Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Ох, момичета, ужасно тежко е. Юни ще станат 3 години от както мама си отиде на връх Задушница. Тате почина преди почти 4 месеца. Синът ми прави годинка след по - малко от месец. Още повече ми липсва мама, всеки ден ми се къса сърцето, че не можа да види внучето си. Изобщо не минава с времето,напротив, раздялата става все по - дълга и любимият ти човек ти липсва все повече. Като си отиде и тате, сякаш я загубих втори път.. въпреки че бяха разведени и имаха проблеми помежду си, за мен винаги са си били моите мама и тате.. и сега ги няма, живи са само в моите спомени и в моята душа. Ще направя всичко възможно да живеят в душата и на сина ми. Тези, от вас, които имате дечица, които не са виждали своята баба, кажете, децата ви питат ли, говорят ли? Дали изобщо е възможно тази любов да се предаде като детето не е виждало баба си? Ужасявам се от мисълта, че тя може да не значи нищо за детето ми... искам той да я обича и да знае,че където и да е баба, тя го обича с цялото си сърце и го закриля..

Моята дъщеря бе в прегръдките на баба си, но е твърде малка, за да помни. Не знам дали със снимки ще успявам да събуждам някакви спомени, та тази мисъл много ме мъчи. Иначе когато бях на 4-5 почина дядо ми по майчина линия. Още някак си го чувам как ми казва на дядо момичето ( от нея страна съм първа и единствена внучка) . Помня как ме водеше до едно гаражче за шоколад в тубичка. И последно как бе легнал на леглото. Той почина от рак.  Ох, мисълта ми е , че някакво усещане има ако детето е по-голямо. Дали ще можеш да му предадеш - аз мисля, че това зависи от нас, но все пак няма да е същото ако са имали истинска връзка по между си.

Моето дете е на 3 и наскоро гледаше бебешките си снимки. Попадна на тези от изписването и възкликна - Я, една леличка ... Сърцето ми замря. Обясних й, че това е моята мама и един ден обясняваше на баба ми като гледаше същата снимка при нея - А това е мама на мама и аз. Малки са още човечетата, че да осъзнаят. На мен самата все още ми е много трудно да гледам снимките й, боли ме .. не мога.

Четох досега темата за оплакванията. Ще го напиша тук, защото там в крайна сметка ми се видя неуместно. Няколко момичета се оплакаха от майките си, че не общуват, че се карат, че нямат връзка, че майките им не искат да гледат внуците си и т.н. Шокирах се, че толкова много хора имат проблем с майките си до степен буквално да не общуват. И следващата ми мисъл беше защо по дяволите моята майка, която душа даваше за мен, за сестра ми и за племенницата ми и убедена съм, душа би давала за сина ми, защо тя не успя дори да го види, защо не успя да му се порадва? Защо на тези, които заслужават да имат връзка с внуците си тази привилегия им е отнета? Що за несправедлив живот, м*ка му???

Опитвам си да си втълпявам, че тези, които най - много заслужават най-рано отиват в Рая. Не че успявам....

През цялото време докато четях "оплакваческата" си мислех същото!

Hermione 13, дори и чрез снимка и спомени, разказвай на детето си за нея. Никога няма да преодолееш мъката си, душевната липса. Майка ти ще е част от живота ви, ако си наследила нейни позитивни черти, качества, навици.При мен загубата е на баща. Детето ми не беше се родило, но гледа записи и често му говоря за него. За себе си, лично, съпоставям мисленнно всяка една сложна ситуация, чрез неговите съвети и мнение. Ние сме придобили пряко и косвенно част от същността на родителите си. Майка ми също бе в критично състояние, изключително чиста ,безкористна , любвеобилна личност. Често е страдала от прекомерната си доброта . Сега ценя всеки миг с нея, дори я защитавам от предизвестени конфликти . Няма лек за подобна мъка, но нашите наследници трябва да придобиват и знаят  всички добродетели, които са имали родителите ни.

Оф Боже хора снощи я сънувах, беше кратко, защото сякаш бях в полусън, станах преди това да пия антибитоика си, беше към 4 и нещо сутринта.. легнах.. обади ми се, много ясно чух гласа й, не мога да опиша след толкова години как се почувствах, какво вълнение усетих, каква липса и ...тя почина 2014 г. Попита ме кога ще отида да я видя, усещането беше сякаш е някъде и не съм ходила от много време да я видя. И на сън и на яве се разревах, не помня какво и дали казах нещо, събудих се... от много време не съм ходила на гробища, много..

Само че ги изчакайте малко да пораснат. Може да постигнете много нежелан ефект.

Моята майка е загубила майка си много преди да се родя. Знам много малко за нея, не чувствам връзка или липса. Загубата е била ужасно трагична - не че всяка загуба на майка не е такава, но тази история е разтърсваща. Майка ми го е потиснала само за себе си, до 16-тата си година знаех само, че е била учителка по биология, че учениците й са я обожава ли и са й викали "мама [малко име], че е била много интелигентна и съм виждала една снимка. А, и майка беше казала, че като минавала с автобуса край гробищата, й махвала. То само в това изречение има толкова много мъка, но ако не си го преживял, не можеш да разбереш. Трагедията ми беше разказана едва като аз започнах да навързвам странните обстоятелства около смъртта й и направо попитах. Даже не ми беше разказано, беше ми споменато.

В крайна сметка ми е спестена за дълго време "информацията" какво е смъртта и какво е загубата. Което в момента отчитам като голям плюс и правилен подход.

Когато нашата майка почина, дъщерята на сестра ми беше на 3. Да, беше й съобщено, че баба е станала звездичка в небето. Без да я стресира, сестра ми обаче не иска тя да забравя баба си и я споменава, говори й. Макар много завоалирано и "позитивно", това много се отрази на детето. Сега е вече на 10. Постоянно водим разговори защо се налага някой да умре и тя има огромен страх от това. На всеки рожден ден, на Коледа, на Нова година и изобщо по всеки повод и без повод тя си пожелава само едно - тя и нейните обичани хора да са безсмъртни и никой от нас никога да не умира. Знае много за баба си, гледаме снимки и понякога изпада в плач, защото нещо й липсва.

Може би трябваше да я предпазим съвсем, не знам. Със сигурност не й е поднасяне негативна или грешна информация, а само каква прекрасна баба е имала и колко баба й е била щастлива с нея. Със сигурност всяко дете възприема различно, но мъката, липсата и тъгата е добре да си останат само за възрастните.

Синът ми помни мама, той беше на 3, когато тя почина. Често говори за нея и разказва на сестра си, да пита и за смъртта и как не иска никога да умрем. Странното е, че татко ми не му е непознат, въпреки, че беше бебе, когато татко почина. Имам няколко необясними случки и неща, които малкия няма как да знае за него, а сякаш някой му ги е казал..

Родова памет

Моите бебки бяха на 43 дни, когато мама почина ...
Не я помнят
Но аз, често им говоря,  гледа т снимката и, тази на изписването им и казват това е баба ... твоята мама, но тя е на небето
 Поглеждат нагоре и се усмихват....
Не намалява мъката с времето,  просто се научаваш да живееш с тази празнина...
Ън, голяма прегръдка. Голяма мъка, те е споходила 🤗

Момичета,много трудно и боли.Не знам как да се справя с това.Бебка ми е на 2 месеца и постоянно си повтарям защо не можа баба и да я види от това най -боли.Много ми е мъчно.

Благодаря на всички за състрадателните думи! Знам, че ме разбирате в тази тема. Другият понеделник стават 40 дни на майка ми. Трябва да започнем да се подготвяме, а още дори не сме го споменавали. Днес се връща племеника от Англия, той е студент там. Сестра ми и зетя ще го посрещат на летището и някак трябва да преглътне, че няма да изтича веднага до дядо си и баба си да им се обади, че си е дошъл. Те живееха на съседни улици и той веднага отиваше да ги види като се прибере оттам. Ще изчакам да им премине на всички и ще се обадя на сестра ми.
И ние решихме засега да не продаваме апартамента на родителите ни. Ще го правим и ние терен за срещи. Трябва да идем да почистим там, да подредим и да се събираме на празници, а и синовете ни да си правят там събиранията. Още не сме започнали да оправяме,не ни се ходи още, че не сме свикнали да намираме празен апартамента. Ще отмине и това....
Много бързо минава времето. Като че ли вчера погребахме майка, а сега вече ще говорим какво ще правим за 40-те дни....

Това с оправянето на апартамента е един от най - тежките моменти. До вчера там е живял любим човек, всичките му вещи... Наскоро наследих един апартамент (заедно с друго роднини) на една наша по-далечна роднина. Ами така ме заболя, навсякъде снимки, книгите й, вещи, събирани цял живот, значещи нещо за нея... Да не бях ходила, но беше на продажбата. Взех си две книги и една снимка за спомен и казах на купувачите да се оправят. Никой от нас нямаше сили да рови или изхвърля нещо...

Майка като почина полудях. Исках веднага да я изтрия - при гледката на нещата й просто не издържах! Запазих си една рокля, която сама си е шила и един шал, скрий ги, да не ги виждам и казах, че докато не изчезне всичко, няма да вляза там. Не знам дали някой тук ме разбира изобщо, сестра ми малко тежко го прие. Но аз не издържах на гледката. Баща ми ме послуша, влязох с майстори и направих основен ремонт - стените, пердета та, килимите, мебелите. Сякаш съм другаде. Две нейни картини запазих и един полилей.
Има нейни снимки навсякъде.
Понякога обличам роклята й. Ей така. Тъкмо ми е. Зелена, на цветя.