Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Моят някак си свикна да е сам. На ден се чуваме по 10 пъти, малко е труден с ходенето тук и там, виждаме през 2-3 дни, но на мен ми е свито сърцето, че стой сам като куче.

За тях е много по-трудно...

Точно! И аз така за баща ми ... А аз нямам сили все още да се прибирам често в майчиния ми дом... И ме боли, че е сам... А двамата бяха 24 часа заедно (и в работата, и в личния живот) 

Аз съм ходила у нашите точно веднъж след случилото се Майка ми и баща ми също бяха заедно постоянно, от студентските години, 45 годишен брак, обща месторабота, после пенсионери... И сега самичък. М исля си дали няма да му е добре ако има някакъв домашен любимец, но не иска.

Бащите ни преживяват нещата по-различно от нас.
Тези с 45годишни бракове (като моя  и но преждеписалите бащи) несъмнено вече са се замисляли за смъртта на един от двамата и вероятно са имали някаква подготовка. Имам предвид, много от приятелите им останаха по един преди тях - няма как да са били напълно неподготвени. Неподготвени се оказваме ние - децата, защото дори и да ни минават мисли за това, че родителите ни остаряват и..., обикновено ги пропъждаме бързо.
Ето, баща ми - в първия момент беше сразен - здравата му и обичайно кисела в 6 часа сутринта, но все пак мила според възможностите си, съпруга го беше изпратила в командировка, както стотици пъти преди това (само малко по-дълго се застояла на вратата). После му се обадила от работата си, за да го пита нещо банално. А после ние му се обадихме, че е починала.
След два месеца този човек искаше не ние да му заместваме съпругата (да готвим, да перем, да гладим и да му правим компания), а той да замести майка ни. И ние му позволихме поне да си мисли, че може да ни накара да се чувстваме по-добре.
Не знам дали го написах ясно, затова ще го резюмирам - не е умно, да се втурваме да обгрижваме бащите си, сякаш защото са овдовели, са станали по-слаби и едва ли не със статут на деца - така наистина скоро ще се почувстват слаби. Напротив, ако покажем, че още имаме нужда от един родител поне, нещата за тях придобиват някакъв смисъл.

На 1ви Март ще станат 3 години откакто моята майчица почина. Вече никога няма да има Баба Марта за мен и близките ми. Бяхме много близки. Какво ли не направих за да я спася, заведох я на другия край на света за да се излекува. И тя милата вярваше че ще се върне здрава. Уви, докарах само праха и. От тогава я сънувам много често, но само с лошо, тичайки по болници..

Имам една болка и мъка, че вече три години не мога да погледна нейна снимка. Всеки спомен свързан с нея е като нож в сърцето ми. Не я споменавам дори пред съпруга си, най - близкия ми човек, защото и те бяха много близки, щадя го.Избягвам нейните приятелки за да не става дума за нея. Не смея дори да погледна към мястото с нейните снимки и дискове.
До кога ще е тази болка момичета? Иска ми се да говоря за нея и да гледам нейни снимки спокойно.
Искам да разказвам на децата си за нея. А не мога. Ето и сега боли сърцето..

Моля ви за препоръка на лични за професионалист, който ще ми помогне да преодолея това състояние, някой непознат на който може би ще успея да разкажа какъв невероятен човек беше, без да го боли.. 

Моят татко също много трудно го преживява. Бяха заедно 45 години. Той сега се чуства ужасно, Нея вече я няма от 2 години и половина, но всичко й е там - дрехи, стола, леглото....всичко. Все едно е там, а няма. Той сампочти нищо не може да прави, ние със сестра ми го облсужваме. Носим храна, перем, чистим, всичко ние правим. Чуваме се с него всеки ден...и така. И все се оплаква как сам яде,сам ляга и колко му е тежко.

Аз още не съм ходила на гроба на майка.Нося си я в върцето, нося сега нейният часовник, който ми напомня за нея непрекъснато. От време на време плача, плача когато разказвам на близнаците за нея, къде е тя и защо я няма в къщата на дядо им. Тежко ми, беше ми опора.

Мила schreier, приеми и моите съболезнования за една от най-тежките загуби в живота на човека. Предстоят ти много трудни дни и месеци. Виждам, че справянето с болката и чувството на загуба са различни при всеки. Аз съм много чувствителен човек, а майка ми ми беше най-добрият приятел, най-близкият човек, отиде си по бавен и мъчителен начин, беше невероятно харизматична, а липсата на такъв човек се чувства още по-силно... Т.е. имах доста лоши предпоставки да продължа нормално живота си. Година и половина я сънувах всяка нощ и плачех всеки ден във всеки момент, когато успявах да се усамотя. Интересът ми към детето ми, само на 10 месеца, когато тя почина, беше много слаб и се изразяваше в изпълнение на всичките ми задължения, но мислено, емоционално бях другаде... Колко съжалявам за тези пропуснати моменти, но нищо не мога да променя. След тази година и половина започнах сякаш пак да живея, да се смея, вече можех да танцувам, да разказвам вицове, функционирах нормално... Така сме устроени хората, да потискаме болката и да забравяме, защитна реакция на организма ни, иначе и аз ще се разболея като нея... Така че, аз бих казала, че го преодолях. Липсва ми много на моменти, тъжно ми е, когато съм у дома, когато пътувам към Бургас, когато си тръгвам от Бургас, когато мина край болницата, където работеше и в която почина... Но живея и съм щастлива. И сега, като погледна децата си, вече имам две, разбирам огромната отговорност да се помъча да се съвзема и да продължа. Те толкова имат нужда от нас, не само като формално присъствие, като болногледачки и готвачки... а от усмивката ни, от чувството, че сме тук, с тях, а не в мислите си другаде, че сме щастливи от това, че ги имаме... заради тях сме длъжни да се изправим на крака и да сме щастливи. Сега, в началото, нищо сигурно няма да може да ти измести мислите от нея... На по/късен етап се опитай да се концентрираш върху нещата, които вършиш, т.е. прави ги с мисъл за тях, усещай вкуса на храната, топлотата на нечия прегръдка, фокусирай се върху цвета на листата на току-що раззеленило се дърво, опитай се да запечаташ звука на детския смях... важи, разбира се, за всички нас, но в такава ситуация е особено важно... Да не губиш трайно вкуса за живота и да се отвличаш от черните мисли... И още нещо... аз имах много пророчески сънища с моята майка и другите ми починали близки, описала съм ги в първата тема "Сънували ли сте починали ваши близки". Оттогава твърдо вярвам, че близките ни не са загубени за нас завинаги, а са до нас, гледат ни, пазят ни... чувствам ги... Прегръщам те и ти желая всичко хубаво!

И аз вярвам че починалите са пак някъде около нас.....
Но загубата е трудна за преодоляване!
Трудно е но трябва да се продължи с усмивка.

Моята майка днес щеше да навърши 69 години, а вече 7 месеца я няма. Боли , много боли.

Аз така на 31-ви.... Много тежко изживявам нашите лични празниците, а останалите толкова безчувствено празнувам, че не ги усещам празници ли са...

Моята майка щеше да има рожден ден след 4 дни... Онзи ден много ми домъчня и си поплаках, помолих я да дойде в съня ми. Вечерта сънувах, че отивам у тях да и честитя рождения ден, прегърнахме се и се целунахме... После заговорихме за разни ежедневни неща.

На мен пък днес ми бе много мъчно за един починал човек и говорих с роднина на починалия и ми каза че на прозореца му всяка сутрин идвал един единствен гълъб който му чукал и той го хранел вероятно гълъба е починалия му брат..........странно е наистина на моя прозорец никога досега не е чукал гълъб но за сметка на това в началото много често го сънувах като почина и съня ме отведе на гроба му.После сънувах че строя къща на гроба-направих паметник със снимка и сега често ходя на гробища май ми стана ежедневие и част от живота.

Герито и аз така. Нито ми се празнува, нито нищо. Опитвам се абитуриентски бал да стягам , но ми е много мъчно. Дъщеря ми беше любимата й внучка и няма да я види...........