Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Знаете ли какво, момичета? Гледам една баба вчера, такава една възрастна, побеляла и с учудване разбирам, че е набора на майка ми! Много ми беше чудно, защото за мен моята майка е млада. Остана си млада.

Жаве, голяма е тъгата за неизживяния живот 
и аз често се улавям, че се чудя как би изглеждала мама днес. щеше ли да е със същата дълга кестенява коса, щеше ли по лицето ѝ да има бръчици от смях и тревоги, зелените ѝ очи щяха ли да излъчват същата топлина, щеще ли още да ме нарича "зайче",... щеше ли, ама не би...

Магнитче,много хубаво послание.И при нас на 21 другият месец става 1г.Мразя е тази дата.Момичета ,на годината правили се нещо по-специално?

Може на гробища,може в църква-се прави помен...канят се роднини,приятели...който...а може и никой да не се кани.

Здравейте! Прочетох и усетих сълзите ви  С тъга се включвам в тази тема... Мама почина на 19-ти юли... Откриха й рак на гърлото преди година и осем месеца. Приехме го като изпитание, през което ще минем успешно, но след първия курс химиотерапия получи тежък инсулт... Тогава я загубих за първи път...чухме се два часа преди инсулта. Говорих й за глупости, вайках се не си спомням вече за какво, после й се извиних, че я занимавам, а та ми каза: Аз винаги съм насреща... На другия ден се бореха за живота й в болницата. Успяха, но тя вече не бе същата... изкривена, не на себе си на моменти, агресивна...на легло с памперси, катетър и неспособна да се обслужва сама. Не се отказах да се боря за нея нито за миг. Вярвах, че ще преборим заедно парализата на едната й половина от тялото, която получи от инсулта и след това ще преборим и рака. Всички доктори отказаха да лекуват рака й до като не се разсее инсулта и така и не се разсея... Година и половина на легло... До февруари тази година успях да я изправя на крака и се учехме на крачки, но след това рязко се влоши. Явно рака превземаше тялото й. Започна да се храни малко, да слабее, залежа се, изгуби се, но не се отказах! Аз и баба ми я гледахме до последно и в последните й часове й казах, че всичко ще бъде наред...  Милата ми майчица дори не успя да пие вода последните два дни, не можеше да преглъща...мъка, мъка...мъка... Толкова се измъчи.... И ние защото не можехме да й помогнем... Знам, че сега е на по-добро място и не я боли. Това до някъде ми носи утеха. Тя успя да ме види булка и да види внучето си, да я поглези и погушка. Плача понякога като съм самичка...мъчно е, но се научаваш да живееш с това. Не казвам, че съм се научила, но се надявам да успея. Някои от вас се натъжават като видят майка с дете, а аз се натъжавам като видя баба и внуче...тя щеше да е най-прекрасната баба на света  Но така е било писано... Пазя си картички и книги надписани от нея и в рамка е една щура снимка на нас двете, хилещи се и оплезени ахах, такива бяхме винаги. Липсва ми... много.... Пред мен обаче е малката ми дъщеричка и прекрасния ми и търпелив съпруг и ще се постарая да създам много красиви спомени и преживявания  Голям ферман стана, но просто имам нужда да говоря за това. Пожелавам на всички ви сили и бъдете сигурни, че майчиците ни винаги са с нас и бдят над нас 

Колко хубаво си го написала Мишони

Исками се и аз така да мисля, но към момента, мъката заема по-голямата част в сърцето ми. ..

 Мишони   

Не съм вярвала, че ще го кажа някога, но, когато брат ми почина, добре, че мама не беше жива. Тя толкова много го обичаше, нямаше да понесе тази болка. Всичко бе толкова нелепо, трудно и ужасно тежко, загубихме го толкова млад, за един миг, нямаше да издържа да я виждам как страда.
Толкова много ми липсват и двамата. Искам си ги при мен сега
Въобще не ми е утеха, че сега са заедно на едно по-добро място.
И дори да са най-доброто място във Вселената - не е утеха!

И аз смятам, че най-доброто място за обичните ни майчици, е при нас,  техните семейства...

За мен до някъде е утеха, защото майка ми се мъчи година и половина, а с болки беше от половин година, на моменти непоносими и това, че не можех да й помогна по никакъв начин и я гледах как страда, как се натъжава, че трябва да й сменя памперса или да я изкъпя или нахраня...но пък бе с мен... ми носеше повече болка. Сега ми е празно така е, мъчно и самотно на моменти, въпреки всички покрай мен, но мама не се мъчи вече, не я боли... За нея това бе единствения изход да се спаси по някакъв начин. Вярвам, че тя е винаги до мен и с мен, усещам я, особено в стаята й и там чувствам спокойствие. Всеки намира свой начин да се бори с това преживяване. 

Може би расъждавам така, защото и двамата си заминаха внезапно, за един миг. Направо се чувставам ограбена.

И аз се чувствам така... Искам си я! Искам тя, да идва с нас ,по разходки,  а не, бавачката ни... Искам като се прибера да ни посрещне, искам отново да ми сготви любимите ми неща. Толкова ли много искам?
Защо моята мама,  защо...

Разбирам те, kama4e. Аз татко го загубих внезапно, преди доста години вече и се чувствах така   С мама бе по-различно и гледайки я как се мъчи, дробовете й хриптят...повръща кръв, стана 30 килограма, очите й...не мога да ги опиша-хлътнали и тъжни,не можеше дори вода да пие... Просто това беше спасение за нея. Сега си я представям как тича и подскача, понеже бе прикована на легло и си мечтаеше за това.   Това не значи, че не се питам: Защо? Защо мама?... На ден поне два-три пъти посягам да й звънна или се хващам да мисля: Какво ли прави мама? Плача и гушкам една нейна блуза понякога. Чета си картички от нея... Много, много е тежко и завинаги си остава празнотата в сърцето. Това е мама... Баба ми все още тъгува по нейната майка, и си разговаря мислено с нея. Израза "Времето лекува" не важи в този случай. Просто се опитваш да се научиш да живееш с това. Прегръщам ви всички   

Идвам с тежко стихче, но всички знаем какво е това чувство