Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Не искам да те разплаквам, наистина.
Така виждам нещата.
Дами, гледайте снимките, гледайте си филмите от сватбата, от изписванията на новородените деца, както и снимките от сватбата на родителите ви. Това остана.
Майките ни си отидоха, факт. Но всяка от тях е поела последна глътка въздух с надеждата или вярата, че ние ще се справим. И въпреки всичките сълзи и сополи, ще трябва да се справим.

Мислех си , че съм го преодоляла , но явно не съм. Днес татко искаше да погледна кои от нейните вещи и дрехи искам да остави и кои да изхвърли. Нямах сила .Просто се разплаках . Така ми липсва. А и рождения ѝ ден наближава... Щеше да има юбилей...

Това е много болезнено. Мама си беше сгънала пижамката и подредила цялата къща, преди да излезе и да си отиде.
Но, Бобб, трябва да го направиш заради татко си.
Той не бива да живее с чувството, че тя е отишла някъде за малко и всеки момент ще се върне. Няма да се върне и на него му се налага да се справи с факта. Ти имаш кого да гушнеш преди да заспиш, татко ти няма, и ще трябва да живее с това.
Така че, стягаш се и го правиш. Много боли, но е важно за баща ти.

Чета последните постове и донякъде съм благодарна на традициите в селото на майка ми. Тя пожела там да бъде погребана и баба ми и нейна леля споменаха за традицията покойника да бъде погребан с вещите си, баща ми сам събра нейните дрехи и лични вещи. Не знам от къде идва тази традиция, но някак прощаването минава една идея по-лесно. Като се върнахме от погребението и не се сблъскахме с нейните дрехи и вещи. Единствено по една дреха си запазихме със сестра ми а по-късно си поделихме и златните и бижута по молба на баща ми както се разберем двете. Дни по-късно се хванахме и преподредихме апартамента. Месеци по-късно вадейки нейната кошничка с конци и игли се разплаках, не беше докосвана (трябваше ми нещо да зашия а плаках цял час  )

Аз плача много рядко. Странно ми е, защото по принцип съм ревла и сълзите ми тръгват от нищо, но за нея някак не мога да плача, тъжно ми е, тежко, страшно, но не мога да заплача. Затова коментарът ми към schreier беше в добрия смисъл, понякога като заплачеш ти олеква...

Дълго, много дълго подминавах тази тема...
Майка ми почина преди девет месеца. Всеки ден преживявам последните й месеци живот. Всяка сутрин се събуждам, живея с това през целия ден и заспивам с мисълта за нея. Не говоря за това, което беше, нито за това, което е сега. Просто не мога да изрека нищо на глас. Не си позволих да плача, защото се страхувах, че тази мъка ще ме погълне. Изпитвам огромна вина за много неща. Много неща не мога да си простя. Имам чувството, че телефонът ми всеки момент ще звънне, ще ме пита как съм, ще си бъбрим дълго за деня ми, за детето...Тази тема е много болезнена и за сина ми. Той я обичаше толкова много.
След нейната загуба, семейството ни сякаш се разпадна.
Нищо вече не е като преди. Аз не съм същата.
Смъртта на майка ми за мен е повече от загуба.

Казала си го по-добре, отколкото бих могла самата аз. Три години минаха, а още не знам на кой свят съм. Сънувам я понякога, на сутринта омесвам от любимите й курабийки или правя от нейните милинки и каня по някой приятел на кафе. Мислено я поменавам, а на хората насреща ми не мога да кажа нито дума за нея.

Винаги са ми казвали, че гласът ми е като на мама, баща ми никога не можеше да ни различи по телефона. Сега, когато я няма, понякога имам чувството, че говоря с нейния глас - с нейните типични изрази и интонация. И съвсм ми се свива сърцето от мъка.

Съжалявам моята майка също си отиде на 5 януари тази година... беше на 62... имаше още толкова много неща да изживеем заедно... много е трудна и мъчителна такава раздяла... отгледа децата ми- на 6г и на 9г, те много страдат за любимата си баба. Голямата дори поиска да дойде на погребението, но с много разговори успях да я убедя, че е по-добре да не идва... написаха й картички, писма, направиха й малки подаръчета- да й ги дам  Държах се що-годе до погребението и на самото погребение- изобщо не успях да заплача... така беше и преди години (бях на 13г) когато почина татко ми.... като в сън... Миналата седмица останах на 5 дни без децата вкъщи и смятах да закарам дрехите й в нейния апартамент, защото последния месец беше при нас... обаче нямах сили- само като ги погледна, като ги усетя и започвам да рева с глас  искам да крещя и да се събудя от този кошмар!! Всяка вечер паля свещичката и кандилцето пред снимката й , но нищо не усещам... Къде е? Защо не я сънувам? Измъчвам се с хиляди въпроси...Можех ли да направя още нещо, за да й помогна и ако е могло- защо не съм? Милата ми майчица... спеше на фотьойла от лятото, защото просто не можеше да легне вече на леглото си... от лекарствата почти през цялото денонощие спеше, но като се събудеше- без да гледа колко е часа, ме викаше да стане- я да се разходи, я да се премести... а аз даже й се скарах една нощ, защото изобщо не успях да мигна- само ме викаше за нещо  чувствах се изтощена и безпомощна... Дано ми е простила... Накрая, когато видяхме, че нещата хич не отиват на добре- на 1-ви януари почти изчезна пулса й, я закарахме в един хоспис наблизо. Там тя постепенно угасна... Нека Бог се смили на душите им и да почиват в мир!   

Не мисля, че някога ще преживея  мъката по  мама и тате, защото много, много ги обичам!

И мен разплакахте, не че не плача постоянно за моята майчица, няма я. Днес й изнесохме 20 дни, душата ми е празна, както на татко и сестра ми. Животът ми протича сякаш насън, все чакам да се събудя и тя да е до мен, но не става. Не знам как да продължа напред без нея. Болката е  непоносима

doll, моите най- искрени съболезнования. Като чета написаното от теб, сякаш съм го писала аз. Изпитвам същото и аз мисля, че мама ми е сърдита,всяка нощ я чакам в съня си. Искам да разбера защо ме остави така неочаквано. Вината, че не направих всичко за нея ме съсипва, обвинявам се постоянно, а бях неотлъчно до нея. Какво да направя.....просто не знам

А аз направих всичко или поне опитах. Последно я заведох на другия край на света с последен шанс за лечение. Там почина. Укорявам се че не я оставих тук да се сбогува с най-близките си в послените дни от живота си..

Може би цял живот ще се обвинявам ,въпреки че през целия ми живот съм била до нея,никога не съм я оставяла,показвала съм й колко много я обичам и колко много тя значи за мен,но пак си мисля че не е достатъчно. Никога няма да си простя,че когато видях че не диша просто седях като препарирана,трябваше да направя нещо,но не,дано тя ми е простила. Чакам я в съня си всяка нощ,но я няма

Макс, знаеш ли какво съм забелязала, че именно онези всеотдайни дъщери и синове се обвиняват, че не са направили достатъчно, въпреки че са направили повече от достатъчно, понякога дори и невъзможното за своите близки. Докато другите, студенокръвните, никога не са си и помисляли да си мръднат пръста.

И аз като теб вече три години се самобичувам, че не направих достатъчно. А истината е, че мама знаеше, че  съм направила всичко възможно, че и отгоре. Опитай се да не си така жестока съм себе си, предполагам и ти като като мен също си майка. Помисли го от друга страна - ти би ли искала твоите деца да се измъчват така след като си отидеш на свой ред някой ден? Не, нали? Това се опитвам да приема и аз - че мама ме обича там горе и ми е простила всички мои грехове спрямо нея, така както и аз ще направя един ден с моите деца.

Прегръщам те силно!

Цитирам свой пост от преди 2 години за момичетата, писали напоследък.

Ех, schreier, така бяхме двамата с баща ми, когато мама почина. Всеки гледаше другия дали спи, дали се храни... Един друг се карахме да живеем нормално и всеки уверяваше другия, че е добре. Бяхме длъжни да се справим - и заради паметта на мама, защото последните й думи бяха да се държим  и да се грижим един за друг, и заради моя син, който тогава току-що беше навършил 5 г., а пък с баща му се развеждахме.... Преминахме през най-дълбокия ад. Сега, след толкова години, нещата са различни. Мама я няма, липсва ни на всички и винаги ще ни липсва, и нищо не е същото без нея, и нищо не е напълно хубаво без нея, но някак си свикнахме с болката. Все едно са ти отрязали важна част, но продължаваш да живееш без нея... Смъртта на близък човек всъщност те прави емоционален инвалид, но животът продължава. И така трябва да бъде - заради тези, които вече ги няма, заради тези които разчитат на нас, заради самите нас...
Прегръщам ви, момичета. Не мога да не съжалявам, че тук идват все нови и нови попълнения....