причината най вероятно е точно описаната и по назад- че сме сложни същества ( дори и простите:) ) и съвкупност от много много фактори и преживявания, които дават уникална комбинация.
Дори едно крайно родителско поведение може да доведе както до пълно повторение на модела, така и до пълно отхвърляне.

Всяка възраст си има поносим период от време, в който детето може да е отделно от родителите. На 2 месечна възраст, например, дете отделено от майка си, оставено на т. нар. бездушен персонал, мед. сестри и прочее се фрустрира. Напрежението от липсата на майката е така голямо, че това се счита за един факторите за отключване на психози, шизофрения и тн. Това по отношение на изоставените деца. В наши дни тези неща са известни и с изоставените деца се работи, за да преодолеят тези проблеми, а и най- важното домовете във вида на институционално отглеждане се заменят от отглеждане в домашна или подобна на домашна среда.

В най- ранна детска възраст, 1- 3 години, детето още не е осъзнало себе си като отделна личност и има нужда от семейна среда, за да осъзнае различието си, да се научи да общува, да усвои модели. децата, които целодневно, да не говорим за денонощно са в голяма група с други деца- 15- 2- и повече деца развиват повърхностни социални умения, но не развиват отграничения на собствената си личност. Това плюс липсата на мама е много вероятно в късна възраст да ги доведе до по- лесно чувство на отхвърляне, вътрешна самота, усещане, че са неразбрани. Това само на повърхността. в зависимост от степента на страдание и изтласкване на страданието от липсата на мама, на топлина, семейство следват и други проблеми.

Това за пример, а подробности  могат да се намерят в специализираните библиотеки. Има безброй изследвания на психиатри, психолози, социолози и педагози.

Хората са преживявали войни и какво ли не, няма полза да бъдем крайни. за нас може мотивите на родителите да изглеждат несериозни, но за тях е било съвсем сериозно. С много редки изключения на тежка патология родителите правят за децата си само онова, което смятат за най- добро.

Касита Интересно групиране. Аз от парламентьорите ли съм, според теб или има и пета група състояща се само от мен.

Не знам каква е била целта на heureuse, но със сигурност не това, в което се превръща темата (не визирам теб, Бояна). Лично и за мен беше полезно да споделя спомените си от времето на седмичната ДГ, за първи път имам възможност да го направя. И точно с това темата ми беше толкова полезна, колкото е била и е, надявам се за авторката й. И не мога да разбера защо се намесиха куп хора с мнения и без конкретни преживявания или разбиране по въпроса, просто, за да обвинят накого и да покажат, че ТЕ са прави на всяка цена  
Сега, когато и ние сме родители е нормално за се обърнем назад към нашето детство и да потърсим в него нещата, които искаме и не искаме да предадем и на децата си. За да може да бъдем, ако е възможно, още по-добри от нашите родители. Защото всеки допуска грешки. Преди 40 години нашите майки и бащи не са разполагали с информацията, с която разполагаме ние сега за отглеждането на децата си. Следвали са "традициите" и останалите, родени са и са расли в съвсем друг строй, в съвсем други времена...
Лично аз от онзи ден си мисля дали и какъв отпечатък е оставила у мен седмичната ДГ и въобще детството ми често самичка вкъщи, няколкомесечната раздяла с майка ми, защото замина на работа в чужбина, гимназията в друг град... И в крайна сметка виждам, че може би точно благодарение на всичко това съм човекът, който съм днес - самостоятелна, силна, оправна, независима... И незнайно защо непоправим оптимист, даже мъжа ми се дразни. Децата ни никога не са се отделяли от нас и дори понякога си мисля, че искам да дам и на тях възможност да открият света и сами някой ден и да се оправят и без нас.
Дано пък с този вид родителство не ме обвинят като порастнат, че съм им отнела тази възможност  


 

happy mama, и аз не знам защо трябва да има някакви ексцесии, та да има травма. В случая ставаше дума за авторката - едно конкретно порастнало дете, което очевидно не изпитва комфорт гледайки назад, пак да го кажем. И други такива деца има. Няма нужда сега пък и да ги тероризират децата, та да искат миналите през това да поговорят.  

Касита, много цели имам в живота си, коя по-конкретно те вълнува? В темата едната ми цел беше да кажа на авторката какво на мен ми е помогнало, макар и за не съвсем сходен проблем и да помогна със споделяне. Със сигурност една от целите ми в подобни теми е да не пиша постове от типа: 1,2,3 , не виждам с какво помагат.

Всяка теория подлежи на оспорване. Това е основата на научния метод, не сте ли го учили в училище? За пръв път чувам, че Кюблер-Росс е била светило, но е била силен учен, да. Това, че някой й оспорва теорията мен не ме тревожи, това е нормална стъпка в научния прогрес.

10с, както са казали и преди мен - психолозите черпят знания от изследвания, които провеждат и публикуват. Примерно следят се 5000 деца от зачеване до 25 години и се прави статистически анализ на наблюденията. Публикува се. След това идва друг екип учени и решава да погледнат същите данни или същата теория от различен ъгъл. Тестват, публикуват и така върви науката. Научният метод има стандарти какви изследвания се считат за валидни и с какво качество на данните се потвърждават или отхвърлят хипотези.

Аз съм изчела много такива изследвания като студентка, предимно в курса ми по детско развитие. След това продължих да се интересувам от най-новите наблюдения.

Съществува понятието за привързаност (http://en.wikipedia.org/wiki/Attachment_theory#Significance_of_a … tachment_patterns) на детето към родителя. Има няколко вида привързаност, като  всеки се корелира с определени вероятности в психичното развитие на детето. Например, проблемната привързаност се корелира с психопатология в по-късна възраст. Други факти, които си спомням без да ровя, са ниското тегло при раждане се корелира с трудности в обучението. Насилието в семейството се корелира със социопатично поведение при детето. Депресия у майката се корелира с проблемна привързаност.

Та така. Има много, което не е написано в масовата или пък в научнопопулярната литература.

Здравейте! Благодаря на всички за коментарите! Още в началото на темата споменах, пък и след това го повтарях, че търся начин да простя на майка си. Така че някои коментари за това как чрез обвиненията към другите се избягва да се поеме лична отговорност, колко елементарно било да се обвиняват другите, според мен бяха, меко казано, неуместни. Поне според мен първото условие за да простиш е да осъъзнаеш че има за какво да прощаваш. Да се изправиш лице в лице срещу проблема, да признаеш че го има и да приемеш острата болка, която иначе само щеше да си тлее почти незабелязвана под повърхността. И аз като някои други тук дълги години бях във фазата на отричането - какво пък толкова, била съм малка, вече е минало, майка ми е имала лошо работно време. И също избягвах да мисля за това. Ама в един момент, предполагам свързано с ред обстоятелства, най-вече около моите деца, дребното камъче в обувката започна все повече да напомня за себе си. Много болезнено беше за мен да си дам сметка, че в един период от живота ми съм била по-назад сред приоритетите на майка ми, че е знаела че ми причинява страдание и въпреки това да предпочете кариерата. Много обичам майка ми, от малка съм била много привързана към нея, винаги ми е казвала че съм най-важното за нея и затова още по-силно ме заболя. Сигурно ще ви изглежда смешно, но за мен темата действително имаше терапевтичен ефект, въпреки че не се стигна до група за подкрепа (накрая развоят не беше добър, но аз не обръщам голямо внимание на това). От една страна го изразих публично, т.е. извадих го от дълбоките води, където, криейки се, вирееше най-добре, от друга - все пак наистина прочетох как са го изживявали други като мен, колкото и да са малко. Но също така с помощта на съпруга ми прозрях нещо, за което явно не можех да си простя, и съзнанието ми също гледаше да го избута по-надълбоко. Че и аз съм направила същото като майка ми. За външен човек вероятно ще е съвсем различно, но аз го изживях все едно че е същото и въпреки това го направих. Когато миналото лято давахме почти 3-годишното ни тогава дете на градина (е, не е седмична), то така неистово плачеше, но аз въпреки това пренебрегнах отчаяния му вик за помощ и направих  "разумното". Аз, която толкова съм страдала от същото, го поведох към нещо, което му носеше страдание. Такъв е животът. Този път аз бях приела ролята на неумолимия родител, който не се вслушва в плача на детето си. Много тежко го приех, повече от нормалното. Не вярвам че родителите винаги правят или искат да правят най-доброто за децата си, аз поне не съм такава, също както и майка ми. Не мога да се прикривам зад времето, обществените норми, проблемите и т.н. Човек ако търси начин, намира. Но така или иначе това мое откритие, което досега съзнанието ми е отказвало да направи, ми помогна да й простя. И сега се чувствам много по-леко. Сега обаче ще трябва да търся начин да простя и на себе си, ама всичко с времето си:) Благодаря ви още веднъж за включванията, за съветите и за куража, който ми давахте, че ще се справя. Аз вече съм out. Надявам се темата да помогне и на други:bouquet:

 Недейте да се обвинявате така! Някои деца са по-чувствителни и привързани и дори на предучилищна направо да тръгнат, пак ще плачат и ще искат при мама. По-нагоре дадох  пример със себе си. На 6 години тръгнах направо на предучилищна и също тежко го изживях, исках да бягам и т.н. То по тази логика и на училище не трябва да ги пращаме, а да ги обучаваме вкъщи, но рано или късно трябва да започнат да стават самостоятелни.
 Седмичната градина и аз не я одобрявам, осбено за толкова малки деца, но пък 3-3,6 години си е съвсем нормална възраст за тръгване на обикновена детска градина.

heureuse - както вече писах по-горе разбирам те. Разбирам и мотивите ти да пишеш за това... не разбирам включването на хора, които дори не разбират за какво става дума - а просто се упражняват на тема психология.
И аз искам да простя на майка си...понякога си мисля, че съм. Опитвам се да я оправдая... Но ми е трудно тъй като винаги, когато съм се опитвала да говоря с майка ми колко необичана и неподкрепяна съм се чувствала в детството си - та отказва да ме слуша и казва че си въобразявам. Малко оф топик, на свързано с проблема - травми от детството: И не става въпрос само за яслата - нямам нито един детски спомен с баща си, никога не съм водена от родителите си на някакво детско забавление (например на детска площадка)... Верно - живеехме на село, а родителите ми работеха като агрономи в местното ТКЗС - без почивен ден. Ако питате  тях - целия им живот е посветен на нас...(но не и час от времето им, просто да пообщуваме). Тук няма да пиша за брат си който не е ходил на седмични ясли, но също е толкова повреден, че на 37 години никога не е имал нормална емоционална връзка с жена и е сам...

... Колкото до твоето детенце heureuse - 3 годинки е вече доста по-зряла възраст, в която децата вече имат нужда да общуват с другите деца. Пък и детенце не е било на седмична ясла. Не се притеснявай, не е същото, макар че и аз имах тези угризения...

Бояна - разбира се че съм го преживяла (станах доста независим и силен човек) - уви с проблеми в общуването. Ще кажеш - чудо голямо, хората войни преживяват... сигурно, но какво ли става в душите им? Ако човек почете малко повече по темата за привързаното родителство, може и да намери "професионално" обяснение. За мен - да оставиш детенце на 1 година в детско заведение приличащо на затвор (никога няма да забравя решетките - била съм там до 3 годинки) и да го виждаш само за една вечер седмично, без дори да можеш да се обадиш да питаш как е, да му чуеш гласчето... неизмено води до късане на емоционалната връзка с детето. Нещо което после едва ли наваксва. Аз така и нямам емоционална връзка с майка си. А емоционалната интелигентност (способността да се справяш с емоциите си) се учи в дома..е аз не се научих...  

Щастлива съм, че можах да бъда с дъщеря си до 2 годинки без дори и ден да се делим (дадохме я на градина на 2 и половина), защото видях колко важни са тази години за детето, за възпитанието му, за самочувствието...и как дори за 10 дни да я оставя (на майка ми която се превърна във всеотдайна баба) – после са ми необходими поне 10 дни за да възстановя отново връзката с нея...

Ох, защо не чете хора, наистина... Написах това в отговор на поста ти, че човек, който е оставил детето си седмична ясла никога след това не би могъл да има връзка с това дете и да му покаже,
че го обича. Това е крайност за мен, затова ти казах, че и войни се преживяват и хората пак се обичат. Не казвам, че яслите не травмират, дори съм обяснила точно как го правят, ама кой да чете.
И можеш да нямаш детски спомени с родителите си, защото си блокирала за наказание. Случвало се е и на други. Това не означава, че не са те водили никъде. И съм убедена, че колкото и абсурдно да звучи родителите ти наистина смятат, че са ти посветили живота си. Всеки човек има различно разбиране за посвещаване.

ок - не казвам, че е невъзможно...а че е много, много трудно постижимо и изисква разбиране на проблема, осъзнаването му. Това с войната - нещо не го разбирам: едно е да говорим, за възрастни хора, друго за деца на 1-3 годинки - няма как да запълниш липсата си в този период. Сега като майка го разбирам още по ясно.
Колкото до спомените - уви, имам - но нито един  в който родителите ми да ми показват обич, загриженост и подкрепа. Не казвам, че сега не се опитват да го правят - но нищо не може да запълни онази празнота и да облекчи болката.

И ако пиша в момента, то не е защото искам да водя "професионални" спорове или спор на тема "травмите в детството", а защото много ми се иска да се осъзнае колко важни са тези ранни години, за формирането на личността...и колко важно е да дадеш на детето си обич в този период. И че ако обичаш някого е важно дали откликваш на нуждите му, а не какво си мислиш ти че е важно за него...

Не, в училище ни учиха само да се бием с  чантите 
Друго имах предвид и то беше във връзка с поста на 10ц.
Във физиката например ако една ябълка падне от дървото, то няма никакъв спор какво ще се случи, за колко време и как точно. На това аз му викам 'да знаеш какви са последствията'.
Докато очевадно в психологията/психиатрията теориите, без значение оспорвани или единодушно приети, ако има изобщо такива, не могат да обосноват толкова дефинитивна връзка между случки или поведение в ранна детска възраст и последващи случки/поведение в зряла.
Толкова.