Какво мислите за детския плач?

Останах с впечатлението, че говорим за малките деца, затова писах за тези в градинска възраст и под нея, за учениците вече нещата са по-сложни и подходът съвсем друг, по-добре в отделна тема, да не обърка някой съветите 

Ама те и в училище ли продължават да плачат...все си мислех, че трябва да има край 

Всъщност, детето идеално може да научи смисъла на думата 'не' много рано, ако я е чувало отрано. Прости примери:
1/ спиране на скубещата ръчичка с твърдо 'не', вместо истеричен смях + сълзи в очите, защото "то не разбира". Как пък няма да оставя кое да е бебе да ми смъне очилата или да ми отскубне кичур само защото не го прави нарочно. Хайде холан!
2/ хвърлянето на играчка или бутането на купичката с храна също могат да бъдат пресечени с някое и друго категорично 'не', съпроводено с отнемане на съответното нещо по някое време, вместо някой да вдигне хвърлената играчка или да събере и забърше разсипаната храна 50-100 пъти като роб, защото детето така си играело и не разбирало. И как точно ще разбере, че всъщност това не е игра, ако продължаваш да се включваш, при това хилейки се сякаш ти е кеф?

И край ще има, стига да се постави някакво начало

Ами, какъв край, пубертета при някои е ужасно ревлив, а при останалите гневен и тн.

За всички е, а и в ранна възраст се научава кое  е позволено и добре прието и кое не. Научи ли се детето да сдържа емоциите си на всяка цена би могло да се отучи евентуално в зряла възраст след съответната терапия.

Wilma Flintstone така е, дори съм на мнение, че в най- ранните години това става най- лесно. Ако се изпуснат първите година- две след това е много по- трудно да минеш с Не.

Ами аз не съм от най-нежните, вкъщи аз съм лошото ченге, но детето много често просто се прави, че не ме чува. А от много малко съм тръгнала с "не4", не е като да съм го оставила. Обаче...

В пубертета момичетата реват бе, успокойте ме малко, аз имам син.

Но пак да се повторя - и до ден днешен, това което често ме изумява е, че си нът ми реве - заради мен - но пак в мен идва да се гуши и успокоява...Ей това не знам как да оправя...

Номер едно - да, но и не познавам човек, който да се смее на това.

За номер 2 имам по-различни разбирания, това е изключително важен етап в развитието му и си има подходи, които хем да направят нещата безопасни, хем да не го накарат да чувства, че прави нещо лошо и да се мине през този период, извличайки възможнонай-много ползи.
http://www.bg-mamma.com/index.php?action=article;id=3547


Явно аз съм действала по грешен начин, на принципа - въвеждане на позволените неща, в зависимост от възрастта.
Не приемам, че 1-2 годишно разбира, че не трябва да пипа нож или да плаче за играчка.
Позволено и непозволено, само както споменах - улици, коли, подобни неща.
Колкото по-малко забрани, толкова по-лесно.

Това е друго. Уилма е дала точен пример. Нито ще оставиш детето да те бие, нито да бие друго с извинението, че не разбира. Ще го отстраниш няколко пъти и ще направи връзката.
А и споделих мнение без да твърдя, че други варианти са грешка. Всеки си има свой подход и представи за отглеждането. Не вярвам, че има универсално правилен такъв. Децата са различни.

НСЧ, надявам се, съзнаваш, че това, че ти не познаваш еди-какъв-си човек, това не отменя съществуването му?
За другото, няма проблем да имаме разл.виждания, но те моля да обърнеш внимание на "ПО НЯКОЕ ВРЕМЕ". Ако пак не ме разбираш, нека не продължаваме издребняването, ОК?

Съгласна съм с теорията ти за минимума забрани. Но смятам, че точно защото детето не може да схване идеята за опасно и безопасно, съответно позволено и непозволено, в най-ранна единственият начин е то просто да приеме, че има и "забранени" неща. А това става, ако просто е научено да получава и откази. Изобщо не ми е идеята това да става самоцелно. Май ничия идея не беше такава

И понеже темата е за плача, аз лично считам плача за жизненонеобходим за всяко същество. В определни ситуации по-скоро липсата му е сигнал за тревога. Не го приемам само като средство за манипулация, независимо дали идва от дете или от възрастен.

Е, затова се разбрахме вече, няма да я оставя, написах го и по-напред, казах и че съм съгласна с точка 1:

Наистина ли познаваш човек, който за да не реве детето му го връща на място до удареното дете и му позволява да удря пак или да го пусне да скочи от някоя скала, зщото реве, че иска? Може би се учудвам, защото наистина не съм виждала  ако има - нещо в родителя не е наред...

Но на хвърлена играчка не съм казвала не, след като седнах и почетох, даже май тема пусках като беше на 7-8 месеца  но някои родители даже наказват.

Даже и за косата не съм й казвала не като бебе, децата опознават света, косите са интересни за пипане, но я дъжах хваната по-нагоре, за да не ме боли. Не й представляваше интерес като поотрасна, защото незабранените неща не са интересни. Но в игра се е случвало да ме дръпне, дръпнах и аз (леко, разбира се), беше учудена, поговорихме, разбра и това беше.

За агресивните деца все си мисля, че има други причини, не не-тата...



Ти сама казваш - "детето не може да схване идеята за опасно и безопасно". Това "не" за него е нещо наизустено, но не и осъзнато. И ако просто научи 10 неща, които са не, няма да направи връзката с други, аналогични, което прави не-то безсмислено.
Ето тук се разминаваме, за мен родителите имат грижата да направят опасните неща недостъпни за децата. Когато стигнат възрастта, в която разбират защо не трябва - тогава.
Преди това не-то води само до плач, което ни връща към темата.

Разбрах те, ти също, предполагам. Просто разбираме нещата по различен начин 
Аз съм доволна от моя резултат (засега, защото човек никога не знае ), плач не е имало, не ги е приемала за забрани, причините за "правилата" явно й се струваха смислени и логични и не водеха до сълзи.
Предполагам подобен резултат щях да постигна и с не-не-не-не-не, + малко рев, но така прецених, че е по-добре за нея, не че ме е страх от сълзи

Не е точно както го описваш, но почти. Това са хора, които смятат, че децата трябва да се научат да се оправят сами и въобще не отразяват подобни събития.
А за детската агресия има много причини и все пак крайностите са сред тях. по мои наблюдения, в училищна възраст са еднакво агресивни както прекалено ограничаваните и бити деца, така и онези, на които абсолютно всичко е било позволено.

 Това с наказанията на бебе също съм го виждала, но не искам да го коментирам. Не веднъж съм казвала, че съм против наказанията като цяло. Изключвам онези в училище, които са административни- забележки и тн.

А "възпитанието", за което говориш съм виждала най- често. Необезопасени контакти, например, детето отива все към тях, родителя все казва не и накрая бие. Но това не е по темата.
Предлагам да оставим плача- глезня като хипотеза и да се върнем на въпроса какво в детския плач толкова дразни, изнервя и довежда до разни негативни емоционални състояния възрастните?

Как какво, той е еволюционно оптимизиран да бъде непоносим, за да не може никой да устои на него и да вземе съответните мерки, за да го прекрати.

Залагам, че на първо място е "шума", особено за по-възрастните.
После е "съжалението", което и аз изпитвам - сладкото мъниче, защо така жално плаче?
Трето - вина. Поне има ситуации, в които я изпитвам - налагало се е да ги оставя и те започват да плачат: при бабите, гледачка, детска градина. Дори и когато са били болни, нещо ги боли и плачат, пак изпитвам някаква вина.
Предполагам, защото съм израстнала в средата, която не търпеше детския плач, особено категорично не го понасяха и го спираха веднага (с всички средства!) родителите на майка ми.

Позволено - имам предвид нещата, които трябва да им бъдат позволени.
Останалите не съществуват за тях, така че не ги приемат за позволени.
И на определен етап, когато вече разбират, те се въвеждат и не са позволени, но и не причиняват плач.

Отклонихме се, но това е защото в 50%, а и повече плачът е предизвикан от неправилен подход на родителя. Така че нормално е да се опитва да го потуши.


И аз мисля така  когато едно малко в природата плаче, майка му идва на секундата, готова на всичко  

В повечето случаи, да. Но има един плач, който се провокира от превъзбуда, напрежение, него не го прекъсвам. Считам, че както аз имам нужда да си поплача, понякога, така и децата ми имат. Малката дори иска да е сама в такива моменти. Голямата никога не е искала да е сама.